ДУШЕВНО НАПРЕЖЕНИЕ

Коста Странджев

Тоско стиска в ръка телефонната слушалка. Прилепя я към ухото си и вика с продрано гърло:

- Алло! Алло…

Телефонистката върти припряно ръчката и въздиша притеснено:

- Уф! На тия от централата им дай да дремят.

Тоско отново събира сили и пак вика в онемялата слушалка. И пак същото - тънко-тънко писукане. Телефонистката безпомощно разгръща ръце - това е, не ще и не ще.

А Тоско стиска зъби и излиза навън. После се връща и купува от телефонистката плик и марка: щом не става с телефона, писмо ще прати.

Ще пише на майка си, сигурен е: тя ще го разбере, ще склони той да се върне на село. Не е тук за него. Така си рече още тая заран, като се събуди. Загръщаше се с вълнените одеяла и все така си викаше.

Вчера пристигна на обекта, а вече се насити, защото целият този тукашен свят е пълен с най-различни страхотии. Студено, студено. И навсякъде камънаци. Вървиш по бетоновата пътека, а вдигнеш ли очи, над теб само камъни - плоски, ръбести.

Камъни над покрива на столовата. Камъни над завоя до автобусната спирка. Дебнат, искат подло да се стоварят върху народа.

За Тоско всичко тук е чуждо, притеснено. И вятърът е друг, див, не секва нито за миг. Въобще времето е обърнато с главата надолу. След мъглата плисва дъжд, а след дъжда кипва мъгла.

Ами свечеряването? Стъмва се изведнъж. Нали снощи Тоско сам видя това. Тогава той се затвори в хотела. В стаята влизаха и излизаха хора - шумни, разгорещени. Но Тоско с никого не заговори. Мушна се между одеялата, притваряше очи и поне двайсет пъти си рече: „Още утре ще се обадя в село по телефона… И ще си вървя!”

Доста време изтече от нощта, а той все не можеше да заспи. Долу, край хотела, летяха малките влакчета, колелата им сънливо тракаха върху релсите.

И тия повтарящи се звуци будеха в паметта на Тоско други образи и картини: блият път криволичи край баира, все нататък, където са забили връх в небето тополите от Тосковото село. Там е майка му… Капнала е от умора, но го чака, защото знае, че момчето й ще се върне. Защото те двамата са сами на тоя свят и как ще живеят толкова далече един от друг…

Утрото дойде мръсно, мъгливо.

Сега той скътва празния плик и бърза към лампистерната, откъдето тръгват всички. Тоско е най-накрая, защото се е заплеснал по ято врабци, скупчени върху една обърната вагонетка. „Пррр! - вика им той и размаха ръце. - Пррр!”

Но гласът му се губи в бумтежа на булдозер, който пъпли важно-важно по шосето. Върви Тоско по размекнатата от дъжда пътечка, все още зазяпан към врабците, и един жилав храст го шибна по лицето.

Болката е толкова силна, че в очите му бликват сълзи. За да не го видят другите, Тоско се обръща - уж дава гръб на вятъра. И така продължава надолу.

В тунела бригадата се проточва. Привели глава, миньорите крачат напред. Отдясно и отляво шурти вода - същински порой. И затова мъжете стъпват предпазливо по дървените талпи между релсите на теснолинейката.

Всичко в този задушен и мокър тунел е чуждо: влажният мрак, редкият наниз на електрическите лампи, тъмните каменни ниши отляво и отдясно. Върви Тоско плахо, озърта се встрани, като стъпва само на върха на ботушите си.

Изведнъж - гръм.

За миг Тоско се спира стреснат. Но някой го побутна отзад: Няма страшно… И обяснява: - Това е вентилаторът…

Колоната продължава пътя си. Колкото по-навътре отиват, толкова повече се надига водата, шурти от тавана на тунела.

Тоско се подхлъзва, разперва ръце. Докато се опомни, губи равновесие, цопва в една локва. Дългата колона спира. Бригадирът се връща и казва на миньора, който е до Тоско:

- Щерьо, я го наглеждай.. . Ти ще си му даскалът!

