ОВЦЕ, УИСКИ И СВЕТОВНОИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ

Стефан Коларов

1.

Едва ли тези, които много добре познават връзките между Обединеното кралство и република Ирландия, не са били наясно, че BREXIT ще предизвика доста страсти и напрежение. Ирландците са много чувствителни за територията Северна Ирландия.

Намерената досега твърде крехка хармония за съществуването между двете страни е подложена на тежко изпитание.

Моето пътуване от Глазгоу до Белфаст, а след това и до Дъблин, ми даде възможност да усетя и видя неща, които никой не разказва или те не влизат в медийното пространство.

Въпреки богатите възможности на самолета, аз много често предпочитам бавния маршрут, но даващ възможност да се видят повече неща отблизо.

Така стана и в онзи юлски ден, когато след пребиваване в Англия, отидох в Шотландия и след приказно красивия Единбург заминах за Глазгоу, също интересен и заслужаващ да се види.

Но оттам трябваше да продължа с влак и от крайната спирка - градчето Карнриян, да продължа с автобус до пристанището, където с ферибот да отплувам за Белфаст.

Основната си информация бях получил от Интернет и трябва да кажа, че тя около 90 на сто беше точна, някои подробности се научават при самото пътуване.

Въпреки че бях прочел, че в Шотландия имат своя валута, едва на място разбрах какво значи това. Британската лира или паунд, е валидна навред, така също и в Шотландия, но тук често ти връщат в магазините или където се налага да се плаща нещо шотландски лири.

За обяснение - номиналната стойност е еднаква: 1 британска лира е равна на 1 шотландска лира.

Проблемът дойде обаче, когато аз дадох шотландски лири в Северна Ирландия и там не ми ги приеха. Така беше и в Уелс със северно ирландските пари.

Значи лирите на съответната страна от Обединеното кралство са валидни само за съответната страна. Спасяваше ме това, че аз имах и американски долари и така ги обменях веднага при пристигане от едно място в друго.

Не си давах еврото, защото го купуват по-евтино, а ми трябваше и за Ирландия. В цените има нюанси, но трябва да кажа, че са сходни, особено за дребни неща, които е наложително да се купуват - храна, билети за транспорт или музеи. В Лондон много музеи са безплатни, но в Шотландия, Северна Ирландия или Уелс не е така.

Пътят с автобуса до пристанището за ферибота е с много завои, скалист и навред, където са селищата, с много зеленина и цветя. Архитектурата е доста различна от нашата, каменните постройки доминират.

Тук-таме видях руини, които придават на пейзажа нещо загадъчно и мистично.

Качването на ферибота е като при преминаване на граница - внимателно те преглеждат и големият багаж - моят сак, се предава, а с мен остана раницата ми. Фериботът беше удобен, водният път при спокойното време, се оказа много приятен.

След около три часа съзряхме Белфаст. Голяма част от пътниците-туристи край мене бяха посрещнати от представители на туристически агенции, аз нали съм индивидуалист, бях сам и затова потърсих спирката на автобуса, за който предварително знаех, че откарва пътниците от ферибота за центъра на столицата.

Тъй като не познавах изобщо обстановката, както и при други пътувания, аз вътрешно изпитвах голямо напрежение, а и моят кошмарен английски ме притесняваше още повече. Но със скромния си пътнически опит се справих.

Когато потърсих хотел се изправих пред трудност - искаха ми кредитна карта, защото не приемаха заплащане в брой. Намерих хотел и си взех 2 нощувки, но няма да споменавам цената. После се преместих в малко по-евтин хотел, където можех също свободно да платя.

Всъщност стана ми ясна играта - с кредитна карта се настаняваш бързо, но както е известно си зависим от банката, от която е кредитната карта. На рецепцията на един от хотелите момчето ми го каза открито.

Банките ги задължават да приемат пътници само с кредитни карти и тогава - забележете! - цената на стаята е по-евтина, отколкото в хотел, където се настаняваш срещу заплащане в брой. Но си взел кредит, който има и съответната лихва!

Престоят ми в Белфаст беше крайно интересен и полезен. Разположен е на устието на река Лаган на източния бряг на острова. Не бих казал, че градът е изключително красив, какъвто се оказа Лондондери, но много добре уреден, сравнително лесен за ориентиране, пълен с живот.

