НИКОГА

Петър Димитров

НИКОГА

Някога при морето ходехме,
плувахме, гмуркахме се.
И скришом пушихме цигари.
Горещи пясъци краката изгаряха,
докато намерим джапанките.

Никога някога
в лепкавите юнски нощи,
с аромат на цъфнали липи
и сладките смокини в моя двор,
сладки като устните на онова момиче.

Никога някога
мама навън, а пипер - за вечеря,
нанизите сафрид на дядо - за чирози - на стената,
а ние - децата на тази махала,
отсреща под ясена, в тъмното.

Никога някога
топлият хляб от далечната фурна,
арменецът с двата коня
а зад тях - файтонът.

И една баба, която ме пита:
- Топъл ли е хлябът, баби?
После си отчупва крайшник.


ПИЯ

Не пил от векове, аз пия.
Пиянството ми спомена възражда.
Аз пия, за да се събудя.
Пиян съм от надежди и очакване добро.
Очакването ражда светлина.
А светлината пътя ми посочва.
По този път аз тръгвам в утринта.
А утрото е толкова уханно.
Разлиства се напред денят.
Денят е дълъг, озарен, сияен.
Но зная, идва вечерта.
Надвечер с леката умора
навярно идва мъдростта…
А мъдър е навярно този,
който навреме се събуди
и без остатък раздаде, каквото има.


БЕЗСЛЕДНО

Безследно неизчезнал ще се върна,
за да оставя в лятото следа.
Тук всяка непогалена вълна
очаква мен и моята прегръдка.
Морето е завинаги мечта.

И ярко лято, жарко лято
с онези пясъци и писъци
на гларуси и на деца.
И сладоледът в пазвата,
и аз - безследно неизчезнал някъде
в света голям.

Ще се завърна, мое синьо лято,
ти ме очакваш вече - знам.
Очаква моята прегръдка
тук всяка непогалена вълна.
За да оставя в лятото следа,
безследно неизчезнал ще се върна.


КРАСИВО Е

Красиво е на залеза небето,
рубинено - вещае ветрове.
В копринената нощ морето
раздиплило е свойте цветове
загадъчни. То тайните си лесно
на никого не ще даде.

Морето - обич и наслада,
за някои - съдба,
за други - песен.
Във зряла есен
топлина събрало
от лятото. А зимната прохлада
навява спомени и пролетни надежди ражда.


ТУК, ПРИ ТОЗИ БРЯГ

Няма нужда от поезия,
няма нужда от тъги.
Късно вечер нека слезем
тук, при този бряг и си простим.

Нека развълнувано морето
гали нашите нозе,
всичко е видяло то, но ето
- нищичко от нас не взе.

Няма нужда от поезия,
няма нужда от тъги.
Късно вечер нека слезем
тук, при този бряг и си простим.


КОГАТО НЯМА

Когато няма суета,
а мислите пътуват надалече,
тогава лятната тъга
отстъпва ред на есента и вече
приижда нощната река,
безутренно морето се отече.
Насън или наяве отлетя
морето, пясъка, небето вечно…


БРЕГЪТ

Когато вечерта се плъзне - мокра,
когато тръгне си денят,
когато слънцето не ще те стопли,
тогава погледни брега:

как е разсякъл синевата морска,
оголил скални рамене,
той пази всички стъпки хорски
и тайните на сладки грехове.

Той с бурите се люби всяка вечер,
обяздват го немирни ветрове,
брегът е крачката последна,
началото на нови светове.


ВЪЗКРЪСВАМ

Мълчанието е изкуство.
Нека се прекръстим.
От толкова ненужни думи
омерзен, възкръсвам.


ЕДНА ДОКОСНАТА ДУША

Една докосната душа тъгува.
Тя радва се на този световрат.
Тя пее и усеща този малък свят.
Светът е толкова огромен!
Душата ми - разпъната на кръст,
откъсната от тази рохка пръст
се извиси над сини небеса….
…над уморени дървеса,
над сключените клони,
крила й дават слънчеви зори.
Душата иска да лети -
нагоре, все и още по-нагоре…
И тя не пита, тя не моли,
тя горда е - човешката душа.
Понякога поспира, сълзи рони
а после - полетяла отлетя.