СЪПРУГ И СЪПРУГА

Тагай Мурад

превод: Мария Филипова-Хаджи

Не, те не са се срещали в Анхор. Той не четеше, нито пък преписваше чужди стихове, за да ги показва на срещите им като свои. Не беше нужно да си казват един на друг баналните фрази: „О, как те обичам, не мога да живея без теб!” Момичето не се повдигаше на пръсти, за да го целуне. На него не му се налагаше да я защитава от улични хулигани …

Уралбей беше добър поет, пишеше любовни стихове, изпипваше всеки ред, създаваше и се грижеше за своите стихове като за малки деца. Често си спомняше за първата си любов - съученичката Холбуви … Когато се спускаше мрак, той я усещаше до себе си…
Сърцето му отчаяно се свиваше от мъка, и в душата му ставаше мрачно като нощта …

Ставайки от леглото, включи лампата. Разтвори първата си книга. Стиховете му се сториха простовати. С изкривена физиономия той хвърли книгата под леглото…
О, да, поетът трябва да създаде нещо блестящо, гениално. Уралбей е вече на трийсет години, но някак си не мислеше за това… Той прекалено бе затънал в дребнавост и второстепенни неща …

Най-накрая осъзна, че е дошло времето и от няма и как започна да си търси булка. И намери - обикновената шивачка Барчиней. Макар и не много искрено, но все пак учтиво разговаряха и се разхождаха в градския парк. Изядоха по половин килограм сладолед. Уралби гледаше в очите бъдещата си булка… и не усети никакви чувства…

“Ами, това е животът, трябва просто да се пробва”, помисли си той, клатейки глава, сякаш одобряваше себе си или мислите си. А Барчинай дори не вярваше, че той е поет: „Поезията е благодат, тя е чар. И той… вижте го само как седи … ” Момичето усещаше, че той не е напълно откровен и не е много очарован от нея. И все пак се съгласи да се омъжи за него. В края на краищата тя самата не беше вече първа младост…

Сватбата беше в ресторант. След време дойде и гениалното произведение! Показаха бебето през прозореца на родилния дом. Уралбай с усмивка казваше: „Ето го великото ми творение! Може би „Анна Каренина”, или не… „Хамса”!”

Той се почувства голям писател и творец, сякаш бе поставил Точка върху свое велико произведение.

В един прекрасен ден, когато Урбалай почувства творчески подем, дълго работи, писа стихове, легна си много късно. На другия ден се събуди към обяд. Излезе на балкона. Времето беше прекрасно, въздухът чист, искаше му се да се разходи… Спомни си, че още не беше гледал филма по Василий Шукшин „Калина Алена”.

- Обличай се, отиваме на кино! - каза той на жена си.

Барчинай се показа облечена в нова модерна блуза и дамски панталон. Уралбай се намръщи и се тупна по коляното:

- Барчинай, аз искам да видя жена си в атлазена рокля!

- Поетите искат много неща.

- Жената е длъжна да се облича като жена…

- Да тръгваме, че закъсняваме.

- Аз ще отида, но ти - не!

- Аха, щом не искате, няма да дойда!

- Защо се сърдиш? Аз просто искам да изглеждаш красиво!

- Охо, колко сте интересен! Само аз ли се обличам така? Сега културните жени така се обличат…

- А „атлаз” чужда дума ли е, некултурно ли звучи, а? Потърси да видим дали някъде ще намериш нещо подобно! Вие сте неблагодарни, не разбирате своята култура, не виждате какво богатство имате пред себе си, вместо да…

- А вие сте си все такъв, дрънкате едно и също - цял свят се възхищава на нашия атлаз, никъде няма такива исторически богатства като в Самарканд… И да не казвам още колко разни такива…

- Достатъчно!

- И ако не е, ако не замълча, какво ще стане?

Уралбай скочи изнервен, и силно удари жена си, която падна на дивана. Закри лицето си с ръце и заплака. Той я погледна вяло и влезе в работния си кабинет. Седна на стола. Постави ръце на главата си и закри очи. Той за първи път посегна с ръка на жена си…

Барчинай дълго плака, не можеше да се успокои. До нея плачеше и синът й, който се беше събудил. Търпението й се изчерпа. Тя стана, погледна се в огледалото, трепна, с досада изкриви устни и отново зарида. Взе детето си на ръце и нежно го прегърна.

Детенцето се успокои и отвори малката си устица… Сърцето й се стопли. Вече не я болеше. Галеше го по косичката, кърмеше го и от време на време го целуваше по челцето: „Сине, аз знаех, аз чувствах, че не трябва човек да живее без любов. Ето, и така излезе.”