Столицата на Северна Ирландия от 1922 г., когато островът е разделен, има мрачна слава от големите граждански конфликти от 1969 г. до 1998 г. между католици и протестанти или както още ги наричат националисти и юнионисти.

Мрачен спомен е оставил Кървавият петък от 1972 г. Според статистическите данни, които никога не са точни, убитите в политическите насилия са 1600 души.

Белфаст получава статут на град при управлението на кралица Виктория през 1888 г.
През Втората световна война, съвсем неочаквано, е бил жестоко бомбардиран, и затова старите сгради не са твърде много. Някои са запазени и реставрирани, но модерното строителство започва да надделява, има дори небостъргач.

Затова впечатлението за разностилие е силно, когато се обикаля из улиците. Има доста дървета, които облагородяват малко студената атмосфера на града.

Представителната сграда на кметството с голяма градина, в която в топлите дни доста туристи лежат на тревата, се откроява. Въпреки че са поставени много пейки за сядане, доста често всички са заети.

На Кралското авеню и тази столица е събрала магазини на всички световноизвестни вериги за луксозни стоки. Има доста магазини и за обикновения купувач.

Разглеждайки различни части на града си направих снимки на места с паметници, каквито другаде не съм виждал. Бях на местния пазар - това е място, което винаги посещавам дори нищо да не купувам, защото могат да се видят неща, характерни за местния бит и начин на живот.

Белфаст е свързан с историята на „Титаник”, защото в неговата корабостроителница е построен корабът с трагичната съдба. Има специален мемориален паметник до кметството.

Освен това на мястото на някогашната корабостроителница „Харланд и Уулф” е изграден атрактивния комплекс „Титаник Белфаст”, който привлича хиляди посетители и предлага невероятна забава. Много ефектно се пресъздава историята и драмата на кораба и неговите пътници.

Но това, което силно ме развълнува и дори натъжи, дойде от видяното в една просторна изложба, посветена на Първата световна война, която проследяваше участието на ирландците в нея. В снимки и текст бяха документирани редица важни моменти - боеве, победи, страдания…

Върховият момент за мене дойде, когато прочетох и видях снимките, показващи, че в Британската армия, която идва на Балканите, има войскова ирландска част, която воюва на Южния фронт точно на мястото и по време, когато е убит Димчо Дебелянов.

Авторът, който написа в „Един убит”: „Той не ни е вече враг - живите от враговете…”, значи е паднал покосен на бойното поле от ирландски куршум.

Вече имах една рекламна многоцветна брошура, която отбелязваше Ботаническата градина и специално Розовата градина, но едва когато я посетих, оцених истинската й красота. Всичко в нея беше възхитително, сякаш влизах във вълшебната страна на приказките.

Царството на розите - около сто вида, предлага възможност да се видят най-различни рози, отглеждани в различни краища на света, но намерили тук в тази красива ботаническа градина своето достойно представяне.

Не съм забравил една розова градина от Валенсия и въобще в Испания розата е много почитана, имам жив спомен от розовата градина в един от парижките паркове - Монсо, но това което съзерцавах в Белфаст няколко часа, беше рядко пленително и ароматно.

И поради влажния климат, дори в средата на лятото розите бяха така хубави и свежи, както ги е описал Тургенев в своето стихотворение в проза.

Катедралата „Св. Ана” също е много красива. Това, което ме разочарова, когато влязох в нея вътре, беше заграждението, което не позволяваше отблизо да се видят стъклописите и иконите.

В замяна на това пък влязох най-свободно в Кралския университет, чиято сграда съм заснел. Вратата беше отворена и аз съвсем спокойно се разходих. Никой не ме спря, никой не ме попита какво търся.

Старият стил на строителство, мрачните стълби, тишината - беше времето на лятната ваканция, всичко това подсилваше чувството на страхопочитание към умовете, чийто скулптурни портрети бяха представени.

Още от събитията преди години се беше запечатало в паметта ми името на Лондондери или само Дери, както местните жители искат да го наричат, което означава „дъбова горичка”.

