ПОЩЕНСКИТЕ КОНЕ НА КУЛТУРАТА

Неостаряващо интервю с Иван Николов

- Искам да уточня темата на нашия разговор – преводачеството – макар че изпитвам известно колебание за точността на това понятие. Чел съм на български език „сюжетно очертани” творби на чуждестранни автори; мисля, че съм получавал от тях предимно информация за съдържанието – сигурно защото е липсвал художественият еквивалент на оригинала. Моята представа за голям преводач е свързана преди всичко с името на Георги Михайлов – дори да не познаваш достатъчно френски език, поетическото усещане те кара да вярваш на „неговите” „Прокълнати поети”. Словото се архаизира, но поезията остава. Предпочитам Георги Михайлов дори след появата на такъв талантлив преводач като Кирил Кадийски. Същото уважение изпитвам и към Константин Величков заради „неговия” „Ад” (Данте Алигиери): „На попрището жизнено в средата…” – това е почти неповторимо.
Очевидно преводачите от руски език са повече от останалите, би трябвало и успехите на днешната генерация да са по-големи. Примерът на Григор Ленков с „неговия” „Евгений Онегин” бе блестящ. Пак „неговото” томче със стихотворения на Фьодор Тютчев, публикувани паралелно на руски и български език, бе потвърждение на възможностите за талантлив, а не само за точен превод. Но в много от останалите случаи продължавам да ценя „остаряващите” постижения на Людмил Стоянов – например ако говорим за Лермонтов; или на Тодор Харманджиев (припомнете си „неговото” „И скучно, и тъжно…”) – може би пак заради съхранената поетичност. Очевидно и за преводачеството е нужен специфичен талант. Не случайно съществува и понятието преводаческо изкуство.

- Всъщност предлагате да започнем нашия разговор не с един, а с няколко въпроса, които в никакъв случай не са лесни. Сигурно всеки преводач си ги задава и сигурно цял живот не може да им отговори докрай. Приемам термина преводачество повече като работен, лично аз бих го заменил с творчество, с преводаческо изкуство. И оттук нека тръгнем към трудните отговори така, както се върви и в превода – опипом, с налучкване, къде случайно, къде точно премерено. Правени са доста опити за определение на преводаческото изкуство. Един от последните и по-модерни термини е, че преводачеството е кръводаряване. Аз лично приемам и харесвам този термин, защото съдържа преди всичко елемента на безкористност – защото преводачът, сядайки над една чужда книга, се стреми да забрави себе си, собственото си творчество и се отдава целият на оригинала, на автора, който превежда.
Моят сърдечен приятел и великолепен преводач на руска поезия Андрей Германов беше намерил друг един образен термин – той казваше, че да преведеш едно стихотворение е като да разглобиш дървена къща и да я пренесеш на мястото, където живееш, в пейзажа на собствената си родина.
За мен най-точната, най-обемната, най-съдържателната формула за преводаческото изкуство са едни думи, изречени преди повече от сто години от Пушкин. Той нарича преводачите ПОЩЕНСКИ КОНЕ НА КУЛТУРАТА. Предпочитам този термин пред всички други, защото съдържа в себе си усилие, преодоляване на разстояние, привкус на тежък труд, на пот, ако искате. Обяснимо е защо в нашето време на модерни средства за връзка преводачеството добива все по-голямо значение. Краищата на земята се „приближиха”. В този смисъл работата на преводача става все по-важна и значима, защото донякъде и от нейното качество зависи общуването не само между отделните хора, между отделните култури, но и между народите.

