СВЕТЛИНА

Живка Свещарова

ИЗ „НЕЖНОСТТА НА ДЪЖДА” (2010)


СВЕТЛИНА

Снежна нощ и пълнолуние.
Храсти и дървета, засипани
от бяла светлина. Взирам се
в мига и зная - някой
е открехнал тайната врата.
Земята е застинала в смирение.
Цялото небе е златен снегопад.
Неусетно падам и се моля.
Нощта е езеро от светлина.

Време е, а не съм готова още.
В ръката ми се стапя бавно
бучка лед. Толкова е тихо
и отдалечено …

Животът е отблясък
на тържествено сияние.


С ВЛАК ПРЕЗ НИВИТЕ

Когато аз вече отивам отвъд,
а ти оставаш неимоверно далеч
зад изруселите житни поля
незнаещ и сам,
времето само се втурва назад
да те намери, да те събуди
за стъпките
на съзвучната юнска привечер,
събрала дъха на всички липи
и пурпура - на безброй залези,
оставила вместо плод
сенки и недоверие
и копнеж за връщане.

Когато ти вече оставаш
неимоверно далеч
от безцелното ми пътуване,
само изруселите житни поля
ще отгатнат моето отсъствие,
а времето ще пришпори своя бяг -
да ме увери, че няма повторения.

Жълти са полетата, тежки, плодни,
потъмняват бързо,
устремени нанякъде,
макове, птици и храсти,
и обещаващи облаци
мигновено попадат в летежа
на необратимото.
Еднопосочен е пътят, водещ за никъде.
Под кестеновите сенки на древния град
в зелената хладина на забравен извор
стоят вкаменени моите желания,
зрими само за носталгичната песен.


БЪДНИ ВЕЧЕР

на дядо ми

Святата нощ пристъпваше бавно, тържествено.
Трепетна ръка запали огънче в кандилото,
прекръсти се. От прошепнатите думи на молитвата
пламъкът се разгоря, тамянен дим прогони
всичко нечестиво, къщата замря сред преспите.

Гората беше близо, пътеката - зарината в снега.
Старецът и малкото момиче тръгнаха преди
да се стъмни. Старецът внимателно огледа дряна,
погали го, отряза набелязаните вейки, без да го осакати.
Детските обятия поеха мълчаливо крехките филизи.

Нощта се спускаше над тихите дървета
редом с приглушения камбанен звън,
идваше от тайните недра на времето,
градеше благочестие за бъдното.
И сякаш всичко беше вечно, неунищожимо -
двете сплетени ръце, спокойната гора, снега.
Сам бог с могъща длан пилееше
любов, смирение и доброта.


ИЗ „МИСТЕРИИ” (2018)


СБОГУВАНЕТО

Още преди да си съзрял
брегът в далечината -
знак, белязал края неизбежен
на дългото ти пътешествие,
спри и се сбогувай.
Не отлагай, нека времето
не те пришпорва.

Направи го мълчаливо
като молитва в храм,
от никого нечута.

То ще те отправи към избора,
който неизменно предстои.
Пред него ще отпаднат заблудите,
с които си живял,
и твойте чувства, мисли и мотиви
разсъблечени пред тебе ще застанат,
за да очертаят недвусмислено
надмощието
между достойнство и безчестие,
самолюбие и самоотдаденост,
разрушително невежество
и изстрадано във болката познание,
между робията пред сетивата
и поривите на духа,
между черупката и бисерът.

Най-близкото до твоето сърце
със теб ще тръгне,
и него ти ще отнесеш невидимо
в невидимата си душа
при последния ти полет -
венец на всички приключения.
Дали ще бъдеш просяк
с прегънати нозе и рамене
или натежал от дарове безценни
пътник
пред отворения кръг на Вечността,
ще реши единствено
дълбоката ти същност,
рисувайки със треперливи пръсти
линията си съдбовна
на следващите изпитания.


