НЕБЕСНА ОБЕЦА

електронна книга

Иван Иванов

ГОРЧИВА БОЛКА

Сам -
болка в други неоткрита,
съм тръпка, още - и река,
която никой, никой не попита
извирайки,
къде отива тя?

КРАСОТА

Душата ми е на колене
като за нафора във църква.
Не идвай, моля те, над мене -
със слънцето ще те объркам.

Не вярваш, зная, във светци,
че светостта е без адреси….
Но не ме гледай с тез очи,
че с красота ще ме обесиш!

ГОДЕЖНИ ПРЪСТЕНИ

Извира от очите ти големи светлина,
във вените на моето желание потича.
В една горчива чаша стайна самота
сърцето ми във твоето наднича.

Там чувствата ми с нежна власт
сънуват пръстени годежни,
и дълг с разумно трезвия си глас
в мен иска нишката да среже.

А времето стрелките си върти
в посоката единствено възможна.
Една любов отглежда своите бодли
и ражда своята Джоконда.

***
Ти идваш,
когато сенките се удължават.
Когато във очакване голямо
съм толкова смален…
Как устните
на твоя изгрев
ще докосна?

МЕТАФОРА

В дни боси, извървяни докрая,
в небе, измислено от мен.
Че няма да те притежавам, знаех,
но пак те мислех всеки ден.

От всички форми възприета,
приемах само нежността.
Измъчен и измъчваща щуреца,
с разпъната на кръст душа.

Довята и отвята с вятъра,
след тебе правех дълъг скок.
Повикал най-светлата метафора,
към тебе още търся брод.

***
Не знаем точната си дата,
животът ни в която ще се спъне.
Ала душата има сто ината,
докато цъфне върху тръни.

Невидима във тялото витае
и бяга подир своя дух,
щом в друга тя се разпознае,
олеква като пух.

Невидима от видимото може
надолу поглед да сведе,
да съхне тялото във кожа
като въздишка на море.

Да носи тайната си вътре,
но тайна си е целият живот…
И стискам зъбите си кътни -
душата иска твоя бог.

КАПАН ЗА ЖИВИ

Грехът е вечният капан.
Приготвен е от господа за живи
и чувства, смесени със срам,
гнездо в сърцето ми са свили.

Дори зад плътната стена
усещам страх от идващи акули….
Но идваш ти
и твойта голота
запалва бойните ми кули.

***
Желание, узряло във усмивка,
на устни пролетни цъфти.
Ранена есен от въздишка
минава
някъде
встрани.

ИСТИНА ЗА ДВАМА

Изтича в мисли пак денят
и пътят ни е в две посоки.
А между теб и мен стоят
настръхнали съдбите ни жестоки.

Отново истината ни напомня,
че някой някъде ни чака.
Преди да влеземе, отвън бездомна
пак обичта оставяме във мрака.

А здравата животът ни оплита
и дърпа ни с невидими конци,
и зад дълга болезнено сърцето вика,
а някъде зад всичкото си ти…

И всичко, всичко е като на сън -
илюзия, родена от измама.
Стои, стои забита като трън -
Тя - истината между двама.

СПАСЕНИЕ

Неовладяна, строга тишина,
защо предлагаш ми молитва?
Защо денят с изострена кама
пробожда всяко любопитство?

И без оставена следа от вчера
над стръкчето изсъхнала трева,
се мъча в два-три реда да намеря
спасителна за двама светлина.

Безсънно, сляпо откровение
и тежко като бащина ръка,
във тебе търся своето спасение
на чувствата във сляпата игра.

***
Страстта на чувствата във кея,
докоснала брега умира.
А чайката
на спомена се рее,
с надежда мъртвото гримира.

ОБИЧ

Със невъзможна обич, Господи,
защо ме пак наказваш?
Как страшни са пред залез сенокосите
и кърваво косачите белязваш.

Затуй страхът ми пуска корен
и връзва ме със жилести ръце.
Като око в пространството отворен
приемам всички цветове.

Ала от мъка вече се изгърбих
и радостта е тъничък конец….
Трохи животът ми подхвърля
и гледа ме
като лъжец.