- Става въпрос и за взаимно обогатяване…

- Именно. Всъщност целият преводачески процес е взаимно обогатяване на базата на кръстосването и общуването между две култури.
Ако обърнем очи към нашата литературна история, ще видим, че българската книжнина далеч някъде, при своите праизвори, е започнала като преводачество – с жития, религиозни книги и т.н. Но този процес е бил прекъснат за дълго време.
Сега нашата култура се стреми с много по-голяма интензивност, с традиционната българска любознателност и отвореност към света да навакса всичко, което е пропуснала в тъмните години на робство.
В модерния смисъл на понятието нашето преводачество датира от около сто години. Любопитно е, че сред хората, сред авторите, които са опитвали своето перо и в областта на преводаческото изкуство, са най-добрите български поети. В началото естествено стои Иван Вазов с неговите преводи на Мицкевич, на Юго. Там е един блестящ поет като Гео Милев, който със своите „хвърчащи листове” се опитва да приближи до българския читател най-високите достижения на европейската литература. Там има и един странен и, според мен, все още недооценен преводач като Димитър Подвързачов. Там е и Николай Хрелков, който полага толкова усилия да пресътвори на български език строгите строфи на Александър Блок. Дори поет като Ламар, не чак толкова близък до преводаческото изкуство, в тридесетте години прави едни от първите преводи на Есениновите стихове.
Да не говорим вече за работата на Христо Радевски, която е равна на един културен подвиг със съставянето в четиридесетте години на първата у нас антология на съветската поезия. Трудно е сега да си представим всички онези митарства, през които е трябвало да мине по издирването, по подбора, по уточняването на библиографски и биографични бележки за авторите, за да очертае пред българския читател сравнително цялостна и пълна панорама на младата съветска литература.
Този преводачески фронт извънредно много се разшири и обогати в наше време. Особено активно в областта на превода сега работи априлското поколение в нашата поезия.
Разбира се, този малък исторически преглед ще бъде непълен, ако не споменем едно уникално явление, каквото е Георги Михайлов – един от най-големите български преводачи, който пресъздаде на своя роден език, (нарочно казвам пресъздаде, а не – преведе), стиховете на така наречените „прокълнати поети”. Това е наистина уникално явление, защото в случая имаме творчески акт от разреда не на превеждането, а на претопяването, на нещо много повече, на претворяването, на пресъздаването отново на един оригинал.

- Без самият той да е бил поет…

- Той е поет. Не знам доколко ви е известно, но той сам е писал стихове, аз съм чел негови стихове, при това не лоши, написани, разбира се, според каноните на модерния тогава символизъм. Но това още веднъж потвърждава мисълта ми за безкористността на преводаческия труд, Георги Михайлов явно е трябвало да прекрачи всички свои собствени творчески амбиции, т.е. да зачеркне лицето си на поет, да се пожертва като поет в името на авторите, които си е избрал да превежда.

- В известна степен и Григор Ленков има като че ли същата съдба…

- Да, Григор Ленков беше чудесен поет, но той написа твърде малко собствени стихове, явно обричайки по-голямата част от творческата си енергия на превода.
А сега да поразмишляваме и по другия въпрос, който ми задавате – защо един стар превод в някои случаи може да звучи по-актуално и по-вярно, отколкото един съвсем нов.
Известен е анекдотът за това, че преводът прилича на жената: „Ако е хубав, не е верен, ако е верен, не е хубав”. Защото ако говорим за едно точно предаване на буквалния смисъл на оригинала, бихме могли да го направим по най-лесния начин, просто превеждайки дума за дума – но тогава явно се губи нещо, което е същностно, т.е. онова, което най-трудно се превежда. Сега на Запад се шири практиката да се превежда поезия, без да се спазват нейните формални външни елементи като рима, ритъм, т.е., едно класическо стихотворение се превежда в свободен стих. Но това не е същото. Значи става дума добрият превод да бъде не само трансформация на смисъла на едно стихотворение, а на цялата онази негова вътрешна атмосфера, онази многозначност на думите, онези допирни точки с времето, в което е написано стихотворението, т.е. получава се много по-сложен комплекс от изисквания за хубав, за точен превод.
Известно е мнението, че една чужда творба може да намери място в нашата култура само когато се впише органично в нея, затова в досегашната си преводаческа практика винаги съм се стремил не към буквално точния превод, не към превеждането дума за дума, а към нещо много по-важно, което наричаме дух на оригинала.
Усвояването на един автор не е едно-единствено превеждане, то е въпрос на дълга традиция, то е дълъг процес на привнасянето му в българската култура. В този процес участват много хора, много преводачи, понякога от различни поколения и всеки от тях прибавя по една чертица към стихотворението – един има сполуки в една посока, друг има пък по-добре постигнати неща в друга посока. И не е задължително последният превод да бъде най-добър.
В това дълготрайно усвояване първият вероятно има предимството на първопроходец, защото има места, които могат да бъдат преведени по един-единствен начин. Ето, да си спомним тези прелестни зимни стихове на Пушкин: „Мороз и солнце, день чудесный” – десет поколения български преводачи да го превеждат, никой не би могъл да избяга от стиха: „И студ, и слънце – ден чудесен”. Та в този смисъл за някои от сполуките и на Людмил Стоянов в работата му върху Лермонтов, и на Георги Михайлов, и на Константин Величков, за които споменавате, вероятно има значение и фактът, че те за пръв път превеждат стиховете, за които говорим, и техните попадения, най-точните им попадения не като цяло, а като отделни сполуки, са останали в паметта ни. Вероятно има значение и сантименталното ни отношение като към първо запознаване с определен автор, леката словесна патина върху преводи отпреди няколко десетилетия – всичко това влияе.
Вероятно след години същите тези поети ще ги превеждат и други наши преводачи. Това е един културен опит, който не бива да се пренебрегва.

