РАЗКАЗИ

Петър Димитров

ПОСЛЕДНИЯТ

Бягаше, не - тътреше се, едва влачеше крака, опитвайки се да догони другите. Беше изплезил език, потта се стичаше по челото му и надолу - ослепявайки очите, щипеше непоносимо. Обърса се с опакото на ръката си - и тя потна. Нищо, ще издържи, ще стигне финала - макар и осми. По-точно последен - на изпита по бягане на 1500 метра се явиха само осем кандидата. И всичките финишираха вече. А той още се влачеше по средата на втората обиколка.

Някъде на пейките - твърде много за малобройната публика седеше дядо му. Навярно пушеше поредната си цигара „Арда” с филтър и съпреживяваше неговото поражение. Не мислеше за това сега - малкото останали сила и воля бяха събрани в пръстите на краката, обути в новите маратонки „Пирин”, подарък от майка му за изпита. Той щеше да финишира - вече нямаше значение защо и кога, беше го обхванал неистов инат да достигне финала.

Навярно изглеждаше жалък и смешен в очите на останалите, повдигащ крака като в забавен кадър, клатушкащ се към финала, докато те вече вървяха към изхода на стадиона.

Сигурно се смееха и подиграваха на неуспеха му, може би се чудеха защо не се откаже а все още продължава да бяга към финала. Или пък въобще не му обръщаха внимание - те бяха победители.

Беше бавен, много бавен. Бавно говореше, бавно мислеше, бавно пишеше и бавно се движеше. Като някакъв висок платноход с полуспуснато платно, кльощава гротеска с голям нос и черна мазна коса, зализана на една страна.

Финалът се приближаваше мъчително бавно - въздухът не достигаше, а дробовете му се разкъсваха, дишаше неравномерно и често. Оставаха само петдесетина метра. Тогава той засили, спусна се във финален спринт, както го беше учила треньорката му.

Денят беше необичайно горещ - листата по клоните на отсрещните тополи не помръдваха, птиците се бяха притаили незнайно къде, за да се скрият от обедната горещина.

По улицата - прашна и шумна пъплеха хора и автомобили. Прахът се беше наслоил и в дробовете му. Но той не спираше да движи крака - сега те бяха единствената му опора, единствената му надежда. С тях щеше да достигне финала, ето го - наближава вече.

Десет, пет, три метра…

По пътя обратно - към вкъщи не говореха много. Взе полуразтопения „Фин млечен” в светлосиня опаковка от ръката на дядо си. Докато ядеше мекия шоколад си мислеше, че всъщност не е толкова зле да си последен.


В МЪГЛАТА

Джим Сафърингинсайлънс беше нисък мъж без врат, червендалест, половин ирландец и половин англичанин. Той беше неуверен, на средна възраст, работещ и отговорен. И като всеки истински британец - нещастен и незадоволен. Джим обаче не споделяше тази си незадоволеност с никого, дори и с майка си - Вики Ластрезорт. Майка му си беше запазила моминското име. Майка и син бяха отчуждени, макар и все още близки в определен смисъл. Отчуждението помежду им започна, след като бащата на Джим се разболя от деменция.

Синиър носеше пооредялата си коса, сресана назад - в стил “мафиозо”. Наричаха го Синиър, понеже беше най-старият във фирмата, където работеше. Синиър се гордееше с това, както и с прякора си. Той беше доста горд мъж - истински британец от старата генерация. Дядо му - Том Стифъпърлип беше загинал от немска мина в Берлин по време на Втората световна война. Синиър си имаше име - Тони, съкратено от Антъни, пише се с две “а”. През ноември той щеше да навърши точно 60 години. А след две години щеше да си изплати мортгиджа и къщата му в Браунстън таун да стане завинаги негова.

Нейтън Дик, на 17 беше стажант в един склад за хартиени продукти. Носеше розова обеца на лявото си ухо - сигурен знак, че не е гей. Или пък - не. През юни щеше да се сгоди с приятелката си. Беше резервирал хотел в Париж за една седмица. Нейтън тежеше 54 килограма по метричната система и имаше писклив, дразнещ глас.

Родерик Верианоинг беше чист ирландец. Имаше дори ирландска лична карта - от европейските. Разбира се, той беше и поданик на кралицата. Караше малко моторче, една стара хонда 250 кубика. Род беше супервайзор от 20 плюс години и се гордееше с това. Никой не харесваше Род и Род не харесваше никой. Той често казваше:
- Най-сигурният начин да не правиш секс е да си семеен.
Понякога Родерик се събуждаше посред нощ и се чудеше какво е забравил. После заспиваше, спомнил си, че на следващия ден трябва да става рано за работа.
Липсата на слънце на един остров не е причина за това обитателите му да са нещастни. В мъглата се раждат толкова несподелени желания и мечти…и си остават точно там и - завинаги. В мъглата.

