КОШЕР

Воймир Асенов

КОШЕР

Словото е зажумяло лято -­
него слънчевият ток не го слепи.
И аз със жест си свалям очилата
и се вглеждам в медоносните липи…

Взирам се отблизо в хоровода
на пияните от чист нектар пчели - ­
този танц е бил богоугоден
даже за онези ­ горе на Олимп…

Той показва как се оцелява
като има работа и има ред.
Той показва кошерът ­ държава
и какво е жило, и какво е мед.

Гледай ти какъв бил той, живота - ­
хем е сладък, хем и повече горчи,
но доброто, по-встрани от злото,
виждат само преживелите очи…

Старецът е памет стогодишна.
Той не е излишно същество.
Той е онзи, който притчите ни пише
и превежда мъдро думата ­ Живот!

Като Диоген по тротоара
аз минавам с книга в този грозен град
и с фенерче ­ роза или Вяра ­
търся у човека своя блуден брат.


МИГОВЕ-ЖУЖЕНЕ

Сред рояка пеперуди
пак една пчела жужи -
виж я - тя е цяло чудо.
Виж се - тук и ти си жив.

Чу ли - някой дирижира
цял оркестър от цветя
и звучи посред всемира
Одата на радостта.

Този свят е обетован
от такива като нас.
Музиката на Бетовен
е жив кошер светлина.

Тя звучи и се въззема
до самите небеса…
Ах, живота е жужене
с мигове от чудеса.


КОД

Усмивката, усмивката безсмъртна
краси в света дори лицето на мъртвец.
От Сфинкса времето не я откърти,
при Мона Лиза тя е като жив венец.

Усмивката ­ космическа препратка,
която те превръща в умно същество…
Усмивката е вечната загадка
на любовта и код на нашия живот.

Човекът и пребит не се предава!
Човекът ­ унизен не е и победен - ­
с една усмивка ангелска възстава
и се сражава до последния си ден.

Когато гърлото ни мъка стяга - ­
явява ни се Димчовата светлина,
и чезнем в нейната усмивка блага
като сълзите на спасени от война.

Усмивката в лицето на поета,
когато произнася новия си стих
е поздрав към живота и привета,
че в утрото усмихнато си жив и ти!


МОЛИТВА ЗА НОВИТЕ ЕМИГРАНТИ

…предишни неволи и днешни беди…
П. К. Яворов

Децата на майка България бягат -
напускат родината даже без жал,
а там, по чужбина - немили-недраги
ще найдат наместо печалба… печал!

Подлъгани или деца отчуждени -
те искат добро, но им връщат със зло.
Днес кой депутат знае тяхната ценност,
грехът кой ще вземе на свойто чело?!…

И ето - отново виновници няма…
Петстотин хиляди плащат частта
от кръвния данък на новата драма…
И младите българи чезнат в света.

Изчезват те, Божичко, в златната бездна.
Пред всеки без работа зей океан…
И губят се в тъмното всички съзвездия
над Пирин или над титана Балкан.

Погубва се цяло едно поколение.
Върни ни го, Боже… По чужд материк
те скитат… И чувам Поетът как стене…
И плача за моя народ мъченик.


ЕСЕННА ИМПРЕСИЯ

Мойте стъпки няма да запомни тротоарът,
нито твойто отражение - витрината…
Този град сега е столицата на България -
помни само разкопаното си минало.

Сред площад „Възраждане” самичък Христо Ботев,
обкръжен от чужди фирми чест и име брани.
И държавното ни знаме също тъй самотно
сънно се развява над Народното събрание.

Сред небето прелетяват само реактивни щъркели
и случайната градинка за чешмичка плаче.
Все пак улиците се изписаха на български,
за да ни намерят данъчните повиквачи.

Минувачът като мен ще мине, ще отмине,
стъпките му няма да запомни тротоарът.
Дай Бог някога, след мене, във витрината
да си припознаеш бъдещето ти, Българийо!

Но сега душата ми из този град се скита
като някой нов и безработен пролетарий
и си спомня с ярост и шепти с възхита
стихове от Смирненски и от Вапцаров.

Чувам: ­ Гражданино, всичко се променя, всичко!
Улиците, и цените, и властта - обаче
само слепият разчита на водач. Днес - лично
трябва ти да извървиш спасителната крачка.


ПРИЧАСТИЕ

Боже мой, с твоя свят благослов
призова да е мир на земята…
Ти ни каза: - Да бъде Любов
и да няма омраза в сърцата!

Ти ни каза: - Да бъде Живот!
Но търговци откраднаха хляба
даже в храма на моя народ…
Вчера - те… днеска други го грабят.

Боже мой, справедлив и суров -
спри греха им с най-бърза присъда.
Но и с Вяра, с Надежда, с Любов -
дай ни милост пак, за да пребъдем!


ОГЛЕДАЛОТО

В този свят все още жесток и свиреп ­
ти си ми истина и огледало.
Иска ми се да се огледам във теб
като за сетньо, преди раздяла…

Най-бялата си риза ще облека
като за сватба ­ тоз път неизбежна - ­
и в загрубялата си мъжка ръка
ще задържа твойта ръка със нежност.

Ти ­ непогалена и чиста любов;
ти ­ милостиво към всеки чувство - ­
в този свят все още жесток и суров
единствено до край не ни напускаш.

Срещу свойте предатели и врагове
ти се усмихваш, ти просто запяваш
и твоята песен е благата вест,
която ни буди и ни възкресява.

Теб те рисуват, извайват те в камък,
но неуловима оставаш си ти,
защото раздаваш с обич и пламък
дори на живота ни свойте черти…

Ти си ни сигурно прошката Божия - ­
олицетворена в заветна звезда…
Ах, неподвластна, с име тревожно ­
бъди, съществувай и ти, ­ Свобода!


ДАНО СЛЕД ТОВА…

Победа! Ала какво е победа?
С какво от война е по-хубав Мирът,
когато животът ми стана по-беден
и все по-богата е алчната Смърт?!

Аз цял век поправям нечии грешки,
а моите кой ще поправи след век?
Май има повреда в строежа човешки,
май сам се поврежда самият човек.

Та вижте - безумецът как се задява -
играе си с атомът, сякаш е Бог…
Не вярва във Господ, а служи на дявола
и сам стихоплетства над свой некролог.

Светът се руши и на мен ми изглежда
днес друго е време и няма герои,
но все пак, все още, последна надежда
ме буди и чакам последния бой…

И аз просълзен затова се заглеждам
в екрана, там дават парадът в Москва…
И вярвам все още, с последна надежда,
че сетният бой предстои след това…

9 май 2012