- Ако човек надникне във вашата стихосбирка „Руска тетрадка”, сигурно ще открие пристрастията ви – Ана Ахматова, Марина Цветаева. Е, разбира се, в списъка са и Толстой, и Чехов – в началото, и Заболоцки – в края. Но аз изброих първо авторите, чиито книги във ваш превод на български език стоят неизменно в домашната ми библиотека. Боя се да говоря дори само за обема на този труд. И това далече не е всичко – задавам си например въпроса колко са читателите, които притежават тънката книжка с преводи на стихотворения от такава чудесна поетеса като Юна Мориц. Вие явно се държите здраво в кръга на трудни – от гледна точка на преводачеството – автори. И явно не само с поезията е така – бих казал същото и за прозата на Андрей Бели, на Борис Пастернак.

- Тук вече вероятно ще трябва да поговорим по-подробно за превеждането на руска поезия. Нашите два славянски езика принадлежат към общо семейство – така едва ли не всеки българин има измамното чувство, че познава добре руския език, макар че превеждането не опира само до познаването на езика. Но именно поради близостта на двата езика, у нас са много преводачите от руски език и в това масово превеждане има и по-слаби, и по-добри преводи. Според мен този непрекъснат обмен между нашите две литератури трябва да се мери по най-високите върхове, да се мери по преводите на Григор Ленков, на Андрей Германов, на Владимир Башев.

- Но тази достъпност на руския език дава възможност на читателя да предявява повече изисквания, защото той може донякъде по-лесно да направи сравнение.

- Това е още едно допълнително изискване и още една допълнителна трудност в работата на преводача от руски език, защото българският читател (в много случаи той знае наизуст стиховете, които ще прочете в български превод) не е затруднен да сравнява.
Тук бих искал да добавя нещо малко по-странично. Преводачите на поезия трябва да бъдат поети – това винаги е било мое абсолютно вътрешно убеждение. Имаме примери в нашата преводаческа практика на хора, които сами нямат свое оригинално творчество, но превеждат поезия; дори в случаите, когато това е един добросъвестен превод, в него все пак липсва нещо от онези неща, които мъчно се формулират, но които съставят поезията…

- Някакво вътрешно поетическо усещане?