Специално за името Дери битка водят националистите и католическата общност. Това е вторият по-големина град в Северна Ирландия и четвъртият по-големина на острова. Избрах пътуването с автобус, въпреки че се информирах и за пътуване с влак.

Решението ми се увенча с изключително богатство от впечатления. Това, което малко ме смути в началото, когато потеглихме, беше че сме само четирима пътници. В западните страни пътуването с кола е предпочитано, особено за семействата през лятото, това впоследствие го разбрах и на други места. Така е вече и у нас.

Пасища и овце, овце, които разпръснати да пасат от прозореца на автобуса отдалеч ми приличаха на някакви бели вълнести топки, овцете стояха като застинали.

И любопитното беше, че не се виждаха никакви овчари. Забелязах и това, че някои стада са с боя - зелена или червена на гърба на овцете. Малки гори, хълмиста природа, много свежа зеленина, въпреки че е в разгара на лятото и августовското слънце през деня пече силно.

Още с влизането в Лондондери се забелязва изключително колоритното разположение на града на брега на реката Фойл, която се влива в езерото Лох Фойл. И когато се настаних в един хостел, след като историята с кредитната карта се повтори в два хотела, но утехата ми беше, че ми дадоха самостоятелна стая.

Тъй като останах повече дни, живях и в стая с 4 легла, пак сам. Е, платих за всички легла, но излиза колкото в хотелска стая. И имаше огромна закуска, достатъчна ми за почти цял ден. При това сам си я подготвяш - всичко е предоставено в хладилници или на голямата маса.

Има печка и всичко, което е необходимо. Но щом се настаних, въздъхнах облекчено, а завалелият дъжд не ме обезкуражи веднага да се разхождам, защото атмосферата е грабваща.

Отидох да видя катедралата St. Eugene и St. Columb’s, която е на малка височина и се откроява с цялата си красота отдалеч. И много цветя, особено рози. В града има не малко туристи, но не е така претъпкан, както Дъблин, където отидох след това. Там беше стълпотворението на света.

Защитните стени на града, издигнати в началото на 17. век и никога не превземани, са една от най-значителните забележителности и тяхната обиколка е изключително интересна. Открива се и панорама към различни части на Дери.

Бил е поддържан през годините и много голям гарнизон. Това определя и бойната историческа слава.

Въпреки разигралите се събития през гражданските конфликти, за разлика от Белфаст, в Лондондери усетих подчертано неприязънта към завоевателите на Северна Ирландия - това веднага личи, като обиколите музея за историята на града. Картини и снимки разкриват страници от историята за завладяването на по-малкия остров.

На няколко места има паметници на загиналите от Временната Ирландската републиканска армия (ИРА) като се посочва причината за гибелта - убити от британските войници. Един екскурзовод разпалено обясняваше на туристическата група, наобиколила паметника от Кървавия петък, че рано или късно, те ще се освободят.

На един калкан видях нарисуван образа на Че Гевара, виждат се и графити в прослава на ИРА, червени знамена, дори са изобразени сърп и чук. В града има великолепен зелен парк за разходка, в който изрично има указания как се събират кучешките изпражнения и се посочват местата за тяхното поставяне.

Стари бойни стени, кули и редица църкви, поддържани изрядно. Навсякъде любезно са готови да ти разкажат историята и това, което е характерно за храма. И един изключително модерен мост, наречен Мост на мира, за който се съобщава на специална табела, че е построен с пари от Европейския съюз.

Откроява се и един паметник от Морис Харрон, представляващ две фигури с протегнати, но недостигащи се ръце. Този Паметник на раздялата пресъздава всъщност трагичната ирландска съдба.

И в Белфаст, и в Лондондери всички бръснарници се държат от турци - поне това личи от надписите, които подканят клиентите. Едно просто подстригване като моето струва 10 евро.

Много интересно беше влизането в хостела, което отначало ме затрудни. Секретът е електронен, с цифри, които набираш с код, за да влезеш. Но има малка подробност. Трябва с дланта на ръката си да покриеш малкото табло.

За това има и обяснение, но аз нали съм разсеян и винаги технически неграмотен, единият път влязох след като двама души излизаха, но вторият път опитвах, опитвах, набирах цифрите на кода, никакъв сигнал за отваряне.

