СТЪЛБАТА

Петър Димитров

СТЪЛБАТА

“Политика” - чувах тази дума всеки ден по телевизията, по радиото. Вкъщи, на масата, и там я употребяваха постоянно. Аз обикновено седях под масата в кухнята и си мислех, че говорят за някаква стълба.

Така ми звучеше тази непозната дума. А те се въодушевяваха, докато я повтаряха и потретваха, особено след някоя чашка червено винце или ракийка. Думата като че ги въодушевяваше. Хубаво им ставаше да я премятат в устите си, не спираха.

После, като пораснах разбрах, че тази дума е много сложно нещо. Иска се да учиш много, да ги разбираш нещата, да си упорит и някой ден… По-после пак се сетих за стълбата.

Един ден отидох на един площад в голям град. Зарязах си изпитите след първия семестър, за да съм там - на площада, заедно с другите жадни и гладни. И там всички говориха за политика. Имаше и някакви странни типове, с китари и хармонички и със закърпени дънки.

Всякакви ги имаше там. Тогава, там - на големия площад аз разбрах, че е дошло времето на стълбите. И само най-добрите катерачи ще успеят, без значение колко добре са подготвени, колко и какво знаят.

Всички книжки, които бях изчел по време на самотното си детство бяха безполезни. Бях си загубил времето. Всички приказки, които бях чел бяха ненужни и глупави. Понеже там доброто винаги побеждаваше накрая.

Да не забравим и мама, която ме учеше да съм честен, да не лъжа и крада и ме караше всяка вечер да целувам ръка на дядо за лека нощ. Коравата му, здрава ръка, измъчена от толкова труд.

Всички уроци от детството ми щяха да бъдат забравени. По-нататък тези, катерачите, вече покатерили се на върха щяха да ме убеждават, че сами са постигнали всичко, а моите книжки са ненужни. Щяха да ми казват, че мама и дядо са живели напразно и в лъжа.

Беше дошло времето на стълбите. Времето на добрите катерачи, въжеиграчи, клоуни и гъзолизци. Особено на последните. И нямаше значение нито какво е образованието ти, нито полът, нито откъде си дошъл.

Имаше значение само, колко си добър в плюенето на далечно разстояние, колко са ти мазолести коленете, колко добър си в поза партер.

Беше дошло това време - за тях. За мен останаха спомените от уроците на мама и мазолестите ръце на дядо.

Остана и онази купчинка детски книжки, които ме учиха, че доброто винаги побеждава.

——————————

ОБОРИЩЕ

Чували сте за Оборище, зная. И сте ходили там навярно.

До мястото се стига по тясна пътечка през гората, върви се пеша. Отляво са възвишения, отдясно - урва. И рекичка има. Планина. Гора.

Самата местност Оборище е недалеко от град Панагюрище.

Там от 10 до 17 април 1876 година се е провело заседание, на което са присъствали 65 представители от 58 революционни комитета. По това време е учредено и първото Българско Велико народно събрание. Заседанието завършва с решение да се обяви въстание за освобождение на България от турско робство. Самото въстание тръгва от Копривщица на 20-ти април 1876г.
—————–
Никой не знае колко точно са избитите българи по време на зверското потушаване на Априлското въстание.

Бройката варира между 15 000 и 75 000 според различни източници. По-голямата част от избитите хора са мирно население, деца и жени.
—————
Въпреки че не се променя фактическото положение на България в границите на Европа, жестокостите от страна на турската империя около потушаването на Априлското въстание предизвикват широк отзвук в Европа, който впоследствие води до Руско-Турската война и освобождаването на България от петвековно турско робство.
—————
В днешният парламент /Народно събрание/ на България за народа работят 240 депутати.

Благодарение на усилията и/или мълчаливото съгласие на тези депутати в последните години страната е тотално разграбена и разпродадена.

Националните ресурси отдавна вече са собственост или дадени на концесия на чуждестранни компании.

Националната гордост, култура и език на българина са смазвани десетилетия наред системно и последователно, историята на България се подменя методично с цел унищожение на духа български.

Но за нещастие на сегашната управляваща шайка бандити народът български се пробужда. Духът му се възражда и става все по-силен.

В страната, а и навсякъде, където живеят българи в чужбина хората пазят езика и културата на България.