- Именно. Защото, нека повторя още веднъж, по-важно е не да предадем точния смисъл на оригинала, дума по дума, а да схванем онова, което стои зад оригинала.
И още – ако говорим сериозно за преводаческата работа, според мен един от големите въпроси в нея е преводаческият подбор. Всеки преводач, който уважава себе си, трябва да намери онези имена и автори, към които има лично предразположение, с които изпитва някаква душевна близост. Поне в досегашната си преводаческа практика винаги съм се опитвал да се ориентирам към автори, които са ми особено близки, които харесвам, които ценя, които смятам за „мои”. И оттам вече се оформя един кръг от автори и творби, които ме занимават непрекъснато и към които са насочени моите творчески амбиции. Не ги избирам по трудност, както предполагате. Избирам ги по вътрешна, по душевна нагласа.
За мен не е без значение и един друг елемент – откривателството. Има автори, които са превеждани много, за които нашият читател знае много. От друга страна, има автори, за които човек все пак изпитва съблазнение, че за пръв път ги открива и представя на българския читател. Такъв беше случаят Марина Цветаева, с която е свързана една от първите ми преводачески прояви. Това е автор с по-особена, трагична творческа съдба, един автор, който десетилетия наред не беше издаван, не влизаше в учебници и класически разбори, т.е. беше почти непознато име както за руския, така и за нашия читател. За пръв път нейни книги започнаха да се появяват след XX конгрес на КПСС, някъде около 1958 година. За мен лично това беше едно голямо откритие – не само поради особената й съдба, но и поради литературната стойност на цялото й творчество – дълбоко драматично, с мъжки и строги интонации, с трагични акценти. Всичко това не може да не събуди едни преводачески амбиции.
Всъщност, ако говорим кои са онези вътрешни подтици, които те карат да превеждаш едно стихотворение – то според мен е нещо много просто обяснимо: това е елементът на откритието; когато ти си срещнал едно чуждо стихотворение и си ахнал над него, първата ти нормална човешка реакция е да се опиташ да го споделиш с повече хора, а това е именно превеждането.
Елемент на откривателство усетих и когато трябваше да превеждам романа „Петербург” на Андрей Бели – нещо, което за пръв път се появява на български език. Той присъстваше в известна степен и при превода на друг един роман – „Русия в кръв умита” на Артьом Весьоли. Присъстваше и когато превеждах прозата на Борис Пастернак – един автор, който е познат у нас предимно като поет; но прозата му, особено биографичната, е един равностоен поток в неговото творчество.

- Искам да се върна към един гимназиален спомен. Веднъж получих писмо – трима млади тогава поети (Симеон Стоянов, Петър Василев, Иван Николов) ме поканиха да им гостувам в Хасково. Два дни и две нощи бяхме заедно. Странно е, че в съзнанието ми и досега звучат стиховете на Сергей Есенин – декламирани по улиците до разсъмване и до пресипване. От онова време пазя двете зелени томчета на рязанския „бездомник, пророк и поет”. Още тогава го превеждахте с някакво опиянение. Дълги години съм се питал дали наистина е възможно да се пресъздаде неговата поезия на чужд език. Чел съм много преводи на български – почти винаги съм бил разочарован. И ето че не много отдавна се появи един обемист том с творби на Сергей Есенин (библиотека „Световна класика”) – посветили сте му няколко години, но едва ли става дума само за времето… Да, и още нещо – мисля, че това не са онези младежки преводи…