Накрая момичето на рецепцията, явно разбрало моето объркване, слезе и ми показа как трябва да се постави ръката, преди набора на цифрите! Никъде другаде по-късно не съм попадал на такъв електронен секрет!

2.

Още преди да тръгна за по-малкия от Британските острови аз знаех за дъблинчани и „Одисей” от Джеймс Джойс, от статии и рецензии за този автор, както и за други ирландски писатели, но нямах реална представа, въпреки прочетеното.

Тежката сянка на кралството закрива почти всичко за ирландците, особено у нас, където връзките ни не са така ярко изразени.

Още като се подготвях за пътуването и събирах информация, един мой бивш студент ми сподели, че родителите му са в Дъблин. От разказаното запомних преди всичко това, че вали много дъжд.

Преживяното през двете седмици в Северна Ирландия така силно ме впечатли, че бих се отказал да пътувам по-нататък - беше ми много интересно, валеше, но не чак толкова, дните бяха много слънчеви, а разходките в Лондондери, особено в големия парк с тази плътна и сочна зеленина, бяха пълни с очарование, каквото не се намира често. Все пак дните се изнизваха и трябваше да грабвам пак раницата и сака.

Когато поисках да си купя предварително билет за тръгване в Дъблин, касиерът ми обясни, че това става в деня на заминаването. Има на всеки половин час самолети, автобусните линии също са доста.

Причината е, че много хора от Северна Ирландия работят в Ирландия и обратно. Именно това е един от проблемите, които сега стават остри и актуални. Начинът на живот ще се промени доста след Brexit.

Автобусът, с който заминах, беше почти пълен и по пътя също се качваха доста пътници, но и много слизаха. Имаше съвсем малка почивка на една автогара. За първи път видях, че там тоалетната е като в България - доста разбита и издраскана.

Когато наближихме Дъблин - след около 3 часа, се появи съобщение на информационното табло, че в Ирландия се плаща само с евро. Границата се минаваше без всякакви формалности, просто слязох на автогарата.

Информацията, че Дъблин е най-зеленият град в Европа, трябва да се приема сдържано, защото самият център на града не е толкова зелен, но предлага отлични условия за развлечения.

Ирландската столица не е Париж или Лондон, но крие такива забележителности и удобства, които явно са познати, защото от испанци - имах чувството, че бяха най-много, не можеш да направиш крачка.

Историческите места са много добре уредени и достъпни, с богата информация. Макар и да надхвърля отдавна 1 милион, от центъра на града може да се посети всичко пеша, моето предпочитано придвижване, където и да съм.

Израсъл на двата бряга на река Лифи, която се влива в Ирландско море, Дъблин се дели на две части: Северна, която е работническата, трудовата, по-бедната, и Южна, в която са богатите квартали. Мостове свързват и двете части, така че придвижването е много удобно.

Миналото присъства в Дъблинския замък, където до 1922 г. е било седалището на британската власт. Нашествията на келтите, викингите и норманите също са намерили място в музейните експозиции.

Викингите са създали Дъблин през 10 век (официално 988 г.) и могат да се видят редица подробности от техния бит и свят. Цената за входа е от 8 до 20 евро. В прочутия Тринити колидж, най-старият ирландски университет от 16 век, в който е учил Оскар Уайлд, може да се види една уникална огромна библиотека.

В нея се съхранява най-старата ръкописна книга, известна като „Книгата от Келс”. Написана е от ирландски монаси и е направена така, че като се вглеждах в изработката й, независимо че е от 800 г., сякаш беше изработена сега от първокласни майстори при най-модерна технология. Впечатляващо богатство на духа и човешката интелектуална на сила!

Опашката е километрична, а входът е за 16 евро. Дори и когато вали дъжд има хора, които чакат реда си, за да влязат. Наоколо има много хубав парк, с много пейки за сядане, за отдих.

Самият университет не е недостъпен за разглеждане, както беше и в Белфаст, и аз влизах няколко пъти, за да видя обстановката, да прочета какви графици има, какви са семинарите или редица от темите, които се дискутират и изучават. Такава академична информация е много полезна и даже бих казал необходима!

Друго средище на книгата и духовното богатство е Библиотеката Честър Бийти, в която сред многото ценни книги и предмети, отново видях папирус - от 3 век, гръцки, с откъс от Евангелието на Лука. Голяма ценност!

