В ЗАЩИТА НА МЕТАФИЗИКАТА

Ярослав Марек Римкевич

превод: Кръстьо Станишев

В ЗАЩИТА НА МЕТАФИЗИКАТА

Да опишем нищото, защото нищото е пряко дадено.
Нищо, само нищо.
Луната тъй е дадена
в очите на детето или във косите сплетени
на влюбените, спящи в топлите треви на август;
затова луната да опишем. Уловена в географска мрежа
от гърците, пера отронва тази птица
на наште месеци. И се обръща бавно,
изгрявайки в съня на костенурката и във съня на гущера,
в нагънатото морско дъно и в съня на водораслите.
И все пак - неприкосновена. Както преди векове
на мравките сезона и сезона на елените огрява,
делфините пасат, прободени от нейното сияние,
под скулптури на океани преминават белите стада,
към островите на разсъмването плуват малки кораби,
упътени към Златното далечно Руно.
И костите на мъртвите дочуват сребърния вик,
светът, тъй нереален, съществува, даден на бедняка,
във светлината на луната. И така е дадена луната.
И затова луната да опишем.
Нищо протоколно,
луната емпирична е или я няма всъщност,
или я има, без да съществува, свети тя, защото тъй е казано
в учебника по алгебра. На нас -
нищо не ни е дадено.


ГРОБЪТ НА НЕПОЗНАТИЯ ПОЕТ

Когато страната на щурците и звездите до прозореца доплува
и вятърът танцува край къщата, и пее ту звънко, ту тихо,
идва непознатият, убитият
поет. И говори:
не търся нежни ръце, те не познават тежестта на оръжието,
те са ненужни за мен.
Не търся цветя - знаци на спомен, - те са ненужни за мен.
Искам със тебе да остана.
Помня бледия пейзаж -
сред блатата едно уродливо дърво
и над блатата пълзи във мъглата
слънце, червено и мокро.
Да, спомням си… Когато бях
нещастен. Но как да си ида?
Не ще застана на брега над реката, където слиза да пие
сънлива чарда,
няма да премрежа очи във зеленикавата светлина на
библиотеките,
няма да заспя в Бескидските гори, от борови листи унасян.
Трябва тук да остана.
Смерчът, който разпокъсва върхарите, не е за мен,
и деликатния пейзаж на разбирането не е за мен,
и синевата, прободена от златната стрела на светкавицата.
Позволи ми със теб да остана.
Със тъмно, вече притихнало сърце
и с пясъчното зрънце в зеницата
как да си ида?
И докъде ще достигна?
Дали да слезна в земята, или да препусна, облак възседнал?
Желая да ти кажа стих ненаписан.


***
Ти, който премрежваш очи в светлината на библиотеките
и сутрин заспиваш, унасян от дъха на боровете в горите Бескидски,
запомни. Остава единствено грудката фосфор, грудката
желязо, грудката въглен.
Само веднъж се умира.

Пролет е. Прелет на птици, плач на дете.
Зелено пламъче в пукнатината на сива стена.
Съществува голяма, необходима земя.