СТРУНИ
СТРУНИ
На първа люлее се бебе, слязло до тук от звездите.
Втора струна - каца при нас неочаквана дръзка идея.
Трета. Кой каза, че сме солта на земята?
Чуй - отговарят китарите - четири.
Бодрото „ре” сред вселените свети!
Радост танцува по тънките прагчета.
Петата струна е шестият тон, който дава началото.
Шест - дай ми, кажи, довери ми!
По струните като по стълби
строим геометрията на световете.
Китаристи, физици, бойци и овчари,
свирете, нагоре свирете!
По безкрайния гриф се катери
тази музика - мъдрост и тайна.
Тя извива снага над небето
и докосва с любов всяко знание.
***
Обичам те колкото солта.
Огромни и микроскопични разстояния
между илюзорно прави линии.
Музика. Тя отнася пръстите на безумеца,
един тих Дон Кихот, който крачи наоколо, слуша
и не знае колко са - шест, седем или безкрайност…
Струни.
Огъват пространството.
Вени, обтегнати по грифа на честта.
Имам достойнство колкото една китара.
Казвам ви това, което мисля.
От пръв поглед съм инструмент,
метнат нехайно през рамо.
Когато искам нещо,
просто сядам и го изсвирвам.
Любим тон - „сол”.
Да сипя в раната на битието.
Да ви обичам колкото солта
и като дъщерята - третата.
ЧЕСТ
Кентавър е
и е
крилата риба,
когато с плуг възражда
пролетната пръст.
Той вол е
и е
волна птица -
със дървеното рало
оре земята.
В щастливия хомот
лети.
НАД ГРАДА
Подаваш ми ръка и ето - литваме
във летния следобед над града.
Изкачваме по стъпала от стихове
вековната снага на мъдростта.
Аз знам - ще бъдат думите щастливи,
Усмивките ни пак ще бъдат дръзки,
последните трохи на злите сили
ще изкълват врабците и ще хвръкнат.
И над града ще заблести дъга!
Ще я държим със теб във двата края
и ще поканим всички да преминат
на другата страна, където - знаем -
неверието се превръща в обич,
а болката прелива в радостта,
че сме успели да усетим колко
са чистите пространства над града.
ПРОЗОРЕЦ И ВРАТА І
Аз - прозорецът.
Ти - вратата.
Двуизмерност.
Бяла стена.
Отваряш се, заминаваш.
Отварям се да те видя.
Гледам след теб.
Мълча.
Връщаш се и затваряш.
Гледаш навътре.
Затварям се.
В стената заедно сме.
ПРОЗОРЕЦ И ВРАТА ІІ
Прозорецът е! Синият прозорец
върху оная, бялата стена -
блестяща в левантийския следобед -
блестящ във слънчевата светлина!
Прозорец е нетърпелив! Стъклата
във дървената рамка се тресат,
защото се отваря пак вратата -
вратата върху бялата стена!
Каква картина! Синьо, бяло, златно.
Един прозорец и една врата.
И слънцето на южната безкрайност.
И ние - във любов и свобода.
ХУДОЖНИКЪТ
От колко хиляди години гори свещта на вярата? Потрепва пламъкът, раздвижван от смяната на времената. Ако изгасне, някой тихо го припалва, за да запази разликата между светлика и тъмата.
Нахлуваме като вълни, подгонени от буря, в храма, а после вкупом го напускаме. И храмът опустява. Едно а после друго бедствие ни води ту към него, ту обратно. И ние ту сме вярващи, ту атеисти. Ала пламъкът остава.
Остава в храма вярата дори когато няма кой да вярва. И образи, в които някой е въплътил неотразимото. Историята на земята ни остава, някой я разказва. И ако ни залее краят, в този разказ ще се спасява всичко живо.
Кой пише този разказ? Последен от спасените остава. Извайва истината за живота - красота и слава. И божи дух облъхнал е десницата му светла и голяма. Свещта на вярата гори. Художникът е в храма.
