ОБРАТНА ВЪЛНА

електронна книга

Иван Иванов

***
Усмивката е свобода,
душата с нея се открива.
Мълча, не зная откога
и тишината…
ме убива.

НАЧАЛО

Еднакво е единното начало.
Едно е слънцето над нас.
А все делим на черно и на бяло
живота си до сетния си час.

Усмивката - какво не й достига
докрай във нас да разцъфти?
И кой така по устав ни подстрига,
че онемяха всичките щурци?

Прояде нещо здравия ни корен
и все издигаме стени…
И сам за болката отворен,
аз паля за надеждата свещи.

ВЕРТИКАЛ

По вертикала на съдбата
гневът нагоре ме издига,
ала с верига на краката
какво ли ще постигна.

Самозимъчван от въпроси,
къде е отговора, питам.
Щом светлото идеята си носи,
а в кокалчето тъмното я рита.

Така страхът изостря си нослето
и отново трябва да избирам.
Загледано е в мен детето,
не успея ли…
ще ме презира.

ВРЕМЕ

Необозримо то докосва всеки,
уж необхватно, а пък всъщност кратко.
Затварящо ни във портрети -
все вземащо, а нищо връщащо обратно.

Един захвърля във забрава,
а други със безсмъртие бележи.
Ала на всекиму поле оставя
в отвъд граничните рубежи.

И все така бразди със своя плуг
и с мъдростта си нивата засява.
Един към друг. Един във друг.
И виж, следата ни от други изтънява.

НА КРЪСТОПЪТ

Като балон мечтата ми се пръсна,
но пак по навик бузите издувам.
О, боже, удари ме тежко с кръста,
щом съвестта ми нищичко не струва.

Дотук ли пътят ми ще свърши?
И дишам, и въздишам с половина дроб.
Градът намръщен клоните си кърши,
снишава се от тежък смог…

Така от верността посоката объркал,
сега се питам, накъде?
Неясно виждам купола на църква
и бог със вдигнати ръце.

САМОТА

Отново болка ме превива.
Не знам дали ще издържа.
Като безхлебна нива
пред мен животът е сега.

Раззинало е нищото уста,
да ме погълне сякаш иска.
Сънуват устни струя на чешма…

Сам съм,
а дяволите -
триста.

ДВОЙНИК

И след предела - никакъв покой.
И е ясно, и не съвсем.
Умирам аз - живее той.
И всяка нощ, и всеки ден.

Покоят значи точка
в пространството без цел.
Приета без отсрочка
пред свобода с бодлива тел.

И нито горе или долу,
макар да съм везна.
Теле не търся аз под вола,
към мен е ножа - и вървя…

И всяка нощ, и всеки ден…
Каква ти точка? И какъв покой?
Объркан съм, но не съвсем.
И кой съм аз? И кой е ТОЙ?

ТОПЛИ ДЪЖДОВЕ

След къси, топли дъждове
земята някак си набъбна.
Към слънцето за цветове
зеленото нагоре тръгва.

Надеждата със страх минава
сега през мъртвото и мен.
Баща ми вдига длан корава
и…
виждам утрешния ден.

ВИНА

С усмивка скрита в ъгълчето, сам,
аз дъвча на живота лудата юзда
и нося гърбицата, знам,
като вина пред своите деца.

И всеки ден с чертичка
бележа клоните на живото дърво,
и возя щастието в инвалидната количка,
пребърсвайки с ръка едното си око.

И с погледа на въпросителна голяма
децата търсят в мене отговора верен.
И става тежко, колкото за двама,
щом отговора сам не мога да намеря.

РАЗПЯТИЕ

На мама

Отново тръгваме и залезът кърви.
Вратата пак болезнено поскърцва.
На прага мама все така стои -
за нея радостта дотука свършва.

Така като разпятие, като съдба -
надеждата за старини
разпъната в очакване, сама,
между града
и селото лежи.

ОЧАКВАНЕ

Роден отдавна в пазвите на чернозема,
сега треперя по етажите от страх.
И уж животът ми бе проста схема,
а сложността й тъй и не разбрах.

Натрупах дългове с победи,
претеглих всичко на ръка.
Така гръбнакът се приведе
и скреж в косите заваля…

Боли сърцето и се свива,
ала не спира неговият ход.
Като селяк пред разорана нива
с надежда чакам тежък плод.

***
Под пластовете тежки самота
тъга извира…
И в мен,
като спасение,
слова
сърцето ми намират.

ОЧИТЕ НА НОЩТА

Когато на деня конеца изтънява
и с двойна гърбица умората расте,
в мен светло чувство всичко претопява.
Нощта приема друго тайнствено лице.

Във друг живот, от времето отсечен,
в самата вечност отразен.
В една магия, сила вечна,
в която чувствам се смален.

И виждам как луната тръгва боса.
Една ранена мека светлина
със полета на птица пада косо
в очите кадифени на нощта.

