МЕЧТА

Нели Коларова

МЕЧТА

Посвещавам на Кричим -
града на моето детство

Била съм в Рим, в Париж, дори в Багдад…
През осем планини оттук - в девета -
живее ми се в малък южен град
с река и със смарагдови дървета.

Реката - с кръшна момина снага -
весден да се гласи и преоблича…
А мостът? - Мостът… нека е дъга -
на никой друг в света да не прилича.

Гнезденце като шепичка любов -
не си мечтая по-голяма къща -
където вечно, с онзи древен зов,
сърцето по инстинкт да се завръща.

И синя планина като море
да вдига гръд додето поглед стига…
Старинните легенди, с дух смирен,
в омая да прелиствам като книга.

Огрян от слънце вечно снежен връх
отгоре като църква да просветва -
високо като лястовичи дъх,
не, още по-високо - като клетва.


ТОВА НЕ Е СТИХ

Има час, в който хребетът пламва и лятното слънце -
нар рубинено златен - потъва в планинската пазва…
И налягали хълмове - там - като шарени грънци -
се заслушват да чуят гората какво им приказва.

А пък тя отдалече донася им речния шепот
и додето речта й е с птичия хор в надпревара,
от дантелен ръкав, късче синьо небе вади шепа,
да попие последните пръски от сока на нара.

С привечерния вятър се спускат от хълма стадата
и току пред кошарите стихва гласът на звънците.
Натежават с познатата сладка умора телата
и от семчици златни в небето покълват звездите.

А с дървата в огнището, мъжкият смях се разгаря…
Как ухае на мляко и прясно разчупена пита…
Има час на въздишка, покой… има час благодарен…
Има час… В този час, чак до дъно, сърцето е сито.

И отпускам с усмивка ръка върху тези свръхсложни
малки бримки, наметки, разцветки - в една амалгама…
Да, това не е стих, ни картина на майстор художник,
а пуловер, изплетен за мен, от ръцете на мама.


ДВАЙСЕТ И СЕДМИ НОЕМВРИ

Земята е отронила нощес
въздишка на самотна тъмна къща.
Но чуло е небето - вижте, днес -
с небесна нежност тихо я обгръща.

А тя, като обичана жена,
отдава благодарното си тяло
и цялата излъчва светлина…
Додето стига погледа е бяло.


***
Аз съм писана стомна, напита
от едно лудо младо момче!
А бре, момко, защо не попита -
ей я долу - чешмата тече…!

Ами грабна ми пъстрите шарки
и от гърлото жадно отпи…
Разхлади си ти устните жарки,
а момата от свян се стопи.

Че не знаеше малко момиче
де омайниче тука расте…
И доде си откъсне любиче,
и във китка доде го сплете…,

и доде си приглади одежда,
и си руси коси нагласи,
а пък дружки се скришом споглеждат,
теб ти жажда сърце покоси,

та надигна му китната стомна
с неначената още вода…
Ала, момко, да знаеш, че помня!
Ти на мен си оставил следа.

Помня с мойте три шарени кръга -
все едно - мене дума си дал!
Може много моми да си лъгал,
ама тая не ти е халал!

Като слънцето златно изгрява,
инак, жълтото мое челце
и ми песен сърцето запява
само в нейните бели ръце.

Не е младо момче аджамия,
че момата - тъй гиздава, зер…
Още днеска, преди икиндия,
че я иска - проводи хабер!

Цяло село за мен сега пита,
сякаш мед от уста ми тече.
Аз съм писана стомна, напита
от едно лудо младо момче!


***
Цветята задушават се в боклук,
а плевелите вредом избуяват.
Не само, нещо повече - напук
камари от лакеи ги възпяват.

Защо…? Защо не ги изкоренят,
а вдигат им широки магистрали?
Ще видите, настъпи ли денят,
че своя ход добре са изиграли!

Защото не е все едно дали
стоят до бръмбар или пеперуда!
Едва ли има толкоз будали,
да търсят по-възвишена подбуда!

Посредствени, без цвят и аромат,
от бурен по-нахални са и ловки.
За цветето ще хвърлят компромат -
дано попадне в техните уловки.

И без да ги чегърта съвестта,
все с нови, съкрушителни идеи,
потъпкват красотата на света -
и плевели, и техните лакеи.

И както рекламират се сами,
и кланят се на своите фетиши,
додето суетата им гърми -
във сянката на техните афиши,

то - цветето, живее в собствен свят -
високо над похвали и обиди
и знае - някой трябва ли му цвят,
не в бурен, ами в тъмно ще го види.

За цвете, ако имате очи -
на вас ще ви послужи за утеха,
на другите - сега ще загорчи:
привидно само този цвят е крехък.

Да, джунглата си има правила
и силният по-често надделява.
Но виждала съм цвете на скала
как твърдо и красиво оцелява!

Повтарям си безмълвния урок,
когато се прегръщам с ветровете.
Щом днеска да си цвете е порок,
ти трябва много сила да си цвете.


САМОТА

Защо съм синя? - Паднах от небето.
И всичко ми е чуждо в този свят.
Не се ориентирам в битието.
И мен не ме познават… С тоя цвят…

Не ви разбирам буквите, езика,
амбициите, фалша, гордостта…
Ни лявата, ни дясна политика…
На малките деца жестокостта…

Общуването ви с емотикони
и татуираните ви тела…
Пред ваште силиконови икони
ведно бледнеят мойте светила.