Гледайки през прозореца към небето, Барчинай се замисли. Приспа детето, после и тя си легна. Потупвайки възглавницата на мъжа си, тя размишляваше: „Няма да иска да спи сам, ще дойде при мен, ще ме погали, за да ме успокои…” Тя дълго се въртя от една страна на друга, докато заспа.

Сутринта с мъка погледна към вратата: „Въобще не излезе от стаята, нито дума не каза, ех… така си останал като вдървен… Даже на детето не каза „лека нощ”. Досега и през ум не ми е минало, че толкова съм му омръзнала.”

На вратата се позвъни. Барчинай неохотно отвори. На прага застанаха двама непознати мъже и чичото на Урбалай. Пристигнали от село. Барчинай едва се усмихваше и покани гостите да влязат. Показа се и Уралбай. Гостите седнаха и се поздравиха както му е реда.

- Утре има конгрес, затова дойдохме. Искахме и да ви видим… - каза чичото.

- Добре, добре - престорено се усмихваше Уралбай.

- Да-а, как вървят работите, поете? Изпълняваш ли плана по стиховете? Защото ние си изпълнихме плана по памука на сто и петдесет процента. Е, сега ще напишете и за нас, ще ни похвалите…

Чичото на Уралбай разказа доста за полевите работи на село, а изведнъж забеляза синината по лицето на Барчинай. Тя беше започнала да реди софрата.

- Невясто, какво ти е на лицето!

Сърцето на Урбалай заби силно. Седеше с наведена глава, дъхът му бе спрял, а в ръцете си шумеше с бонбонена обвивка, на която имаше изобразено кученце.

Барчинай неспокойно прикриваше с ръка синината и се усмихваше:

- Сега в новите домове застилат пода с балатум. Малко да се намокри и се хлъзга. Вчера миех пода, миех…изведнъж се подхлъзнах и си ударих лицето…

- Ох, ох, бъдете по-внимателна, работата няма край…

Ералбай трепна, задъха се, наведе още повече глава и се изчерви. Барчинай също се изчерви. Ставайки, още веднъж покани гостите към софрата:

- Вземете си, яжте. Уралбай ага, налейте им чай!

Едва сега Уралбай дойде на себе си. Наливаше чай и подканяше:

- Яжте, вземете си.

Гостите говореха за всичко: за разни неща, за работа, какво са чули и не дочули.

Барчинай сервира обяда. Постави на масата бутилка български коняк и шампанско.

- Налейте на гостите, Уралбай ага!

Уралбай наля в чашите коняк. Чичото, показвайки с глава към Уралбай, попита Барчинай:

- Е, невясто, как е нашият поет?

- Всичко е наред, много добре даже.

- Ако има проблем, ще ни кажете и ние ще поговорим с него.

- О, моля ви! Всичко е наред. Майка ми винаги го хвали…

Уралбай извърна глава встрани. Без да изчака гостите, вдигна чашата и изпи коняка, после посегна към краставичките.

Гостите доста поседяха и канеха Уралбай с жена си да им погостуват на село. След като ги изпрати, Уралбай отново влезе в стаята си. Легна по гръб и се отпусна. Кръстоса ръце под главата си и размишляваше върху всичко, което се случи.

На лицето му грейна усмивка. Скочи от леглото и дълго гледа през прозореца към двора, потривайки ръце от удоволствие, се усмихваше с пожълтели от цигарите зъби.

После рязко се обърна и веднага тръгна към гостната. Барчинай стоеше до вратата на спалнята, намръщена, с присвити устни, завиваше с одеалцето детето в количката.

Уралбай я хвана за ръката.

- Е, остави… човек като се разгорещи, не мисли какво говори…

Барчинай не поглеждаше мъжа си, ръцете й леко потреперваха.

- Барчинай, ти знаеш, че нервите на поетите са винаги опънати.

Жената мълчешком му показа с пръст вратата.

Тогава Уралбай я хвана нежно за ръката, обърна я към себе си и я прегърна…целуна я по смуглите бузи… Барчинай се притисна към мъжа си и заплака. Топлите й сълзи се стекоха по шията му…

През нощта те дълго седяха един срещу друг и се взираха в лицата си.

Уралбай допи чашата с коняк, но остана дълго на масата. Гледаше жена си мълчешком. Дълго я разглеждаше… А тя криеше погледа си от него. Уралбай чувстваше как душата му се обливаше с топли вълни, зараждаха се нежни чувства към жена му…

Те бяха като онези чувства, които някога изпитваше към своята първа любов - онази съученичка от…