И това се случва без никаква подкрепа от страна на българското правителство.

В повечето от дипломатическите мисии или консулства на България по света работят протежета на управляващите, които са нагли, некомпетентни и безполезни.

Народът ни оцелява и няма да се затрие, независимо от целенасочената политика на управляващите да бъде прогонен извън страната, а на мястото на напусналите българи да се заселят цигани, които да станат новите граждани на България.
———-
За съжаление на гореспоменатите бандити Българинът няма да изчезне. България вече преживява ново Възраждане - със или без каквото и да е формално правителство.

Във век на глобализация и информационен и технологичен бум хората повече не могат да бъдат лъгани, мачкани и въвеждани в заблуди.

——————————

НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

Ние българите, сме чудни хора. Всички народи ревниво и с много страст си пазят националното, ние го предаваме или продаваме. Всички народи се стремят да се отличават от останалите, ние - да станем като другите.

Ето например - съседна Гърция има три стълба (май навсякъде това са стълбовете), на които се крепи държавността им: вярата, езика и семейството. Да сте чули грък да е толерантен към друговерци и другоезични? Ако да - отидете в родопските села (оттатък границата), и обявете публично, че сте българин и че искате да ви се говори на български, понеже тези земи са били български преди време. После ни пишете тук, ако можете, за резултата от този експеримент.

Ако това не ви е достатъчно имам още един пример:

Колко от вас са слушали по гръцко радио песен на български език?

Споделете. Или по английско? 100 процента от музиката по английски радиостанции е на английски език. Който има наблюдения за българските радиостанции, да сподели.

И понеже знам, че във век на интеграция с европейските народи ние трябва да сме толерантни към общоевропейските ценности ще попитам:

„Не е ли ценност за всяка от европейските държави да пази собствения си език и култура? А политиката на всяка държава по този въпрос да е изключително автономна.”

Тогава, ако някой дойде и ми налага чужда култура и чужд език какво се очаква от мен да направя?

Да се съглася кротко, понеже е по-лесно или да се противопоставя с риска да пострадам на всички нива?

Както и да е. Наречете ме шовинист и краен националист, но на такъв някой, дошъл да раздава ред и справедливост в моя стан аз бих показал среден пръст. Дори два средни пръста, само толкова имам. И после бих го изритал от шатрата си като мръсно куче, да го ядат вълците вън.

Това е българският модел, а не нагаждане и приспособяване накъдето духне вятъра.
Да, ние сме интелигентни, приспособими и силни, но не, ние не се продаваме. Никога.

И не, няма да кажа за съжаление а - за радост сме много малко тези българи, които го осъзнават - в душите си. А в живота си се опитваме да носим гордо името българин, колкото и да сме малки, обикновени и неизвестни в огромния, интегриран и продажен свят.
И според мен си струва.
Какво ли?
Да си българин. Един от малкото.

——————————

ОТНОВО Е 20-ТИ АПРИЛ

Отново е 20-ти април. Навършват се 142* години откакто първата пушка в Копривщица дава началото на Априлското въстание. Въстание, довело до Освобождението на България от петвековно турско робство.

Какво помним ние, днешните граждани на република България от това въстание и какво знаем за трагичните дни след неговото потушаване? Знаем ли колко кръв се е проляла, кръвта на майките и бащите ни? Кой помни имената на загиналите, на обикновените, никому неизвестни хора, не на войводите и апостолите?

Много обичаме да кичим с цветя белокаменните паметници в София, Копривщица, Боримечката в Панагюрище, Хаджи Димитър в Сливен….

И после да пием по една ракия за наше здраве и да забравим.

Много обичаме да употребяваме гръмки фрази, с които да почитаме “хилядите знайни и незнайни герои….” .

Не обичаме да ни припомнят обаче колко сме жалки и виновни.

За това, че заради страха ни робски бяха избити толкова невинни майки и деца по време на потушаването на това въстание. Колко напразно пролята българска кръв….

Какъв позор! Една шепа отчаяни наивници и мечтатели, хайдути и поборници да ни освободят, и те са най-доброто от нас, не забравяйте. А всички останали, които сме оцелели, крили се по мазета и дерета, за да спасим кожите сме предатели. Толкова сме много, че днес никой не може да ни различи от героите.