Завиждате за всичко и на всички.
А след това ви липсва свобода…
Кажете ми, видели ли сте птички
да си строят по няколко гнезда?

Със облаци ако не сте живели,
си мислите, че гневни са и зли…
Но искрени са. Пак ще бъдат бели,
гневът им щом докрай се извали.

„Звезда” у вас е сякаш диагноза.
Тъй лесно е да се унаследи
загнезденото в някой „звезден” мозък.
Но, все пак, аз съм виждала звезди.

Защо съм синя? - Паднах от небето.
И много дълго вече съм сама.
Но все нагоре тегли ме сърцето
и искам да се върна у дома.


КАФЕ

Носиш тъничък фин аромат
на очакване, нотка лирична…
И звучиш като стар непознат -
всеки път - все едно и различно.

Ти четеш - без бижута и грим,
споделени и несподелени,
всички мисли, които таим -
в тези няколко глътки кафени.

Като бялата длан на жена
порцеланът е топъл и крехък…
Някой път ни е нужна една -
точно толкова крехка утеха.

С теб започва и свършва денят.
Тиха сладко-горчива соната…
Нека другите чаши звънят -
ти топли и гали сетивата!


МОЙ УТРЕШЕН СВЯТ

Пак ще светят във небето
лястовичите ята…
И ще те боли сърцето
от любов и красота.

Пак ще има мед и вино,
дъхав хляб ще се пече…
Ще опива час къпинов
пак момиче и момче…

Ще се раждат Леонардо,
Яворов, Шопен, Моне…
Шумни градски булеварди
ще изправят рамене…

Пак в следобедния трафик,
над забързания град,
няма да е включен в график
есенният листопад.

Зная, някой ден ще срещнеш
други, нови светове.
Дишат умовете днешни
утрешните ветрове -

с вяра - в непосилни дози…
Впрочем, Бог ще е един!
Няма нужда от залози -
изречи със мен „Амин”!

Да тъжиш е неуместно…
Камъче в космичен път,
семенце в бразда небесна -
пак ще бъда твоя плът…

И ще светя във небето
с лястовичите ята…
Пак ще те боли сърцето
от любов и красота.


***
По дявола вещи, пари, суета…
В живота си мога да мина
със толкова малко и прости неща:
усмивка една - без причина;

една доверчива и силна ръка
да трепне под моите пръсти;
един поглед пъстър да грейне така,
че целия ден да изпъстри…

Отпивам… как сладко кафето горчи,
в слушалката мракът топи се,
щом топло на мама гласът зазвучи:
„Студено е днес, облечи се!”.

И само мечтите ми тихо растат,
а аз все дете си оставам,
защото, от мойта усмивка, светът
за времето губи представа.

И днес, ако имам в главата си стих,
моливът ще бъде излишен…
Ще пиша с усмивка - сега го реших!
С молив всеки може да пише!


***
Може би е било точно седем без пет,
тоест точно две капки дъждовни.
За да сложа вселенския хаос във ред,
въобще не ми трябва часовник.

Знам, че имаме само един светъл миг
и една много дълга раздяла
по това, че внезапно пропукана с вик,
след това тишината е цяла.

Ще ми трябват две думи и щипчица сол,
да притопля минута за двама…
Неусетно, най-нежният час е набол
от върха на трептящия пламък.

И когато, от страст, този час изгори
ще сме хвърлили всички окови,
а стрелките ще бъдат небесни гори,
приютили безсънните сови.

Може би е било точно седем и пет -
имам точно дванайсет трошици
и на малката южна тераса банкет
ще устроя на гладните птици.

Знам, че в този момент циферблатът е бял.
С бели ботички тръгва обута
през снега, който цялата нощ е валял,
ах, една закъсняла минута.


***
Облизва тишината всички думи,
припряни и излишни, и без глас
се мушва като коте помежду ни
да стопли и разнежи този час.

Денят, изхлузил мръсната си дреха,
е чисто гол на на мекия килим
и, въпреки че толкова е крехък,
не се бои да бъде уязвим.

Опива тъмнината като биле,
додето тиха мантра зазвучи
под веждите й, лъкчета извили,
в съзвездие от четири очи.

Но луднал вятър тънките завеси
надипля като пролетна река
и космосът, загубил равновесие,
опира се на твоята ръка.


ИДЕЯ ЗА ЛЮБОВ

Париж - великолепен и могъщ…
И древен, и модерен, и… лиричен…
Париж! Не е ли все един и същ -
в момчешка длан - ръката на момиче?

Със Лувъра, с Монмартър, с Нотр Дам,
с Булонската гора и все нататък…
… с la Tour Eiffel, Версай и всички там -
актьори във един блестящ спектакъл…

Очаква ни в зори Шанз-Елизе…
Кова на кроасаните пред щанда…
О, два! (Без съвестта да ме гризе!).
Кафе и пак - по моста Александър…

Над Сена - за ръката ме държиш,
а корабите слагат й корона…
И аз не знам какво би бил Париж
без своята изящна примадона.

Защо го взехме тоя катинар? -
Виж, все пак, ако някой ден потъне
с милиардите сърца и Пон дез ар…
Не искам да заключваш любовта ни!

Парижка нощ, под тъмносин опал,
блести и силуетите римува…
Кажи ми: „Et si tu n’existais pas…”*,
една причина аз да съществувам!

Идея за Любов, с която бях…
забравила, навярно, да боравя -
Париж! - Какъвто с тебе го видях!
И повече не мога да забравя!

—————–

*Ако ти не съществуваше /фр./ От песен на Жо Дасен.