- Есенин принадлежи към онези автори, които трябваше да преоткривам. Той започна отново да прониква у нас в едно време, когато се формираха поетите от моето поколение. Мислил съм си, че има едно странно циклично възбуждане на интереса към всеки поет в определени периоди. За мен ония години (1958-1960) бяха точно такова време на повишен интерес към Есенин.
Сега вече мога да си обясня защо това е така – не защото отново го откривахме, а защото съвпадна с едни оздравителни процеси в българската литература; и понеже гражданските, по-точно селските вълнения на този изключителен поет бяха твърде съзвучни с някои от проблемите на нашето поколение (една част от него идеше от селата с все още незаздравели рани от своите изтръгнати селски корени), в този смисъл тези хора намериха у Есенин обща проблематика – това са поети като Андрей Германов, Марко Ганчев, Петър Караангов. В онова време беше още твърде жива нормативната практика на едно писане, което се мъчехме да преодолеем. И в този смисъл Есенин ни преподаде няколко от своите уроци, които останаха за цял живот сигурно за всички от това поколение. И първият от тези уроци беше урок по искреност, т.е. че трябва да пишеш така, сякаш изплакваш себе си.
В ония години, откривайки за себе си Есенин, първото ми и естествено желание беше да се опитам да го превеждам. В продължение на няколко години съм го превеждал. Без никаква предварителна уговорка, без да са ме канили от някакво издателство. Сега това може да изглежда наивна и безполезна работа, но аз за себе си отчитам, че това е била една от най-сериозните ми поетически школи за овладяване на формата. Някои от тези тогавашни преводи по-късно излизаха в различни издания. Преди 5-6 години от издателство „Народна култура” ме поканиха да съставя един сравнително най-пълен том за поредицата „Световна класика”. Естествено беше да погледна старите преводи, да видя какво съм постигнал, какво може да се използва от онези неща; прочитайки ги отново видях, че са твърде незрели, твърде неопитни – гледах ги вече с един по-друг критерий, с една по-друга практика. И се наложи отново да се превежда всичко. Даже и тези стихове, които бяха публикувани по-рано, ги преведох отново. В продължение на 2-3 години се занимавах само с Есенин. Преведох изключително всичко повторно. Е, тук-там, да речем фраза, рима от старите преводи са използвани, но нещата бяха на една съвсем друга основа. Писах и предговор за томче негови писма, те излязоха преди година-две, направих подборка на един том със спомени за него. Така че той е един от поетите, с които практически съм се занимавал през целия си творчески живот.

- А трудността?

- При него е трудна тази органичност, тази естественост на изказа. При него няма никакви сложности. При него всичко е сякаш… издъхнато. И е трудно на български език да се постигне тази естественост на изказа…

- Ако се опитаме да погледнем напред, какво могат да очакват българските читатели от вашата преводаческа лаборатория?

- Руската поезия е една област безкрайно богата и сигурно не стига един човешки живот да преведеш всичко, което би искал да преведеш. Поне за мен е така. Има автори, които винаги са представлявали една човешка съблазън, да речем, мислил съм много пъти за един поет като Велимир Хлебников, един „дервиш” на поетичното слово, който като в просъница бърбори своите словесни теории и космически догадки, нещо изключително трудно за превеждане; в този смисъл ме привлича – като поетическа лаборатория. Винаги съм изпитвал желание да превеждам един поет като Николай Заболоцки, той има доста преводи на български език, но мисля, че не е намерил истинския си преводач. Отделни негови стихотворения съм превеждал, но продължава да ме интересува. Следя съвременната съветска поезия – превеждам стихотворения за периодиката, неща, които ми харесват, макар и от време на време.

- Учудих се, когато Видях списъка с 18 преведени от вас книги.

- Пропуснал съм две.

- Значи са още повече?

- Един голям том със спомени за Блок съм пропуснал и един том със спомени за Есенин.
Освен това бих искал да добавя, че миналата година излязоха две книги, които са важни за мен – един есеистичен сборник на Корней Чуковски „Лица и маски” и прозата на Борис Пастернак „Въздушни пътища”. Книги, които предстоят да излязат, са един сборник със стихове на Булат Окуджава в поредицата „Поети с китара” на издателство „Хр. Г. Данов”; включил съм и по-предишни преводи, но съм добавил и нови неща, които той написа през последните години. Така че това ще бъде сравнително най-пълното му представяне на български език и като поет, и като певец. Освен това преведох за пръв път на български език „Литературни статии и есета” на Гогол. Той е познат повече като сатирик и белетрист, но като теоретик не го знаем, а има много интересни неща – рецензии за отделни книги, напътствия към актьори и театри, които ще поставят пиесите му, размишления върху собствения творчески път и тъй нататък.

- И така: над 20 преведени книги и едно обемно лично творчество. Като труд това какво представлява?

-Ами… работа всеки ден…

Разговора води:
Георги Райчевски
януари, 1986