Отвън, в уютна и добре подредена градина, редовно имаше актьори, които представяха сцени от известни творби. Музеят на писателите, нещо рядко в други страни, тук има специално значение.

Намира се в една стара къща, недалеч от Художествената галерия на Дъблин. Гордостта на Ирландия са няколко световноизвестни творци - Джонатан Суифт, Джордж Бърнард Шоу, Уилям Бътлър Йейтс, Оскар Уайлд, Джеймс Джойс, Самюъл Бекет и др., които заради това, че са писали на английски, ние често приемаме неточно, че принадлежат на родината на Шекспир.

Даже в нашата Уикипедия тези автори по инерция се наричат неправилно английски.

В един от парковете има статуя на Оскар Уайлд, цветна, край която винаги обикаляха много посетители. Както е край неговия гроб в парижкото гробище Пер Лашез.

В Дъблин са отбелязани и местата, свързани с „Одисей” на Джойс. Има отделен музей, посветен на този модерен романист.

Йейтс е първият ирландец, удостоен с Нобелова награда, която след това получават Шоу и Самюъл Бекет.

Националната галерия, въпреки че няма огромна експозиция, съдържа доста картини от ирландски или чуждестранни художници. Входът за нея е безплатен. Влизах няколко пъти поради дъждовно време. Много интересна ми беше книжарницата с отлично издадени книги и албуми за изкуството.

За разходка е много приятен големият парк „St. Stephen’s Green”. По обяд, както в други европейски градове, там туристите не само почиват, но и обядват с храна, която опакована може да се закупи навред. И аз го правя с удоволствие. Нещо много приятно и демократично. И по-евтино.

Не може да не се види и пивоварната на St. James’s Gate, където се произвежда прочутата марка „Guinness”. Музеят на уискито веднага насочва към безбройните пъбове (казано на български кръчми) или барове като Temple Bar, в който са много популярни с провежданите „Ергенско парти” и „Моминско парти”.

За да не пропусна тази атракция, аз влизах няколко пъти в различни пъбове. Шумна музика и смях, въздух, не съвсем приятен, хора - млади и стари, мъже и жени, които пият предимно бира, уиски или вино, според нагласата и вкуса, всички заради шума крещят. Има и танцуващи.

Самите улици с пъбове са много колоритни, някои са стари със стари сгради и това е подчертано с надписи и посочени години, други са от по-ново време. В по-късните часове ми направи впечатление, че могат да се видят и жени, и мъже доста разсъблечени.

Само подреждане на масите е много демократично - има места за сядане, но повечето кръгли маси са високи и около тях могат да се съберат 4-5 правостоящи, които поставят халбата с бира, пушат, говорят…

В един такъв пъб през една топла вечер взех и аз своята бира и я поставих на маса, около която стояха трима души - двамата разговаряха помежду си, явно се познаваха, другият - сам, пушеше…

Стоях и погледът ми разсеяно оглеждаше шумната веселба. Неочаквано усетих леко докосване по лакътя на лявата ми ръка, която бях отпуснал спокойно, с дясната се докосвах до чашата и масата.

Помислих, че някой минавайки, се е опрял до мене. Докосването обаче се повтори този път по-осезателно и аз се обърнах… Нощта звездоока и притворна, сластно-загадъчна ме скри в тайните си обятия.

С извънреден интерес разгледах катедралата „Св. Патрик”. Светецът е закрилникът на ирландците и е почитан изключително тържествено. С него е свързан и националният им празник през март.

В нея е и гробът на Джонатан Суифт, който през по-голямата част от живота си е живял във Великобритания, където издава вестник „Екзаминатор” (Изследовател), бил е консерватор и остър противник на Даниел Дефо, който пък е бил от либералната партия.

Суифт написва двете части на „Пътешествията на Гъливер” като своеобразна политическа сатира. В градината на катедралата има мемориална стена, посветена на великите писатели с техните имена, годините на раждане и смърт.