——————————-

Без никак да подценявам читателя само искам да поясня какво означават имената на героите. Ей така, за всеки случай само:
Сафърингинсайлънс: мълчаливо страдам;
Ластрезорт: последно убежище;
Синиър: старши;
мортгидж: ипотечен заем за недвижим имот;
Стифъпърлип: невъзмутим, непоказващ емоциите си;
Дик: член (вулгарно);
Верианоинг: много дразнещ.


СМЪРТТА

От малък знам как изглежда смъртта. Първо я видях, когато погребваха една леля на майка ми. Празнично облечената леля лежеше в една голяма дървена кутия.

Възрастната жена приличаше на заспала. А всички, които бяха дошли да я видят плачеха. Някои - плахо и неуверено, други ридаеха безутешно. Помислих, че са им взели насила любима играчка. Аз плачех обикновено затова.

Видях смъртта и по-отблизо. Беше дошла в дома ми. Не се страхувах от нея - когато тя дойде дядо ми вече беше мъртъв. И отново имаше много хора и пак всички се чувстваха длъжни да плачат.

На мен ми беше смешно, но понеже мама ме погледна с укор отидох в съседната стая. Там свирих на китарата си, докато останалите се суетяха и плачеха около мъртвия ми дядо. Аз знаех, че той не чува и не вижда. Иначе да бе станал и да им каже да се разотидат. Него вече го нямаше.

После смъртта прибра баща ми. Това не видях, понеже - вече пораснал, бях отишъл да работя в една чужда държава. Баща ми умрял, докато поседнал на стълбите да си почине. Когато се прибрах у дома, мама ме попита: “Разбра ли какво стана?”. Бях разбрал - баща ми го нямаше.

След няколко години отново срещнах смъртта. Този път тя дойде да вземе брат ми. Беше твърде млад, но смъртта си знаеше работата. И пак всички плачеха и целуваха по челото мъртвия ми брат. Целунах го и аз - беше студен, животът го бе напуснал завинаги. Опитах се да плача, но не успях. Брат ми го нямаше.

Смъртта не закъсня много - сега бе дошла за мама. Прибра я набързо и без излишни церемонии. Този път плакаха по-малко хора. Мама боледува дълго време и изглежда хората знаеха, че смъртта е наблизо.

Хората знаят много за смъртта. А аз живея с нея. И вече не изпитвам нищо. Сега чакам смъртта да дойде за последен път и да си свърши работата. Тя знае как.

И понеже аз съм последният, който смъртта ще вземе със себе си няма да има кой да плаче. Така е по-добре. Само ние двамата - аз и тя. А после…


АЗ БЯХ

Запознах се с Матю преди може би петнадесет години. Тогава той беше около седемдесет и пет годишен. Родом от странджанско село, моят нов приятел ми каза, че живее повече от четиридесет години в чужбина. Каза ми и че това е последното му идване в България.

Говорихме си за живота му, разказа ми как е избягал от комунистите, крил се е няколко години в Италия, за да не го открият копоите на Държавна сигурност. После живял в Унгария, Германия и накрая - в Швейцария.

В града, в който живееше сега, беше обявен за почетен гражданин. Причината беше негова рационализация в областта на водоканализаците, спестила много средства на града. Благодарните швейцарци му бяха отпуснали и малка пожизнена пенсия.

Матю никога не се беше женил, поне така ми каза. На стари години, усетил повея на самотата, решил да осинови дете и да се грижи сам за него. Познавал навремето една румънка - била много красива, тя имала син, за който не можела да се грижи. Матю й предложил да осинови детето срещу определена сума и да се грижи за него.

Един ден, докато пиехме кафе, отдавна емигриралият странджанец ми разказа интересна история.

Имал приятел от детинство, с който не се бил виждал, откакто избягал от България. Намерил адреса на приятеля си и му писал. Онзи отговорил, споделяйки, че е много зле финансово и едва свързва двата края. Нещо се пробудило в сърцето на Матю, спомнил си как като деца двамата с приятеля си играели заедно, спомнил си за детството.

Започнал да изпраща пари на приятеля си - не много, но всеки месец. За да му помага. И така почти две години.

След време Матю се завърнал по родните места. Решил да посети приятеля си. Онзи изглеждал някак отнесен, променен. Попитал го Матю - как е, как живее. Приятелят му отговорил, че сега се чувства много по-добре. Причината за това била, че открил една църква, повярвал в Бог и братята му християни му помогнали да се съвземе.

Матю първо се ядосал, а после се натъжил. Успял само да каже:

- Не бяха те, аз бях, приятелю!

После се сбогувал с приятеля си и си тръгнал обратно за дома.

Матю никога не забравил за България - неговата родина, постоянно се опитвал да се свърже с различни благотворителни организации. Искал да помогне на сираците, макар и да не разполагал с много средства.

