Димитър Шишманов

скица

От войната насам във всички европейски литератури владее паника. Събитията хвърлиха човечеството отвъд една пропаст и го оставиха там да си гради както знае новия живот. Писателите се показаха по-устойчиви пред вихъра, но затова останаха отсам пропастта и се видяха внезапно откъснати от живота.

И се залутаха и замятаха да дирят нейде мост през бездната. Но всички прелези бяха разрушени. Трябваше да се строят нови, по съвсем нова техника.

И ето, едни се впуснаха в изучаването на тая техника. И забравиха, че мъртвата теория не стига. Затова, щом се явиха при пропастта, въоръжени с хиляди формули, и наченаха да строят, мостът им рухна.

Други отхвърлиха всяка наука и загубиха ценно време в безредна постройка на разни подпори, които се подломяваха щом първата греда се слагаше отгоре им.

Трети намериха, че пропастта трябва да се прескочи. Те се надяваха, че копнежа да стигнат отвъд ще им даде крила. И сляпо се хвърлиха напред. Половината от тях се разби в пропастта , останалите едва свариха да се върнат назад, неспособни вече за работа.

Четвърти намислиха да построят някакви четящи машини,но и те не успяха.

А в това време човечеството стоеше оттатък, с труд градеше и навремени гледаше какво вършат акробатите на другия бряг. Техниите хитроумни усилия го забавлявах понякога и то се увличаше за миг, но сетне всичко му омръзваше и то се връщаше отново у дома, за да чете икономически съчинения и да си почива в кинематографа.

И писателите отсам, със скръцане на зъби, гледаха как на другия бряг израстват все по-големи и по-големи екрани, през които прелитат менливи, увлекателни картини, всеки ден по-смислени и по-изтънчени. Дигна се панически вик, че литературата загива. Но това не смути никого оттатък, не накара дори хората да се вслушат в анатемите на литераторите.

Тогава неколцина от жреците се отделиха мълком от правоверните, намериха едно място, отдето гласа им можеше да се чува оттатък и наченаха да разправят на човечеството приказки, които много приличат на филмовите сюжети, но имаха повече плът, повече багра и глъбина.

Атлантида, Кьонигсмарк, за Дон Карлос, Соленото езеро - приказките на главния отцепник от „чистото изкуство” се сменяваха вихрено една подир друга. Към тях се присъединиха ония на редица други отцепници. А новият хор събуди сенките на по-рано презирани, или вече забравени рапсоди. И те повториха своите приказки, които преди никой не внимателно изслушал. „Морският вълк”, „Белият зъб”, „Ностромо”. Разчуха се имена досега неизвестни. Покрай Пиер Бенца - Жираду, Моран и Марсел Пруст. Покрай Джек Лондон - Йосиф Конрад.

Тежката артилерия на правоверните забълва жупел срещу твърдината на еретиците. И, най-сетне, като че ли я разруши. Но когато истинските жреци отидоха радостно да видят труповете на изменниците, не намериха нищо. Изменниците бяха минали отвъд при човечеството. Как, никой не забеляза. Хвърлиха ли им въжа отсреща, преведе ли ги някой през дъното на пропастта - това остана тайна.

И отчаяни, същинските литератори отново се залутаха. Това вършат те и досега и не забеляват как фалангите им оредяват. Не само това - някой се промъква в лагера им и им краде светините.

Достоевски отдавна е пренесен оттатък пропастта, там са Шекспир, Гьоте и Молиер, отвлечен е целият Бодлер, Верлен. Но никой не тревожи праха на Маплариго, докато дори Жюл Верн не е оставен намира. Алексей Толстой повтаря неговото „Пътешествие на луната”.

Вижда се денят, когато отсам бездната ще останат само скелети. От другата страна ще са минали всички разказвачи на приказки.

——————————

сп. „Демократически преглед”, г. 17, кн. 1, октомври 1924 г.