Димитър Хаджитодоров

Първата световна война донесла за народа ни разруха, хиляди загинали, изгубени територии и контрибуции. Политиците се огъвали пред победителите, войската се бунтувала и трябвало да бъде усмирена с помощта на немските съюзници, а татко и неговите братя открили възможността за неповторими приключения, съпроводени с много риск, но и с късмет. Когато той разказваше някои от тях, мама завършваше с думите: „Господ ви е пазил!”

Недалеч от бедния им дом по пътя за Бояна се издигало възвишение, което половин век и повече носело името Форта. На това място, оградено с примитивна ограда, прокарана на две - на три, българската армия заровила прибързано и не до там старателно боеприпаси - патрони и гранати.

Ньойският договор изисквал победените да се разоръжат. Изоставени без надзор, взривните материали били открити от децата в крайните квартали, които тарашували неуморно в шубраците.

Новината за сандъците с патрони, ръчни бомби и мини достигнала до ушите на боянските ергени. Младежите обикаляли неохраняваната зона и подбирали взривни материали.

Умението да се разглобяват изоставените оръдия на смъртта се предавало от уста на уста. В околностите се появили недипломирани „оръжейни специалисти”. Баща ми, макар и малък, също научил как се обезвреждат ръчни гранати и мини. Той умеел да изваждат детонатора, след което бомбите ставали безопасни.

Разглобявали металните им тела и изсипвали барута или тротила върху парче вестник. Обикновено ги изгаряли, като наблюдавали отдалеч как се променя пламъка, докоснал избухливото вещество.

Намирали гранати - „лимонки”, напомнящи плода, чието име носели, и ги подхвърляли върху жаравата на добре разпален огън. Минута - две по-късно те изревавали злокобно и остри късчета летели във всички посоки. Момчетата изчаквали залегнали, докато премине взривната вълна.

Тези забавления не били съвсем безобидни. Двама - трима боянски младежи се наранили сериозно. Сред тях бил познат пастир, който поднесъл на гега капсула върху огъня, докато баща ми и братята му наблюдавали, лежащи в тревата.

Капсулата изгърмяла и металните й частици наранили непредпазливия експериментатор. По панталоните му се появили петна кръв, които нараствали видимо.

Случаят бил сравнително лек, в сравнение с историите за по-сериозни инциденти. Дядо ми Димитър категорично предупреждавал синовете си, да не припарват до опасното място. Но, сигурни, че с тях нищо подобно не може да се случи, баща ми и моите чичовци продължавали забавленията си, закриляни от мирни ангели - хранители.

Един Георгьовден, когато дядо и баба отишли при роднините в село Филиповци, чичо Петър - най-големия брат - хвърлил капсула - детонатор в запалената печка.

Той извикал на останалите да бягат. Изхвърчали за секунди в двора. В същия миг се чул трясък и къщата се разтресла. За щастие, прозорците били отворени и стъклата не се разбили. Затова пък кюнците паднали и домът бил пълен с дим.

Тенджерата с недоварени картофи се търкаляла на пода. Скарата на печката, върху която подреждали дървата, била разбита на парчета.

Братята изчакали дима да се разсее и криво - ляво подредили още топлите кюнци. Чичо Петър сглобил с трески и парчета скарата, за да не се забелязва разрушението.

Тя изглеждала готова за следващото запалване. Дъното на тенджерата било пробито, но юнаците събрали разпръснатите картофи и ги поставили отново на плочата.

По-късно те изяли част от полусуровото ястие и вечерта, преди здрач, легнали да спят. Нощували на пода, върху разстлана постелка, тъй като в стаята имало само легло за родителите.

Дядо Димитър и баба Мария пиели наздравица на трапезата във Филиповци. Внезапно майчиното сърце на баба усетило пакостта, случваща се на десетина километри от селото, и тя, обезпокоена, казала на дядо:

- Ставай да си тръгваме! Нещо се случило у дома!

Роднините се опитали да ги задържат, но баба Мария била притеснена и те не настоявали. Изоставили недовършената гощавка и тръгнали, колкото имат сили, към Горнобански път. Прибрали се късно, когато оцелялата команда вече спяла дълбоко.

Дядо Димитър запалил газената лампа и проверил дали всички са налице. Не видял нищо обезпокоително и те легнали, уморени от прехода и от мисли.

Родителите се събудили по тъмно и дядо потърсил кибрит, за да запали печката. Баба Мария взела тенджерата и излязла към кладенеца.

Тя наляла вода в съда и тръгнала обратно по пътеката. Минута по-късно усетила, че престилката й е мокра и че струйките се стичат по краката й. Опипала дъното и разбрала, че е пробито.

Междувременно дядо Димитър запалил огъня. Печката не реагирала, докато търсел мелничката за кафе. Когато пламъкът се усилил, импровизираната скара се срутила шумно и замирисало на дим.

В този момент на вратата застанала баба и съобщила, че тенджерата е повредена. Дядо съобразил, че вчерашното безпокойство не било напразно и с гръмовен глас извикал:

- Какво сте направили, бе?! Ставайте веднага!

Сънени, братята се изправили на крака. Били сигурни, че този път няма да им се размине. Чичо Петър, като най-голям, първи посрещнал разправата.

Два тежки шамара, придружени със закани, го разбудили окончателно. Няколко удара отнесли и останалите. Татко, като най-малък, се разминал с плесник по задника. Баба Мария гледала с трепет сърдитото възмездие, но не се намесила да защити синовете.

Чичо Петър бил призован за обяснение и той, макар и стреснат, разказал какво се е случило. Ядосан, дядо Димитър изгонил по-малките вън, а големия син - виновникът за провалената трапеза във Филиповци - заставил да помага в поправянето на печката.

Намерили между треските в бараката стара скара и я приспособили вместо разбитата. Чичо Петър акуратно подредил дръвчета и въглища върху нея и дядо запалил огъня.

Едва тогава баба Мария извикала децата, които зъзнели от сутрешния хлад, да закусят каквото Бог дал.