Костас Янопулос

превод: Веселин Ханчев

Разсъмва се. Навън пропя петел
и светло стана мигом на сърцата.
Нощта отстъпва като черен облак,
във лапите си сграбил хоризонта.

Но там, зад него, ражда се зората.
На изток още няма светлина,
но ние знаем, знаем, че се съмва.
Ще видим само бледата зора,
едва проникнала през мрачините.

Зората само, първите лъчи,
но никога - самото ярко слънце!
Другари, чуйте как тръба тръби,
как родната земя зове и вика
децата си на кървава борба!

И ето, в нас живота пак се ражда,
пробужда се умът, сърцето, всичко.
И жадно, волно в огъня летим
и пием с порив див, неукротим
за сетен път от кипналото вино.

Тъй както гневно хвърлят се жребците,
кога усетят дъх на прясна кръв,
сърцата ни напред се устремяват
и с боен вик летят срещу смъртта!
Послушайте, гласът ни ураганен
как носи се по цялата земя!

О, нека да извием, братя мои,
хоро, каквото някога извиха
юначните девойки от Залонгос!
Не чувате ли стъпките им горди
във вятъра и воя на леса?

Криле широки разтвори ти, наша младост,
такъв дълбок простор кога сме виждали?

Сега не сме безсилни, победени,
съмнения сърцата ни разяждат…
Да няма между нас страхливци, слаби!
С издигнати чела - срещу смъртта!

Сега - едно сърце, една десница -
летиме ний напред като орли.
Сред пламъците изгорели гордо
смъртта си ний със смърт унищожихме.