НЕБЕСНА ОБЕЦА

Луна замислено красива -
увиснала небесна обеца.
След кратка, тиха съпротива
доведе във окото ми сълза.

И със сърцето си усещах,
с антените на всички сетива,
как ехото се връщаше отсреща
след толкоз много тишина.

И над смълчаната тревога
като оставено на път дете,
надеждата, прекръстена от бога,
усмихна се със твоето лице.

ОТСТОЯВАНЕ

Все още в мен доброто отстоява.
Но злото е наболо остър връх.
Затуй на дните в ситото пресявам,
преди да стане всичко моя кръв.

Все още истината защитавам
във своя стих и белите платна
и много тих и по-добър да ставам,
щом заговоря за птици и трева.

Все още вярата ми не помръква
в изречения вечен благослов
и с пръстите измръзнали да стъквам
надеждата в една изгубена любов.

***
Като звезда надолу пада
от трепет вдигната ръка.
И за всичките посоки
мълчанието става ключ…
за самота.

***
Днес, тръпен в свойто безпокойство
и звезден в своите мечти,
смених мечтата си с достойнство,
доволен и от шепата трохи.

Но чувствам как без нея обеднявам
и срещна ли безизразни очи,
започвам в любовта да се съмнявам
дали изобщо е живяла и преди.

И глъхне във стенание тревожно,
звукът без ехото мълчи.
А щастието илюзорно
пред нас като снежинка се топи.

ИКОНА

Знам, че не трябва,
че не бива, сърце!
Че си клин неудобен,
разделящ сърцето на две.

Знам, за срещата наша сега
аз подранил съм,
ТИ - късно дошла.

Знам! Знам, но не мога
и да искам дори.
Невярващ, повярвах във бога.
ТИ стана икона
за мойте очи.

МЪЛЧАНИЕ

Ако навътре в себе си погледна,
ще видя колко си далече ти.
Ако извикам,
ще проглуша нечуващите даже.
Мълча…
и живи въглени
измъчен вадя.

ПРАЗНИ ЧАШИ

Защо? Кога? И как?
Това и двама не разбрахме.
Настъпи някакъв обрат,
а в обич вечна се кълняхме.

Навярно в делниците наши
разяждаше ни сивата ръжда.
Смехът ни гузен в празни чаши
рушеше многоцветната дъга.

Къде си ти? Къде съм аз?
По пътища различни ли вървим?
Защо не съберем кураж
за истината, но без грим.

НЕЖНИ НЕБОСКЛОНИ

Очи затварям и ръце простирам.
Какво ли мога да спася?
Дошлото тихо си отива
като светулчица в нощта.

И светлината се разгражда
и скрива своите следи.
Мълчи звукът - не се обажда,
не иска болка да ми причини.

Така без бой предаденото днеска
е моята вина.
Под тежестта й сплескан
аз губя образ и черта.

Ала от стръмни, нежни небосклони
политат чувства и слова -
неизстреляни в целта патрони,
разяждани от времето с ръжда.

БИТКА

С върха на болката си срещам
деня, изправен срещу мен.
От битката нелесна
аз пак ще бъда огорчен.

Живея още с първата магия
при тихо никнещи слова.
Отглеждам цвете във саксия
от нежен спомен по жена.

Но зачертаното от календара
нима отново ще се възкреси?
Красивото животът не повтаря,
неповторимо е цъфтенето дори.

На дните във обърканата прежда
аз болка пак до болката нареждам…
Присвила светлината в мен очи
не обещава нищо друго и мълчи.

***
Под твойта сянка излинях
и станах като въздуха прозрачен.
И питам се - бях или не бях?

Останало е нищото…
и плаче.

КЪСНА РЕЗЕДА

Поисках с изневяра да те отрека,
ала сърцето друга не признава
и нежността ми - стръкчето трева -
в гръдта ми избуява.

Със мен поисках да те отведа,
но късно беше за начало.
И чувството ми -
късна резеда
на прага днеска ми е спряло…

ЧУДО

Притихна всичко, някъде заглъхна.
Изглежда, уморих се от любов.
Тревата вече поизсъхна
и погледът ми стана по-суров.

