Димитър Шишманов

Два сборника новели, с надслов на кабаре: „затворено през нощта”, „отворено през нощта”. Защо тоя надслов? Читателят няма време да се запита. Някой го хваща под мишница, мята го в автомобил, който бясно прелита край събитията. Всичко се размесва, понятията за направление, плоскости, съотношения - се загубват.

В края човек замаяно затваря последната страница и се мъчи да си спомни що е видял. И чудно: отеднаж му се струва, че съвсем не е летял тъй бързо, че всичко се е развило пред него спокойно и равномерно.

Сякаш - когато е чел - е мислил само за десетките кинематографни снимки, които са нужни, за да се предаде едно движение. А сега си спомня самите движения.

Спомня си за О’Пата, ирландския поет и за Хабиб, арменския масажист, за Урсула, Дезире, Ана, за всички странни типове, които Моран възсъздава с къси, нервни черти, със слова, подобни на искри, на тежки буци глина, на жива плът, на полъхване, слова, които рисуват направо, но често дирят само да събудят асоциация на мислите, да създадат впечатление на багра, на движение.

И всичко това е предадено с безспорно голям дар. Но как уморява! Наистина, след прочита впечатленията се избистрят. Но читателят не може да се освободи от чувството, че е носен безпощадно, с бързина сто километра в час. Сърцето му удря, дишането спира.

„Хубаво, но бих искал малко по-дълго да разгледам нещата!” А наместо това на екрана изникват - неизвестно отгде - фигурите, живи, ярки, смеят се или страдат, и внезапно, както са се явили, eh abrupto, изчезват.

Сякаш във фантастичен и все пак много реален сън героите на Моран изникват из мрака и се стопяват в мрака. Нещо безнадеждно има в това зараждане и изчезване. Като болката, когато видим от трена някой тих кът или човешко лице, което ни се струва по-близко от най-близките.

Книгите на Моран са болни от болестта на времето: мимолетност на всяка преживелица. Това не ще рече - плиткост. Напротив: дълбоки скърби и радости, траещи само миг, във вечна, уморяваща, измъчваща смяна.

Не е ли време да се спрем в бесния си бяг, да се откажем от тоя стремеж към смяна, към ново, да застанем на едно място и да се огледаме?

Защото светът се е доста раздробил в нас на малки картини, ний вече не можем да го обгърнем в пълнотата му, твърде ниско и близо летим над неговата мозайка, тя се слива в очите ни.

Моран би могъл да спре. Защото - странно - има нещо епическо в книгите му. И някои от неговите разкази - особено ония, чийто сюжет е закръглен, напр. „Турската нощ” ( в „Ouvert la nuit”), са пълни със спокойна и трагическа глъбина.

Моран има и още едно, ново за френските писатели, качество: голямо разбиране на чужденците. В „Турската нощ” е описана с удивляваща верност рускиня, аристократка, сега прислужница в ресторант. Нито една психологическа или фактическа неправдоподобност.

Далеч сме от „парчетата самовар” на старите писатели. В същата новела има едно късо описание на България, видяна от ориент-експреса:

„След София къщите наченаха да носят своите червени пиперки, които се сушеха - сестри на дивата лоза. Огрени от изгряващото слънце, разорани от волове, българските полета символизираха плодородие подобно на онова, що се вижда по пощенските марки или на обратната страна на банкнотите.”

Моран има острото око на Флобера и Мопасана. Липсва му само още малко покой.

——————————

сп. „Златорог”, г. 5, бр. 6-7, 1924 г.