- Дадено - казва Щерьо и като тупа момчето по рамото, казва добродушно - Ти, байно, много-много не зяпай! Булевардът ни е тесен…

Стигат забоя, всички се залавят за работа. Товарачната машина реве с трясък. Двама миньори пробиват скалата отпред, други подкарват с ръце вагонетките към забоя и крещят на Тоско да се махне, че се е спрял между релсите.

От влажните талпи на крепежа се отделя Щерьо и придърпва момчето към себе си. Кима му с глава - тук стой! Сетне Щерьо зарежда бомбите на забоя и всички хукват презглава назад в нишите.

Тоско едва задържа дъх, затуля с длани ушите си, защото цялата планина започва да се тресе от взривовете.
Сетне отново се връщат на забоя. И всеки пак се залавя за работа: едни мъкнат греди за крепеж, други опират рамо в пълните вагонетки, трети забиват пистолети в камънаците…

Смяната свършва. Протегнал ръце напред, Тоско пак е последен. Отвън, на светлото го чака Щерьо. Прегръща момчето през рамо и му се усмихва само с очи:

- Е, как е? Тежичко, а? Така е, байно! От живот до живот има разлика. При нас много-много лафове не вървят… Ей с тия кунки си вадим хляба и затова нямаме скрито-покрито! Ама ти не се отчайвай!

Върви миньорският народ, а Тоско - най-подир. В банята всички се изкъпват, сетне измити и вчесани влизат в столовата. Край гишето на калкулантката - гъмжило.

Не е само Тосковата бригада, всякакви други има - да се объркаш. Тоско стига до гишето, взема фасул яхния, макарони и се оглежда. Май никъде няма свободна маса.

Зърва за миг рошавата глава на Щерьо, който му маха с ръка:

- Оставяй чиниите тук! Това другарче ей сега става…

И така, като се е надвесил напред, Щерьо изведнъж удря с юмрук в масата. Очите му стават сухи, трескави:

- Не зяпай, ами грабвай си чиниите и с мен! - нарежда той на момчето.

В кухнята е шумно до немай-къде. Звънтят съдове, лъжици и вилици са накамарени в мивката, шурти вода от много чешми…

Край печката е седнал човек - същински снежко, целият в бяло. Червенобузест шишко с изпъкнал корем. Стиска в ръка димяща скара и блажено се усмихва. Като вижда Щерьо, прави опит да потули скарата встрани.

Но бомбаджията го улавя за ръката.

- Я потрай малко! Какво е това?

Шишкото подсмърча жалостиво:

- Ами, Щерьо! Нали знаеш - работата ми е нервна, та хич ме няма… Както е тръгнало, на кожа и кости ще стана…

- Аха! Агнешки пържолки!

- Агнешки - срамежливо свежда очи готвачът.

- Малко за подсилване…

- Я ги дай… - И Щерьо посяга към скарата. Но шишкото подскача с учудваща лекота:

- Ама чакай бе, човек! Чакай…

Щерьо тръска двете Тоскови чинии на масата:

- Ти байно, на това фасул ли му викаш? А на това макарони?

Готвачът придръпва чиниите към себе си, оглежда ги с тесните си очички и свива рамене:

- Е, какво толкова?

- Какво ли? - Щерьо гледа изпод рошавите си вежди така, че готвачът отново навежда смирено очи:

- Ми то кавърмата е загоряла, та нагарча… Ама човещина е, де…

- Кавърмата, а? Я се виж… Пък с тоя боклук момчето лой ще върже, та камънаците да блъска, така ли? Дай насам… - И Щерьо дръпва с все сила потъналата в гъст, мазен пушек скара. Готвачът втренчва в нея широко отворените си очи и проплаква смешно:

- Ще се оплача! Ама хубаво да знаеш, тая няма да я оставя така.

За миг на Тоско му домъчня за обидения шишко. Готви се да му върне скарата, но с едно движение на ръката Щерьо го спира. И му нарежда:

- Вземай и върви яж! Тоя и насън не е видял тунел. ..