И да ви кажа само още нещо: Ще ни познаете по хвалебствията.

Колкото повече хвалим и се прехласваме пред героизма на “знайните и незнайните” , колкото по-големи венци полагаме на паметниците, толкова по-мръсна е душата ни и нечиста съвестта ни.

А аз днес си спомних за лудостта и героизма на няколко революционни окръга, довели до освобождението на цяла България. И за последвалите невиждани жестокости и зверства на турската империя при смазването на въстанието. Особено когато са избивали, грабили и насилвали мирно и невъоръжено население. Това стига. Да помня.

*през 2018 г. - б.а.

——————————

ЯВОРОВ Е АРМЕНСКИ ПОЕТ

Преди доста години ми попадна един вестник, издание на арменската общност в България.

Казваше се вестник „Арарат”, не зная дали се издава все още. Интересно композиран - статиите бяха написани на арменски и на български. Там открих една статия на бургаския учен, писател-фантаст, поет и общественик Агоп Мелконян.

Беше озаглавена “Яворов е арменски поет”, цитирам по памет заглавието.
В нея се разказваше за това как вандали разрушават бронзовия паметник на Яворов в София, за да продадат бронза като ценен метал.

След този случай арменската общност събира пари и построява нов паметник на Яворов.

Възмутен както от вандализма, така и от нехайството и безхаберието на държавните институции към този случай Мелконян пише:

„…Ние, арменците събрахме пари, за нов паметник на Яворов. И понеже никоя от държавните институции не откликна на нашата инициатива ние изградихме този паметник наново. Ако отново бъде разрушен - ние отново ще го изградим. Понеже Яворов е наш, арменски поет, а не български!…”

С мои думи - това е смисълът на статията на покойния и уважаван не само от мен съгражданин Агоп Мелконян.

Колко доблест, горчивина и сарказъм има в тези слова!

Но и колко истина има. Арменската общност в България е завинаги благодарна на българския народ. За това, че е дал убежище на арменските бежанци - изгнаници по време на масовите кланета над тях в началото на 20-ти век, организирани от турското правителство.

Арменците помнят дълго, те никога няма да забравят добрината. Мъжеството и честността на поета Яворов да възпее страданията им в поемата си „Арменци” също никога не ще бъдат забравени от арменския народ.

И така, Яворов, забравен от България и от българите, но не и от благодарните арменци вече не ни принадлежи. Радвайте се, господа и госпожи управляващи и дано ви приседнат парите, които спестихте от несторения скромен паметник на великия поет.

Те са изцяло и завинаги ваши.

А Яворов - вече не…

——————————

БАЛКАН СРЕЩУ БАЛКАНА - ДАН КОЛОВ

Дончо Колев Денев е роден в края на 19-и век в село Сенник, недалеко от град Севлиево. Баща му умира, когато Дончо е на 4 години.

Принудено от съдбата си на сирак, момчето напуска България едва 13-годишно, за да се засели в Унгария.

Там работи като градинар. Запознава се с Никола Петров, вече легенда в световната борба. Едва 17-годишен, Дончо заминава за Америка.

В страната на неограничените възможности той работи каквото му попадне, за да се издържа. Бил е хамалин, работил е в железниците, бил е и миньор. Навсякъде, където работи необикновената му физическа сила прави впечатление и го отличава от останалите работници.

През 1914, по време на представление в цирк „Виктория” директорът на цирка кани доброволци от публиката да премерят сили с непобедимия борец „ Циклопа” - Джеф Лоурънс.

Дончо се бори и побеждава цирковата звезда. Тази победа реално му отваря пътя към професионалната борба. В продължение на повече от 20 години, като професионален кеч борец, българинът - вече с псевдонима Дан Колов има между 1500 и 2000 срещи.

В края на 30-те години на 20-и век Колов решава да се завърне в родината си - България. И тук той показва истинската си същност: проявява се не само като брилянтен борец, а и като истински патриот, който милее за родния спорт и за всичко българско.

Със собствени средства основава борческа школа, дарява първия самолет на Българските пощи. Живее в родното си село Сенник, Севлиевско.

Умира на 47 години, от туберколоза. Според желанието си е погребан с лице към Балкана: „Балкан срещу Балкана”.

