ДЪРВЕТАТА ПРИБИРАТ СЕНКИ…

Янко Стефов

***

Дърветата прибират сенки.
Като лисица дебне вечерта.
Сред гъстия поток от хора
живея в своя тих квадрат.
И с моето дете играя,
което казва, че съм Аз.
Звъни звънецът и вратата
оплаква се на моя гост.
А детството се скрива бързо
зад стар ергенски гардероб.
И разговаряме изтежко
за дребни делнични неща.
А вън нощта препуска диво
и ни отнася в тъмни бездни -
в сърцето на безкрая …
… Денят изгрява неусетно,
като замръзнала река.
А слънцето със златна брадва
напразно бронята сече.


С ОЧИ ОБЪРНАТИ НАЗАД

Вървях през угари дълбоки,
с дъх на пожънати пшеници,
и слушах кремъчната песен
на слънчеви хармани.
И виждах ореха прегърбен
сред двора как ме чака вечер.
Дървото с разранени длани
прегръщах като жив човек
и със сърцето си усещах
как безвъзвратно студенее.

Над мене птиците летяха
назад и нейде надалече…
Така животът ми отмина:
с очи обърнати назад!
Назад - към угарите черни,
от мойте стъпки разорани.
Назад - към ореха във двора,
притиснал името ми като рана.
Назад - към пролетта, в която
цъфтяха светлите ми песни.


КЪМ ТЕБЕ

И пуст е моят път.
Горчиво
дърветата ухаят.
Аз вървя.
Към твоя неугаснал образ.
Но ти си хоризонт
и все не мога да те стигна.
Задъхан падам.
Сянката попива в мене
и настава страшна тишина.
И само във душата ми звучи
далечен ек от твойте стъпки.
И ставам пак.
И тръгвам.
И вървя.
Все към тебе.
Все към тебе,
мой неугаснал хоризонт!


ВИК ОТ БОЛКА

Бездушници!
До вчера аз живях с илюзии.
От улицата полумъртви ги прибрах
и ги заселих във душата си -
изтърбушено гнездо
на отлетели щъркели.
Те топлеха надеждата във мене …
Но черно-бялата змия на времето
изгълта моите илюзии.
Как трудно ми е да живея днес
без тях!..
Наивен съм, нали?
На тази възраст! Кой ли би допуснал…
Но обществото добродушно ме търпи
или пък просто не ме забелязва.
Все едно.
На кръста на въпросите
умирам Аз.

Защо си отмиляхме толкоз бързо
и като чужди гледаме се във очите?
А думите ни - все са същите
на сладост:
как лепнат като мед в устата ни!
Ала сърцето не докосват
с тайни знаци.
Поне да бяха думите куршуми -
с душата си пробита
щях да се гордея!
Да бяха думите
цветя най-нежни -
в пустиня щях да се превърна.
Надсмивате ми се сега, нали?
Че губя времето си в писане
на стихове,
а не на доноси;
че не продавам,
а дарявам любовта си;
че не ламтя за скъпи вещи,
а все износвам старите си дрехи;
че с вас не сядам
в барове луксозни,
а бързам все към къщи
при децата…

Бездушници!
Защо откъсвахте от мене -
къс по къс - илюзия подир илюзия?
Защо отнемахте небето
от очите ми?
Защо духа ми волен оковахте
във веригите
на страшните ви догми?
Защо изтръгвахте насила
едва покаралото коренче
на мойта вяра?
Човек без вяра не е ли животно?
Нима слепци ви трябват
вместо зрящи?!
Дни, месеци, години - цял живот
сплотявахме телата си.
Ала душите си отпъдихме
на опасни разстояния.
Ах, този страх,
отново този страх!
Върху крилата ни се трупа
като прах.
И вместо да летим към ясни небеса
потъвахме все по-дълбоко в блатото,
все по-навътре в тъмното
на гнилата ни същност .
Посегнахте на моите илюзии,
бездушници!
Защо?
Нима искрата, в кремъка стаена,
може да се хване?
Сърцата ви са ветропоказатели -
преди да сетят всеки полъх нов,
аз виждам в същата посока
на вашето усърдие стрелката.
Красиво и увличащо е вашето съгласие
с всичко „горно”и безсмъртно.
Завиждам ви - и слушкате, и папкате.
И пеете, когато ви се плаче!