Като цяло цените за пребиваване в сравнение с Кралството са определено по-ниски. Търговските им центрове - моловете, са невероятни - магазини, места за забава, храна в изобилие…

На търговската улица О’Konnell може да се намери и от пиле мляко. Трамваите свързват основни части на града, има и много автобуси. Моят най-голям враг при пътуване винаги е дъждът, а той и в Ирландия, както и във Великобритания, е в изобилие.

Когато валеше влизах в големите магазини, нещо, което не ме привлича много, но сравнявах цените, пиех кафе, просто си почивах. И не искам да пропусна и това - едни от най-чистите и добре уредени обществени тоалетни са в търговските центрове!

В Дъблин в един магазин от веригата Lidl случайно се запознах с млада двойка българи. Младежът сподели, че работи в магазина и получава заплата 1800 евро. Но трябва да се знае, че наемите и другите разходи не са малки.

С него се заговорих кой град е интересен за посещение, бях се ориентирал за Корк. Той също сподели, че е интересен град.

Когато обаче отидох на автобусната гара за информация, намерих диплянки с автобусни разписания до основните градове и видях че за Корк се пътува 4 часа, часовете за тръгване не са по-удобни от тези за Голуей, където се стига за по-малко от три часа.

Така промених първоначалното си намерение и то за град, за който знаех само, че е на атлантическия бряг. Някакво неземно божество ми е дало знак за това желание!

Истинско удоволствие ми достави пребиваването в този малък артистичен град Голуей на атлантическия бряг - градът кандидатстваше да бъде столица на културата през 2020 г. Места за разходки, великолепна акустика на катедралата, интимни места за почивка и наслада.

Впечатляващ е местният университет с голям парк, където аз отивах да се наслаждавам на цветя и тишина. Много модерен музей, който разкрива древната история, с експонати от 7000 г. пр. Хр., но и проследяващ политическите борби в Ирландия през различни епохи, особено през 19. и 20. век.

Прожектира се филм за битките да се създаде републиката. Видяното и преживяното остава незабравимо и трудно се поддава на описание.

На главната улица, която не е много широка, но доста колоритна, има скулптура на Оскар Уайлд с млад мъж. Мнозина от туристите я възприемат като разкриваща скандалната връзка на знаменития писател, но ако се прочете внимателно надписа се разбира, че са изобразени авторът на „Портретът на Дориан Грей” и неговият син, който също става писател.

Ирландците са руси, малко безцветни, едри и високи, външно нито мъжете, нито жените впечатляват с някаква красота, но са много дейни и организирани, любезни и за историята си разказват с достойнство.

Големият картофен глад в средата на 19 век - между 1845 г. и 1849 г., освен един милион умрели, довежда до огромна емиграционна вълна в САЩ и един много интересен паметник-композиция разкрива тази национална трагедия - голяма група мъже и жени, изтощени от глад, едва се движат. Намира се на специална алея, недалеч от пристанището на Дъблин, което е огромно.

У нас е познато името на Джанюариъс Макгахан - прочутият американски журналист и кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз” (Новини), който написва разтърсващите репортажи за кървавото насилие срещу участниците в Априлското въстание. По произход той е ирландец.

В разцвета на силите си той умира от тифус в края на Руско-турската освободителна война, която също отразява в много сериозни репортажи, останали досега непреведени на български.

Стандартът на живота в Ирландия, сравнен с този в Обединеното кралство, е по-нисък, но сравнен с нашия е значително по-висок. Техните млека и сирена са с отлични качества, а цените им са често като нашите.

Кофичка йогурт от 500 гр. струва 0,55 евро. На мен това ми беше често основна храна и едни много приятни кексчета с вишни за 0,35 евро. Имаше много плодове и ябълки, без които аз не мога, и то в много по-голямо изобилие и разнообразие, отколкото в кралството.

В Дъблин ми направи впечатление, че живеят много румънци и поляци - има техни супермаркети, както посочих срещах и българи, чувах и руска реч. Има китайци и индийци - на рецепцията, в хотела в който живях, мъжете бяха индийци. Навред виждах и пришълци от арабския свят с техните забулени жени, дебели и едва движещи се, и много деца.

Фериботът „Одисей”, който ме върна обратно във Великобритания в гр. Холихед, е луксозен, девететажен и предлага всички удобства за пътуване. Невероятна атракция!

Сега се питам какво ще настъпи след 29 март 2019 година?