СЪНЯТ НА КУХИТЕ

Димитър Желев

С премрежен от мръсотия мигач, автобусът се включи в хаоса от изгорели газове и клаксони. След себе си изпрати гъст черен облак към закъснелите пътници на спирката. Следващият беше чак след половин час. Стачката на шофьорите и поредният ремонт на подлезите край парка бяха предизвикали двуседмична истерия сред вълните от клатушкащи се като пингвини костюми, изливащи се от високите сгради в Бизнес-парка.
Велимир се опитваше да не обръща внимание на летящия в късния зной асфалт, полепващ по лицето му. Куфарчето беше набъбнало с цял тон от слънцето и отчетите, които се налагаше да довърши вкъщи. Опита се да изтупа бежовото си сако от уличната смрад, но потните му пръсти образуваха лекета с всяко докосване до скъпата материя. Щеше да се наложи химическо чистене, а нямаше време дори да си напазарува за вечеря. Уикендът се очертаваше изтощителен.
Огледа спирката, излъчваща жлъч и умора. Трийсет минути с хора, които едва изтърпяваше по десет часа на ден. Всеки ден. До втръсване. Размърда пръсти в асфалтовите си обувки, решително пое въздух и тръгна към парка.
Шарената сянка на опитомената от града природа го прие в обятията си, отблъсквайки постепенно шума далеч назад. Куфарчето олекваше, а умът услужливо отказа да мисли за дългия път до дома. Приятно ухание го подмами да свие по една от алеите към усмихнат продавач на сладолед. Треньорът във фитнеса, чиято физиономия не беше мяркал от месец, го беше предупредил да избягва сладкото, но ето че на излизане от парка се озова с празна вафлена фунийка в ръка и приятно охладени вътрешности.
Почувства раздразнение от факта, че се наложи да спре на червен светофар. Булевардът гъмжеше от движение, а той трябваше да стои неподвижно. Като в офиса. С появата на зеленото човече се възвърна наркотичната наслада от ходенето. Крачка след крачка, с превземането на паважа тялото му се превръщаше във все по-уютен дом.
Внезапно тупване го стресна, когато мръснобяла топка се озова на пътя му. Малчуганите от гимназията в креслив хор го подканваха да върне жизненоважното за тях парцаливо кълбо. Бяха далеч. Трябваше да вложи повече сила. Като едно време на стадиона.
Шутът беше величествен. Топката грациозно се подчини на волята му и прелетя над оградата на училището. Възпълничкият вратар, поставен под рамката в изпълнение на вековната традиция, изискваща единствено „талант” откъм килограми, за да се заеме тази позиция, се засуети в опит да спре опасния удар. Кръпките влетяха в мрежата зад него, за удоволствие на Велимир и една дузина малчугани.
- Страшен си! - подвикна старчески глас зад него. Със самодоволна усмивка Велимир се обърна към беловлас мъж с необичайно живи очи. Непознатият беше на метър над паважа, стъпил върху облегалката на една пейка. Шокиран от гледката, Велимир се втурна към човека, но внезапно се запъна, осъзнал, че така може да го изплаши:
- Какво правите?! Ще паднете!
Старецът скочи на тротоара. Коленете му издадоха вопъл, на който собственикът не обърна внимание. Изпъна се назад, нещо изпука и старецът се ухили на Велимир.
- Бил си нападател, нали?
- Да… - отвърна Велимир, втренчен в коленете на стареца.
- Довечера нашите играят! Ще ги гледам от едно дърво в гората до стадиона. Искаш ли да станем агитка от двама?
Велимир се подсмихна на лудостта на възрастния мъж. Поклати глава:
- Нямам време. А и не знам как да се качвам по дървета.
- Щом аз мога да се покатеря, ще можеш и ти. Нося си и тромбата! - гордо размаха в ръка предмет, който миг по-късно се озова до устните му. Оглушителният звук предизвика ступор сред минувачите. Чуха се автомобилни спирачки и ругатни.
- Ама Вие наистина ли?! - Велимир зяпна към човека, който му обърна гръб и се запъти по посока на близкия стадион. Този явно беше изкуфял. Щеше да се претрепе, мислеше си Велимир, докато го наблюдаваше как пресича по диагонал кръстовището. - Чакайте! - понечи да го спре, но накрая се видя принуден да го последва, притеснен за здравето му.
Двамата закрачиха рамо до рамо под звуците на ужасяващата тромба. Велимир се засрами от събраните по пътя погледи.
- Как се казваш? - попита той.
- Добри. Само да си посмял да ми викаш „дядо Добри”!
- Няма. Имаш ли жена, дя… Добри?
- Тцъ! Искаш ли да надуеш? - подаде му тромбата в отговор. - Знам, че те гложди!
- Не, не… - Сигурно човекът имаше някакви роднини, на които да се обади. Мястото му очевидно не беше на улицата. - Деца, внуци?
- О, боже! - старецът изведнъж спря. Дали не получи инфаркт? - Такава красота! Не ти ли се плаче като зърнеш подобно нещо, а момче?
Велимир се заозърта. Не виждаше нищо интересно, освен обичайните тълпи, тъпчещи бетона в час пик. Сградите зад тях също се стараеха да са скучни и безлични. Добри го хвана зад врата и насочи погледа му към млада жена с очила, минаваща точно пред тях.
- Ти си прекрасна! - изкрещя й Добри. Жената се стъписа и отстъпи леко. - Хубостта трябва да се цени навсякъде! Нали, момче?! Кажи й, че е много красива, прелестна, хубава като първите слънчеви лъчи за прогледнал слепец!
Жената побърза да се скрие зад ъгъла.
- Много си задръстен! - обърна се Добри към новия си другар. Велимир беше безмълвен. - Можеше да се превърне в любовта на живота ти!
- Виж, Добри… - посъвзе се Велимир. - Мисля, че трябва да ти поръчам едно такси. Къде живееш?
- Опиянен съм от живота, как очакваш от мен да се прибера у дома? - с артистично движение отвърна дядото, който смяташе, че не е дядо.
- Добри…
- Нека увековечим красотата на незнайната мома!
- Какво?!
Добри се завтече към витрината на магазин за дрехи и изневиделица в ръката му се появи дебел флумастер. Велимир го дръпна, но не преди на стъклото да се появи изумително точно копие на усмивката на жената отпреди малко. Без очи, нос или дори брадичка. Просто усмивка - пленителна и изгаряща сетивата, макар да беше надраскана за секунди. Управителят, очаквано, не оцени уличното изкуство, ала заради грубата си реакция получи оглушителен рев от тромбата в лицето. Велимир завлече откачения старец възможно най-далеч от разгневения оглушал мъж.
- Сигурно сънувам. Ти не може да си истински. Ощипи ме и тази лудост да свършва!
- Прав си! - след кратък размисъл отвърна Добри. - Сънуваш. Да не предпочиташ да се събудиш там, където си заспал?
Велимир си представи потните хора в градския автобус и тежкия цял тон куфар.
- Всъщност може да поспя още минутка - смотолеви накрая той.
Добри се ухили до ушите и му подаде флумастера.
- Ами, хайде да разпространим красотата по света!
- Само ако ме оставиш да надуя тромбата. Изглежда голям кеф!

