РАЗКАЗИ

Гълъб Ковачев

ТРИ СЛЕД ПОЛУНОЩ, НО НЕ ПО ГРИНУИЧ, А ПО АЛЯСКА

Чувам детски глас да ме пита: “Тате, защо бие камбаната на църквата?” Отговарям механично: “Защото е умрял някой стар човек…” “А когато детенце умре, камбаната бие ли?..”
В стаята сме само аз и мухата. Мухата, която в два след полунощ ми опъва нервите. Каца по ръба на чашата ми, подскача върху разпилените на масата цигари, обикаля в чинията с недоядената консерва “свинско стар фасул”, катери се по шишето с ракията “45 градусово злато”, както я наричаше баща ми.
В една тенджера в кухненския бюфет съм скрил моя “Макаров”, иде ми да го грабна и да й пръсна черепа! Но не ми се хабят патрони за една муха…
“А когато светулките ми умряха в кибритената кутийка, камбаната би ли?…”- чувам отново детския глас.
Навивам един вестник на масур и почвам да дебна мухата. Когато е кацнала на шишето с ракията, не я цапардосвам, за да не разлея “45 градусовото злато”. (В мазето имам още две дамаджани от него, но защо пък това да става зян?!) Не я халосвам и когато е в чинията с недоядената консерва, защото това е храна, която после ще трябва да хвърля, а от мама знам, че е грехота храна да се хвърля… Изобщо не й посягам върху масата, защото, разсъждавам на глас, масата е свещено място, където хората векове наред сядат, за да си поделят хляба… Да си поговорят по човешки, а и да си простят, ако има нещо за прощаване - пак по човешки… Издебвам я, когато е на електрическата крушка, висяща на черен шнур от тавана, и замахвам с цялата ярост, насъбрана в душата ми… Електрическата крушка литва, удря се в тавана на стаята и се пръсва на безброй ситни стъкълца… И настава мрак!
Излизам на двора.
Снегът е затрупал всичко.
Червените и черните кокошки на мама са побелели.
Не се вижда дори пътечката до пътната врата…
А в съседния двор е селската ни църква!… Както винаги, и днес в осем сутринта камбаната ще удари за живите…
Но сега е само три след полунощ… И то не по Гринуич, а по Аляска… Освен “45 градусово злато”, друго няма…
Тишина.
Кучешка тишина…
…И тогава разбрах, че кучешкият ми впряг е избягал.

2011


ЗА БЪЛГАРСКАТА ЗАДУШНИЦА… И ЗА БЪЛГАРСКИЯ ШЕНГЕН…

На този ден - Черешова Задушница - се прибират душите на всички покойници, които са били на свобода след Велики Четвъртък… С “Бог да прости” те ще влязат в царството небесно, защото са вярвали в Бога… И Бог е простил, защото е великодушен и защото ние, живите, с нашите молби, сме измолили тази прошка…
И после душите на мъртвите ще подхванат ежедневните си небесни задължения. В тяхното Шенгенско пространство… Знам само, че моят син е нощен пазач на звезди и галактики!… Бог да прости!
Но не знам България и нейната държава в кое пространство е…
И май няма да узная… на този свят…
Знам обаче едно - че в България всяка партия е готова да издигне пряпорец “На борба с бедността!”; че някой се бие в байганьовските си гърди как за две години е свършил толкова, колкото всички други не са свършили за целия преход; че правителства, тукашни български и български евродепутати не разбират смисъла на “бог да прости”; че простотията не е харизма; че правосъдието не е личен или групов оргазъм; че когато парите не стигат за хляб, а контейнерите за боклук са празни, на помощ идват други думи и действия, а не “бог да прости”…
…Шенген сигурно ще дойде. Не ние ще влезем там, а той ще дойде, за да ни вземе завинаги оттук… Барабар (заедно, тур.) с държавата!
И ще се срещаме по небесните шенгенски Задушници.
“Бог да прости”!

2011