ПИСМО ОТ НЯКОГАШНИЯ СЪУЧЕНИК

Найден Вълчев

Нямам твоите думи, от тогава го знам,
но ти пиша сега, срещу Нова година,
че в милионния град пак съм сам,
а половината от живота ми тук мина.
Моят Кьолн е удавен в сива мъгла,
катедралата Кьолнска се губи в небето,
при мен, като в стара картина е дошла
Света София. И на гроба на Вазов свещичка свети.
Звучи тъжно, сантиментално е даже,
но така е и не мога да не ти го кажа.
Инак, както при певеца, всичко ми е наред.
Тук няма време за маене - как си, къде си:
влизам през пропуска в осем без пет
и излизам в седемнайсет и десет.
Като метрото съм точен. Притъмнелият час,
магазинът, квартирата, на коленете - одеяло,
микровълновата печка, чая и далечният глас
от грамофона с онова облаче ле бяло.
Пак стана тъжно, както по-горе,
но така е. И как да не го повторя.
Пред голямото огледало се спрях сутринта.
Това пък защо ти го разправям?
Разперих ръце и силуетът ми се очерта
като кръст… Ама че дива представа!
Но нали - сам човек, срещу северен глух калкан.
Има и други, разбира се, бройка отбрани…
Аз съм към друг параграф закован
и бих казал, че тъй е със всеки изгнаник.
Натъжих те. Но снех за миг самотата си огромна.
Поздрав на Плевенска мъжка. Ако ме помни.
И прегръдка от мен.
Асен.