Неясни стават скъпите черти
и повече се отдалечавам.
Какво ли паметта ще съхрани,
щом чувството престава?

Дано тревата вятър разлюлее.
Дано внезапен дъжд я ороси.
Дано от спомен мъката ми оживее
и чудото да бъдеш ти.

ИГРА

И днес е утро, и пак е ден,
и пак те има, и те няма.
Облизвам устни те солени,
преглъщам мъката голяма.

Отново тръгнал, ще се върна,
щом ехото от болката си срещна
и в самота ще се загърна
от играта ти нечестна.

Но виж, денят издига ръст.
Отсреща бъдещето кима.
И пак грехът ни сочи своя кръст…
Това във вечното е повторимо.

ЗАБРАНЕНИ ЗОНИ

Разбрах, че теб те слънцето огрява,
а в мене залезът гори,
че любовта ни с теб се разминава
с дъгата цветна някъде встрани.

Затуй и времето скъсено
обтяга чувства, сетива
и с риск за късното летене
издигам се над тебе, равнина.

Преминал зони, строго забранени,
видял и невидяното от никой друг.
Днес виждам сънищата неявени
и тишината да издава звук.

ПОСВЕЩЕНИЕ

В началото от близост си шептяхме.
Сега сме по средата,
а се надвикваме, крещим…
До края има още -
останалото
нека пощадим!

ПРОМЯНА

Сезонът на надеждите минава,
това навярно те смути.
Така е - времето си отмъщава
за непреживените ни дни.

Но ти не разрешавай
отвътре мисъл да те предаде,
плътта ти още е корава
за погледите хищни на мъже.

Горчиви хапове ще има -
и със криле вървим пеша.
Промяната е вече зрима,
погледнем ли се в нашите деца…

***
Безветрия и сиви дни -
следа от суха есен и печал
събират моите очи
на мъката ми чистия кристал.

От обич скрита неоткрита
и смях, от който ме боли,
със глас далечен, все ме вика,
но късно, късно е - нали?

И тъй, натрупал купища тревоги,
живял във други светове,
днес виждам в сухите си клони
така жадуваните плодове…

***
Желаното е толкоз близо,
че да заплаче
безсънието иска.
А всичко вече…
е безсилие.

СТРАХОВЕ

Съзрял бездушието сляпо
в надежда скришом да наднича,
аз хуквам бос, с последното си лято -
навярно за последно ще обичам.

Забравил всички болки,
повикал диви ветрове,
а спрял на първата си обиколка,
сърцето си притискам с две ръце.

Поглеждам към разнежения юли -
надежда за априлски цветове.
Ала внезапно в подранили дюли
разбирам късните си страхове.

Че всичко минало е безвъзвратно.
Лежи кръгът ми очертан
и няма, няма връщане обратно,
и всеки спомен е замлъкнал чан.

***
Огромна болката се рее
във ириса на светло чувство.
Стопи ли се -
в сълзица ще прелее…
Тогава
ще е много пусто.

ШАНС

От доверчивост - удари във гръб
недоверчиво те поглеждам.
От светлото е мойта скръб
и срещата е неизбежна.

Знам, нещо ще се случи
като очаквано дете.
И онова, което ще получа
отново ще ме предаде.

Отново шансът ще премижа
от този пъстър многоцвет.
И болка пак ще ме прониже,
но с точен удар и… отпред.

***
На мъката в очите й солени
отчаяно надеждата наднича.
Само сърце,
незащитено,
спасява чувствата,
обича.

***
Забравата - на времето ръка,
с прашец от спомена посипва
на чувствата високите била…

И там безчувствие
пониква.

МОЛИТВА

Ако не мога вече да заплача,
да се огледам във сълзата.
Ако и мъртвото без вик прекрача,
безхлебни ще са мислите, словата…

Беззвучен по етажите високо ще вися,
на корена си сух ще заприличам…
Доброто искам да е с много имена.
Спаси ме, боже -
нека да обичам!