„ИЗВЪН ПАЗВАТА НА МРАКА”

Георги Константинов

Из “Поезията като свидетел” (2019)

Да, трагична е съдбата на старобългарските книги - най-вече на десетките хиляди, сътворени през великото време на Златния век; но така също и на много от книгите, появили се в следващите няколко века.

Вече съм имал възможността да кажа, че след варварското нашествие и петвековната робска нощ, след погроми и пожари на манастири, църкви и други духовни места, по-късно на българска земя е открита, според някои изследователи, само една книга от златното духовно време - това е Енинският апостол.

В прекрасното, изключително богато, издание „Съкровищница - 140 години Национална библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, появило се неотдавна на бял свят, виждаме, че след Енинския апостол, датиран „от края на Х - началото на ХI в.”, в нашата духовна съкровищница следват само Драготин апостол и миней (от втората половина на XII в.) и известното Добрейшово четириевангелие (от началото на XIII в.).

Всичко друго, сътворено преди, е минало през огън, поругаване и унищожение. Никой не може да пресметне колко точно са онези книги, унищожени на българска земя от османската власт.

Безбройни са различните по време и място погроми, извършвани от османската армия, от кърджалийските банди, от деспотични управници. Особено разгромителни са били кърджалийските вилнежи в края на 18-ти и началото на 19-ти век. Тогава изчезват цели библиотеки в редица свети за българина места.

За жалост не само османските нашественици са участници в това продължително и дълбоко унищожение.

Според д-р Иван Селимински сериозна унищожителна причина е фанариотското православно духовенство. В началото на османското нашествие, донякъде водени от „хуманни” подбуди т.е. да не влизат в жестокия поглед на османците, гръцките владици у нас по-късно, с повод и без повод, унищожават „всеки писмен и веществен документ от миналото на българите”.

Освен изтриване на националната памет, те несъмнено силно са желали да властват над „религиозните и духовни потреби” на българския народ. Ще напомним, че по това време те изцяло обсебват Търновската патриаршия, оглавявана някога от легендарния български патриарх Евтимий.

„Те (фанариотите) - свидетелствува съвременникът на този период д-р Иван Селимински - дори дирят на всякъде и в монастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които, като некогашни книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещени, а са противни на нашата православна религия, та ги хвъргат в огъня.

Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара-Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски митрополит. Поради подобни безбожни постъпки на гръцките владици не е възможно да се запазят до сега, освен твърде малко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна слава… “

А за друг търновски митрополит, Панарета, заемал митрополитската катедра през „40-тех години на 19 век” Селимински пише:

„Ограби полека митрополийската архива, дето се пазеха остатъци от свещенните скъпоценности на българските патриарси, които имаха седалището си в в столицата на нашите прадеди. Тези скъпоценности бяха останали от по-рано непокътнати от владиците, като книги, ръкописи, одежди, а едвам народът можа да спаси една патерица от неговото светотатство… “

Особено се засилва тази непристойна дейност на фанариотските духовници след като българите замислят да се отделят от контрола на гръцкото православие и вече се открива борбата за независима българска църква.

За съжаление и някои български църковни дейци са били принуждавани - главно поради смъртна заплаха и за „откупление от смърт” - да закопават в земята или да изгарят ценни книжовни експонати. Много са случаите, когато такива книги са били укривани в кладенци, пещери, зазиждани в стени и пр., откъдето повече не са се появявали на бял свят.

Немалко ценни ръкописи са били унищожавани и поради невежество сред част от населението. Даже Петко Рачов Славейков горчиво признава, че като 10-12 годишно дете бил насърчаван от някои монаси да постъпи така с ръкописите и старопечатните книги на Присовския манастир.

Момчето е късало и давало листовете на монасите, за да увиват с тях сирене и сланина на ратаите. Късал ги и за своя забава - заради „образите и краските”. По-късно това си детско невежество той определя с думите „простота хуже юродства”… (Стилиян Чилингиров „Български читалища преди Освобождението” - 1930 г)

Но главният враг на книгата е бил огънят. Имаме по-късни сведения как е ставало това по времето на първата руско-турска война (1828-1829), както и в годините след нея. Ето какво пише възрожденският изследовател Георги Димитров по този въпрос:

„Турците, по причина на известните движения за свобода, подозирали и църковната власт… Навред дирели стари книги, тефтери и писма, укорни за християните… Църковната православна власт, отговорна за християнското население пред турската власт, събирала всичко писано и напечатано, което може да се счита укорно за пред турците, и грижливо го изгаряла, за да не падне в ръцете на турците, за спасение и откупление от смърт под турски ятаган на християни, с Бог знае колко, стотини хиляди… “

Стотини хиляди! Да припомним пак - от Златния век на българската книжнина на българска земя в днешно време е намерен и съхранен само Енинският апостол. И то не целият, а броени страници от него…

Това е жестоката истина. Навярно особено болезнено бихме възприели последния факт: и самите наши „духовни пастири”, под безизходния натиск на поробителя, са били принуждавани да заличават следите от златното време на нашата книжовна култура!

Извършвали са нещо като духовно самоубийство, само и само да оцелеем физически…

А какво биха казали по този повод някои днешни историци, заменили думата „иго” със „османско присъствие” ? Да, невинаги през тези пет века в земите от двете страни на Балкана е имало кланета и „три синджира роби” и наистина към началото на 19-ти век, главно в подбалканските градчета, тихо е разцъфтявало производството, да кажем, на гайтани или папуци за турската армия.

Но винаги и последователно, чак до Кримската война, пък и доста след това, упорито е унищожавана българската книжнина. Всеки лист, изписан с кирилски букви, се е считал за българско непокорство, за бунтовен знак, и следователно - подлежащ на жестоко наказание.

На днешен език казано: съществувала е безмилостна и постоянна цензура върху българската духовност - но не със задраскващ червен молив, а цензура с ятаган в ръка.

Всеки досег с историческите документи показва една истина: най-преследваният, убиван и изгарян на клада български борец за свобода и национален дух е… българската книга.

Османските поробители, изобщо враговете на българския дух са били много наясно: нашата книжнина не само е просвещавала и „учела на разум” един и без това интелигентен народ, но е била и всеобща духовна сила за обединение.

И в най-тежките, най-мрачни десетилетия, българската книга е единственият исторически документ, доказващ, че е имало и, дай Боже, че ще има България.

Затова се появява, не - избухва!, и нашето Възраждане - за да възвърне ролята на българската книга, да извиси българската духовност, без която не сме нищо друго, освен една работлива рая….

О, свята българска книга! Велика светице наша, ясна българска светлина, пожертвана, за да оцелеем ние всички - от орача и копача до онзи безсмъртен монах, написал „История славянобългарска” и до бъдещия априлски въстаник! Легендарна птица-феникс, от чиято жива златна пепел е възкръснало нашето Възраждане!… Спасително начало, което ни повежда към днешния ден на България!

И както пише в онзи читалищен летопис от времето на Възраждането: „Само книгата ще ни извади от пазвата на мрака”…

Трябва да запомним тези думи!

Ноември, 2018