Мачът беше между деца. Входът беше свободен, но въпреки това двамата се бяха качили на дърво в горичката до стадиона. Залезът си отиваше някъде зад главната трибуна, когато Велимир попита:
- Добре ли я рисувам?
- По-добре и от мен.
Велимир затвори очи и си я представи. Усмивката. Беше наистина прелестна. С Добри бяха разкрасили сивия град с нея. От години не се беше забавлявал толкова. Добре, че спеше, иначе сега вероятно щеше да драска усмивки в килия.
- Мечтаеш си да я виждаш по-често, нали? Непознатата, имам предвид.
Велимир отвори очи. Добри го гледаше. Кимна му срамежливо.
- Ами ти, Добри? За какво си мечтаеш?
- Аз си мечтая да накарам поне един от хората, развъждани там - Добри с погнуса посочи небостъргачите в другия край на горичката, един от които представляваше и работно място на Велимир - да се съживи! - старецът пак се втренчи в новия си младолик приятел. - Защото като ги погледна, сякаш виждам мъртъвци. Кухи хора…
Велимир не смееше да отвърне на взора на Добри. Тръпки го побиха, когато осъзна свободата на днешния ден. Един луд, луд ден. Жив ден. Цялото му същество се беше пробудило. Кръвта му кипеше, а дробовете се бяха изпълнили с боровия аромат на горичката. И му се рисуваха усмивки…
Досети се какво ще последва, но не можа да помръдне. С дяволита усмивка Добри се пресегна през клона и го ощипа. Велимир не се събуди. Изобщо не беше заспивал.