Дан Колов дарява на България всичко, което е спечелил през годините. Той не си сменя българското гражданство с американско, негови са думите: „Силен съм, защото съм българин”.

Докато цял свят е говорил за победите на Колов (името му все още се помни като символ на непобедим борец с несломим дух) един „български” спортен журналист миналата година написа статия, с която (неизвестно защо) ни уведомява за загубите на известния борец.

Името на статията само по себе си говори за бедната душичка на този нещастник: „Наказват Дан Колов за година за измама”. След като ни въвежда в историята, журналистът излага на показ цялата помия, която е успял да изрови, за да очерни образа на изключителния не само като борец, но и като българин Колов.

По повод помията:

Няколко копия и анонси на наказание наложено над Колов, затова, че в шест поредни срещи с противника (и приятеля си) Гъс Соненберг българинът се е борил, използвайки различни имена (псевдоними). А после: изключително прилежно и подробно съставен списък със загуби на Дан Колов. И като завършек: „и все пак, на фона на над 1000 изиграни срещи 73 загуби са си постижение”(думи на автора). За победите на великия българин в „статията” не се говори.

Неспособно да задоволи авторските си амбиции това медийно джудже е решило да се покатери на и без това широкия гръб на прочутия борец.

Смело се катери, дребосък, нито си първият, нито - последният, решил да прави кариера и печели от евтини сензации за сметка на големия български борец и човек Дончо Колев Денев.

Силата на Колов, както самият той е разбрал идва от земята българска, от Балкана. А те не се плашат от някакви недоразвити паразити.

Балканът е вечен, а името на великия българин няма да бъде опетнено и забравено.

Статията, която ме провокира да напиша горния текст:
https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6347865

Изключително детайлен списък с всички загуби на Дан Колов:
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2

И за сравнение с горните две - английската версия на биографията на Дан Колов:
https://en.wikipedia.org/wiki/Dan_Kolov

——————————

КЪСНИ МИСЛИ НА РАЗСЪМВАНЕ (ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ)

Ако можех отново да се родя, бих искал да съм същият.

Звучи познато и обикновено, нали?

Хората често търсят необикновеното под лъскава опаковка, в представите им новото е нещо, което ще ги направи по-различни. Но не и по-добри. За добрината рядко се говори и още по-рядко се мисли. Но… да тръгваме вече. Почти се е разсъмнало, вятърът е добър за отплаване.

Родих се късно вечерта, в един задушен и горещ юлски ден. Скоро ще отбележа половин век откакто това се случи. Не помня много от деня на своето раждане.

Помня само, че беше ужасно горещо, лепкаво, тъмно а после, когато дойде светлината стана страшно. Много се страхувах, не знам защо. Но трябваше да живея. Нямах избор. После започнах да свиквам и с времето дори започна да ми харесва.

Цял живот бягам от светлината. А хората все говорят за нея и я търсят. Казват - светлината била свобода. Така казват те. Аз само знам, че в тъмното ми беше по-уютно. Чувствах се защитен и сигурен. Навън много боли. Понякога навън е хубаво.

Казваха ми, че трябва да съм добър. После ми казаха, че съм лош. А аз си бях същият. Не се промених много, откакто се родих. Може би съм забравил почти всичко вече. Но паметта на тялото ми напомня как да оцелявам. Може би това е клетъчната ми памет. Моето ДНК постоянно ме тика напред. А аз отново нямам голям избор. Живея.

В една тъмна нощ разбрах, че някой ден ще умра. Бях на 7-8 години. Много се уплаших, сърцето ми почти спря. Тогава осъзнах, че оттук нататък ще съм съвсем сам. Бях сам и когато се родих, но тогава бях зает. Оцелявах.

Не харесвах тялото си. Растеше прекалено бързо, окосмяваше се, искаше прекалено много. Храна, вода, секс. После свикнах и с това. Хубаво е. Един ден ще си върна тялото там, откъдето го взех назаем.

Хората искат прекалено много. Не знам защо са такива. Вече не им се сърдя. Те просто не могат да са други. Това не ги прави нито лоши, нито - добри. Истината няма само две лица.

Днес сигурно ще е поредният слънчев ден. Поне такава е прогнозата. Чух я вчера по радиото. Хората много обичат да знаят предварително какво ще им се случи утре. Това ги успокоява.