ТЪГАТА МИ Е СПОМЕН МИМОЛЕТЕН…

Любомир Чернев

***

Тъгата ми е спомен мимолетен.
Тъгата ми по пясъка подскача…
След малко ще се хвърли във морето
и ще изплува малко преди здрача.
А слънцето ще я погали леко,
преди зад хоризонта да потъне.
Но ще остави слънчева пътека,
осеяна с безброй подводни тръни.
По тези тръни бос към теб ще тичам
и ще те търся, постоянно свързан
с усещането, че напредвам бързо,
но недостатъчно - да те обичам…
А ти току пред мене ще намираш
причина да ми уловиш тъгата.
Със нея да се облечеш, гримираш,
да ме целунеш, да ми събереш душата…
Тъгата ми е спомен мимолетен.
Тъгата ми е пеперуда бяла!
Щом споделиш я - ще разцъфне цвете,
което подарих ти за начало.
А след началото ще дойде краят.
Той не е болка. Той е просто пътят.
Ще го намерим. Аз почти го зная…
Щом тръгнем - ще се разделим безсмъртни.