ИЗПОВЕД

С мълчанието нощем си говоря,
разгръща се душата лист по лист,
но чак на утрото по светлата умора
сърцето слага своя тайнопис.

Като причастие е всяка болка,
потърся ли на думите си близостта.
А колко ми е нужно, колко
и аз да легна чист в пръстта.

Един живот, отворен като рана,
и кратък път, описан от крило.
В окото зло на тихата закана
да бъда като слънчево петно.

Да имам вместо знаме бяла риза
и неприкривано за удари чело…
Смъртта изпраща на такива виза,
щом станат прът във колело.

СЪБОТА

Там, зад гърба на уморения ми петък,
тя, пак усмихната, ме мами.
Незримото по светлата пътека
в мен слиза да лекува нови рани.

Ала върху ръба на оглушала тишина
незримо зрее сляпата лавина…
Ако въздъхне ненадейно самотата,
роденото със мъка ще загине.

ЕСЕННИ ДЪРВЕТА

Аз нещо свое в тях намирам.
Сега са срамно голи и сами
и като хора ги разбирам…

От болка
чак небето
се стъмни.

СЪПРОТИВА

Денят е кактусът бодлив -
нощта тревожно примирена
и сам животът с почерк нечетлив
си пише биографията време.

Вторачила във мен окото будно,
най-строго съвестта ме гледа.
Безгрешен да съм ми е трудно,
а пък от разум любовта е бледа.

Така пред прага на семейна тишина
дългът отчаяно се защитава…
И в мен започнала от нищото следа
към залеза ме приближава.

СТЕНИ

И тази нощ
над мен е само господ
и аз, открит и тъй раним,
и мъката ми, гледаща изкосо,
през облаци цигарен дим.

Нощта нозете си протегна -
света от погледа ми скри.
Отново самотата с мене легна…
Надигам се -
опората са четири стени.

ОБРАТНА ВЪЛНА

След щорма бесен - отливът е тих.
Опасна е обратната вълна.
Ала останеш ли от нея жив,
разбираш вече толкова неща.

Че истините, хвърлени в съмнения -
са жестът на една ръка.
И виждаш ясно свойте отклонения
при твоята и чуждата вина.

Какво е орис - вечен кръст.
Какво са пътища в безпът?
Защо е сляпа злобната ти мъст?
Защо си тук,
щом всъщност си отвъд?

***
Нощта е дива котка,
нощта е тъмен гръб…

И мисълта ми
с лунни стъпки
към утрото
бележи път.

ХОРИЗОНТ

Небето от олово натежава,
извива хоризонта тъмен гръб.
Мъгла тополата с върха си вдява,
но края й изпуска всеки път.

С муцуна влажна късно пладне
дъхти в отсрещните баири.
Денят се мъчи светло да открадне,
преди нощта да вдигне своите синджири.

А нейде там, под тежка буца
надежда утрешна едва живей…
Минава зимата със сухата каруца
и лятна суша в нея зрей.

УТРО

Във тая нощ на зрима юлска тишина
луната с пръстите си златото събира.
Небето има пеперудени крила,
вселената през звездните очи прозира.

Земята диша с прашни дробове,
под вежди скрила лятната си грижа.
Човекът божи с тежък кръст на рамене,
приведен, бавно в утрото си слиза.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Промяната ни идва неусетно
и отразена в огледалото мълчи.
С роденото прощаваме се лесно,
за нероденото ни повече боли.

Приятелю, минава си живота
в ловенето на всеки звук…
Вървим към времето на ешафода,
задвижено от син и внук.

В КВАДРАТА НА ЛЯТОТО

Душата ми живее в пещерите
при чувствата ми надълбоко,
а тялото захвърлено лежи
под водоскока на живота.

И стигнах, мисля си, дотук,
в живота си до средната черта.
Въпросите без отговор на клуп
пристягат здраво моята душа.

А там на лятото в квадрата -
днес истините се оголват като зъби.
И в страх надеждата ми чака
сама наесен да бере отровни гъби.

ЕСЕН

Бронзът летен някак поизстина,
а денят внезапно отъня.
Ниви с тъмни черги се завиват,
в пазвите си гушват семена.

С жълто, охра, огненочервено
мята есен рижава опашка.
Слънцето е като одимено.
Спомена наливаме във чашка.

***
Ослепява красотата в мен
и всяка песен оглушава.
Навежда погледът ми кръст…

Смалявам се
и ставам
пръст.

ПОЕТ

Превит от тежък звездопад
в провинция една и съща.
Върви в нощта на своя град,
студени стълбове прегръща.

Където няма даже врагове
за битка истинска и честна…
И тъй открит из ловното поле
самият става плячка лесна.

ИЗЛИШЕН СТРАХ

Понякога със страх си мисля
в средата на последното си лято,
на клонче сухо ще увисна -
без капка есенна позлата.

И никога не ще разтворя
докрай на чашката цвета.
С тревата да се наговоря,
в небето да се извися.