Свързал се с една благотворителна огранизация в България. Казал, че иска да стане дарител и да помага на сираците. Отговорили му, че не било толкова просто.

Имало си установен ред, трябвало да кандидатства, да напише молба, да изчака, да бъде одобрен… Матю чакал. Но отговор нямало. После опитал да се свърже с друга благотворителна организация. И после с трета….

При последното си посещение, когато се запознах с него Матю ми сподели, че не харесва това, в което се е превърнала България. Беше отвратен от посредствеността, мръсотията, чалгата, простотията и липсата на каквато и да е култура и възпитание.

Тогава той ми каза, че не иска повече да се връща тук. Не го видях повече, но знам, че въпреки огорчението и дребните предателства Матю е носил България в сърцето си до последния си миг. Той беше българин.


ИЪН ДЖОУНС

Иън Джоунс е малък човек.

Той е нисък, с малка глава, късо подстриган, леко посивял.

Не знам дали е семеен, не съм го питал за това. Един ден, докато си говорихме видях на дясната му ръка татуировка. Татуировката беше прост надпис с големи готически букви: “Джейсън Джоунс: 1991-2011″.

Иън е добър човек, има малка каравана, която държи под наем в един от паркингите на фирмата, където работим и двамата с него. Плаща наем за паркинга 400 паунда на година.

Има малка къща, с малко дворче в близкия малък град. Има и малка кола.

Иън няма големи мечти, той не иска много от живота. В свободното си време се грижи за малката си градинка в дворчето си. Там има цветя и трева, която Иън коси редовно. Той не пие и не пуши, винаги идва пръв на работа.

Един ден Иън ще се пенсионира и ще обикаля страната с малката си каравана.
Ще паркира караваната си в една малка горичка. Ще слуша песента на птиците и ще мисли за миналото си.

После може би няколко малки сълзи ще се отронят от уморените му очи. Но приел съдбата си на малък човек, Иън ще преглътне и това. После той навярно ще заспи и ще сънува една непораснала птица. Неговата птичка, отлетяла завинаги преди години.


ДРОГА

Сутринта го намерили на една пейка. Бил почти вкочанен от студа. Една съседка отишла до тях и казала на майка му и брат му къде го е видяла. Те отишли да си го приберат. Бил още жив. След няколко месеца щял да влезе в казармата. Моряк във Варна. Неговата мечта. На клетвата щял да се прибере у дома. Майка му щяла да приготви масата за своето войниче. Така повелявал обичаят. После щял да дойде и големият му брат. На следващия ден щял да се прибере от отпуск обратно в поделението. След два дни в магазина, където работил брат му щял да влезе един капитан от флота. Щял да поиска да говори с брат му насаме. После капитанът щял да си тръгне. А брат му - да заплаче.


КЛАНИЦА

Всеки път, докато се разминавахме с него в коридора гледах пръстите на ръцете му. Бяха необичайно къси и някак заоблени - като топчета накрая. Липсваха последните фаланги, както и ноктите. Поглеждах и лицето му, докато пушехме навън. Имаше тауирана сълза под лявото око, а на тила - голяма паяжина. Приличаше на бивш затворник. Странен тип.

Когато за пръв път влязох в кланицата ме лъхна миризма на кръв и прясно месо. Много месо, всеки ден тук пристигаха камиони с прасета, колеха се по 2800 животни на денонощие. Тонове месо, което щеше да бъде опаковано, добре съхранявано, транспортирано и изядено от милионите потребители. Вълчи апетит имаше тази нация, ненаситна за месо.

В кланицата стените бяха опръскани с кръвта на закланите свине, ехтеше квичене от газовите камери, които се намираха в съседство с касапницата. Там животните биваха приспивани със специален газ, умъртвявани безболезнено, просто заспиваха. Колко хуманно… Точно, хуманно е думата, понеже именно хора щяха да купят, приготвят и изядат късовете месо съвсем скоро.

В кланицата работеха над 400 човека, от които повечето бяха имигранти. Румънци, едва разбиращи английска реч, хитри и лукави поляци, няколко арогантни испанеца, един заблуден чех, учтиви словаци, и аз. Имаше и работници от местното население. Предимно - мениджъри. Тяхните ръце бяха чисти, както винаги.

С кръвта си цапаха ръцете бедните чужденци. Какво пък, в крайна сметка всички бяха доволни. Месото беше измито, чистичко и прилежно опаковано, кръвта - отмита, всички следи - заличени. Заплатите - получени навреме. Заплати, които щяха да заминат някъде към Източна Европа, това бяло петно на картата на обединена Европа.

Радиото кънтеше, заглушавайки предсмъртното квичене на поредната партида свине. Кръвта се отичаше бавно в каналите, тъмна и гъста, гледах я и не изпитвах нищо. Тук всички бяха доволни и щастливи. В този хуманен, безкрайно добре организиран и подреден свински свят.