А шишкото, като притиска бялата шапка към главата си, повтаря все така плачливо:

- Ще се оплача на инженера… И на партийния…

Щерьо се извръща. Тоско вижда как челюстите на бомбаджията играят:

- И на римския папа да се оплачеш, това е! Или искаш пред цял свят да ти изкарам кирливите ризи?

Готвачът вижда юмруците на Щерьо. Млъква и квадратното му тяло се премества от другата страна на бялата печка.

Вече на масата Щерьо смига на момчето:

- Ха да те видя сега, байно! - И като сочи с поглед пържолите: - Това вече лови окото, а?

- Лови! - съгласява се Тоско. И дъвче едва-едва, защото хич не му се ще да свършат тия топли агнешки пържолки. Нагъва едри залъци хляб, а от месото взема едва-едва, на връхчето на вилицата.

- Ха, наяж се - нарежда му Щерьо, - а сетне върви в бараката. И да насечеш малко дърва за довечера. То сега слънце пече, ама тая нощ Белчо може пак да ни сгащи…

- Бива! - съгласява се Тоско.

В бараката тук-там, завити презглава, спят миньори. Дядка с вълнени чорапи на краката се е изтегнал и чете вестник. Друг, мустакат, лежи по гръб, пуши и изпраща майсторски кръгчета от пушека към тавана.

Тоско също се изтяга върху меката пружина и задрямва. Сетне изведнъж се сеща, че Щерьо беше му поръчал да нацепи дърва, и изскача навън. Взема една цепеница, наглася я на дръвника, захапва език и маха с брадвата. Една, две, три цепеници

Щерьо се е появил кой знае откъде и го гледа отстрани.

- Браво, байно - хвали той Тоско. - За миньора не е срамота и дърва да цепи… Срамота е, ако все гледаш да минеш между капките. Щото има ги и такива, макар че, право да ти кажа, братле, дявол знае за какво си дошъл на тоя свят, ако бягаш от работата. Ха дай ръце! - И Щерьо нарежда върху протегнатите ръце на момчето майсторски нацепените дърва.

Стъмва се. На Тоско му се струва, че гъстата борова гора отсреща е голяма тъмна река, толкова голяма, че няма край. След вечеря всички от бригадата отиват в клуба на кино.

- Хайде с нас! - предложи му Щерьо, но момчето отказа.

Остава сам в цялата барака. Въртя се насам, въртя се натам, пък се изтегна и той - по миньорски - с горните си дрехи върху леглото. Тихо е! Под вратата се промъква вятърът, люлее перденцето на прозореца. Черни, ръбести сенки играят и по стените.

Бригадата се връща от киното среднощ. Мъжете се натъркалват и захъркват. А Тоско сън не го лови. Подложил е длан под главата си и мисли ли, мисли.

Толкова грижи има сега: трябва му една по-здрава гумирана куртка. И карбидка трябва да си найде. Е, то се знае, и ботуши… Много е важно да не се препъва по ония хлъзгави талпи.

Лежи си така Тоско и грижи се роят в главата му. По едно време усеща: Щерьо се е размърдал в леглото си и ръката му търси пипнешком цигара.

- Защо не спиш? - тихо го попита момчето.

- Аз ли? - казва Щерьо и се кашля в шепата си. - Право да ти кажа, тоя филм в душата ми влезе…- Пали цигара и пита на свой ред:

- А ти, байно?

Тоско въздиша продължително:

- Едни дертове са ме налегнали…

- Разбирам - казва дълбокомислено Щерьо: - И аз тъй си викам. Имаш основание за тревога и душевно напрежение.. .

- Аха! - съгласява се Тоско. - Бати Щерьо - обажда се след малко пак той. Сега гласът му звучи съвсем плахо в тъмното. - Ти по-знаеш, дали има някакъв чалъм да ми отпуснат една стаичка. Каква да е… Викам, и майка ми да дойде тук.. .

Но Щерьо мълчи, заспал е вече. Едната му ръка е отпусната надолу, сякаш пипнешком търси нещо по пода.

А Тоско е зает с нова мисъл: още утре ще пише на майка си. Най-подробно.

Е, вярно е, че има камънаци, ама той няма с тях да живее я! Всичко вече е решено и може би затова сега му изглежда просто, съвсем просто…