Разтворил на нощта окото,
да бъда в нея светъл знак.
Да бъда вечно този, у когото
смехът се лее като в детски влак.

Страхът навярно е излишен
в дървото, имащо мъзга…
Извадих ножчето предишно
и свирка пак направих на сина.

ПАМЕТ

В безсънната ми памет,
във зачервените очи на съвестта,
все още истината браня
с духа, заострил мисълта.

Във вечността това е смешно.
Какво сме във космическия прах?
Ала живея, мисля по човешки,
защото земното разбрах.

Как болката във мен се ражда
и че животът ми е колело…
Като баща дръвче посаждам,
ала дано не е само, дано.

ТЕЖЕСТ

Дълбоко във смълчаната вода,
където мисълта иглата вдява,
живея в свойта красота,
живея с истината цяла…

С мечти, които брегове не стигат.
Живот със рибешки очи…
И там - в черупката на мида -
душата, стегната, мълчи.

Дълбоко във смълчаната вода
аз търся отговор, но няма.
Със тези тежест, с тази самота
и мисълта е вече рана…

***
Превити като отрицание и знак,
тежат върху езика ми
неказани неща…

И виждам пред настъпващия мрак
как птиците
снишават небеса.

ЖИВОТ

1.
Животът все по-ясно очертава
с чертица тънка своя кръг
и с шепа мъдрост обяснява
защо сме тук, а после и отвъд.

Началото е светла точка -
зародишът на всички семена.
Коренът си търси почва,
небето за да вдигне с рамена.

А после опит за летене
в неизвестното докрай.
Страхът щом падне на колене,
душата търси своя рай.

Ала какво са почести и слава
и клетва пред един народ,
щом свободата костите изравя
и търси своя бог?

2.
Единствен изход без резерва
и сянка на гранитен блок.
Тъй точно времето отмерва
неизживяното в един живот.

Но пак идеята душата мами
отново както и преди.
Живее в родовата памет
и пак дървото й клони.

Основите са камък върху камък,
кръвта на времето е там.
Човекът сам е в свойта драма,
незримо на световния екран.

3.
И пак началото на другото начало
трасира бъдещия път…
И гледаш, нещото е вече отлетяло,
остава твоя самосъд.

А времето не спира да се движи,
на всичко то поставя срок
и дните натежали като низа
натрупват честния ти влог.

Живот - всевечна теорема.
Познанието възелът държи.
Накрая всичко, всичкото си взема,
но за смъртта си него не вини.

ГРАД

Тук високи етажи, отвесни стени
хоризонта в душите ни сриват.
Боледуват дървета, умират щурци
без гробове в асфалтова книга.

Съвестта ни на селяни бивши,
закачена бледнее на лунния чеп…
Тук сълзите преглъщаме скришно
и споменът става траурен креп.

***
От думите безхлебни
мисълта е гладна -
мисълта е празен ред…
И блясва отчаянието - брадва
над главата на поет.

ЗАКАНА

Приятели, ще се напия!
Доброто ще оставя тук,
че като куче иде ми да вия,
с душа, пристегната на клуп.

И как със този дълг и битие
с усмивка между остри зъби
се пишат нежни стихове,
и като другите да бъда?…

Приятели, ще се напия
и ще ударя някого с юмрук!
Ще стана после къс хартия
и цяла нощ ще светя
в коша за боклук.

НЕОСКЪРБЕНА МИСЪЛ

Защо така със мене става?
Ако мечтаното достигна,
върхът пред мене се смалява
и пак за нови пътища се вдигам.

Щом съкровеното пред някого разкрия
или от обичта си не спестя,
аз дълго после от горчивината пия
и дълго в себе си мълча.

Щом от невидимото зрънце взема
и в своята душа го посадя,
там никне мисълта неоскърбена,
и пак изгарям във скръбта.

Защо е тъй - не зная сам?
Зоват ме висините с неми гласове.
Ала докосна ли я с длан,
те стават мои грехове.

ВНЕЗАПНА ТИШИНА

Каква внезапна тишина,
изсипваща се сякаш от безкрая.
И никой не отваря моята врата.
И нужен ли съм някому - не зная?

Каква внезапна тишина
и стъпваща направо върху мен.
Разстрелва ме отсрещната стена…
Но мисля, че от друго съм ранен.

СЛЪНЧЕВО ВЪЖЕ

Сега, когато слънцето високо отстоява
и повече децата ми на мен приличат.
Загадка пак животът си остава,
макар да мисля, че в ръцете ми е ключа.

Сега, когато всичко ми е ясно
и виждам само гърбове.
Изричам истината гласно -
смъртта е
слънчево въже.

ОТДАЛЕЧАВАНЕ

Вървя към залеза на дните
със гръб към всеки изгрев
и в удължената си сянка
аз виждам късия живот.

Така все по-далечен и все по-самотен
вървя към своето
безкрайно свечеряване.

ВРЕМЕТО

И примката,
и прошката
са в него.