Лина Каздагли

превод: Михаил Маринов

Цветята на росата намирахме на прага
и бабините приказки по ъглите мълчаха.
Едно голямо слънце стоеше на прозореца,
едно голямо слънце, едно и също винаги.

Но в къта се смълчаха детските години,
в онази странна вечер, когато по стъклото
гладът почука плахо с очите на детето,
незнайното момченце в страха си спряло тука.

И вече не цъфтяха на утрото цветята
от оня ден, когато изплашена жена
поседне да почине, замислена, на прага,
с две капки детска кръв на скута й пролята.

И слънцето престана засмяно да ни гледа,
откакто го погледна на пладне хром човек.
Не знаеше и слънцето кому да се усмихне.
Домът ни тук ли беше? И наш ли бе тоз дом!…