ХЪЛМЪТ

Животът не е кратък,
неутолима е жаждата ни
да пребъдем.
След умората от изтощителния ден,
когато вдигна поглед
към върха -
възхитително-непоклатим
сред плетеницата от трескаво съзиждане
и чудовищна разруха,
аз се изпълвам с покой.

Защото зная -
ще остане тук, когато си отида,
и когато се завърна
след дългото отсъствие,
той ще ме посрещне -
самотно възвишение,
издигнало чело над преходността.

И ще бъдем заедно отново
в наниза от отредените ми дни
с блажената усмивка на залеза
и благослова
на подранилите звезди,
преди нощта (как бързо пада тя!)
да закрие с длан очите ми,
отваряйки портала
към вечното съмнение
и вечната надежда
за един безкраен кръговрат.


ДА ЧЕТЕШ ЮНГ

Неизмеримо наслояване
отчайващи дълбочини …
Гмуркаш се,
потъваш,
търсиш се,
подводните течения те носят,
водата свлича защитните обвивки
на тялото и на духа,
увлича те -
надолу,
все по-надолу,
няма твърдина,
само смътните отблясъци на огледало
подсказват близкия въртоп.

Ще продължиш ли,
усещам колебанието ти,
инстинктивния ти порив -
нагоре,
към заслепения от слънце бряг.

Уплашена си -
бягаш,
водата неистово те гони -
подмята те,
обхваща те отвсякъде,
извива те в неописуем възел.
Глъбината става плътно-тъмна,
дъното е само -
хлътнина в отвъдното.
Яростна разнопосочност вплита
ужаса ти в хаотичен вихър,
контурите разгънати се свиват
в неподозиран образ,
страховито-непознат и чужд.

Не бягай,
oстани,
това е огледалото,
това си ти.
Нека очите ви се срещнат,
да се разпознаят,
да се слеят.
Приемането крие съпротива,
но то е тайнство -
посвещение във Целостта.

А самопознанието е мистерия,
достъпна единствено за смелите.


***
Не призовавай всяка нощ
присъдите
на безпощадната си съвест,
сама от себе си поискай
милост. Ти си тук,
за да растеш,
дете си на неведомата сила,
която чака твоето съзряване.
Подарила ти е свобода,
отрезвяващата болка
е горчивият й плод,
но той извежда
към промяната.

Приеми се
разкаяна и наранена,
със сривовете и възходите,
с прозренията и заблудите.
Приеми се копнееща
и търсеща,
стигнала само донякъде,
както ще те приеме Изворът.


***
Опиянен от своята решимост
да промени света и себе си,
пренебрежително остави да пресъхне
изворът на благородните стремежи,
спътниците верни
в трескавото търсене на истината
изостави с презрително мълчание.

Всички мостове и проходи за връщане
самонадеяно отхвърли,
разграничаването придоби
застрашителни размери,
отправено към окончателно откъсване
от корените и от плодовете им.

В замяна на неоткритите велики истини
сега се вихрят хаотично
подобно на отпадъци в размътени води
неясни образи и принизени мисли -
следи от непристойните игри
за надмощие и удоволствия.

Тъй нищият потапя чело
в жалките прозрения на тинята,
от собственото си блаженство запленен.


***
Аз няма да се върна
по старите места,
където всяко камъче
и всяко стръкче
ме вика с болката
на преживяното.
Аз няма да се върна.

В лабиринта
на неизбродени пътеки
по-добре да се изгубя -
кръстосани, непредвидими,
да плетат съдбата ми.

Ветрогонство, безразсъдност
или самоирония наричайте
вакханалията,
която днес устройвам
със живите отломъци на личността си.
Разчистване на сметките,
изгаряне на тленното,
игра със самотата я наричайте.

Гори камарата, раздвижена
и пъстра,
весело гори -
замлъкват ужасени викове,
прострени вопли и копнежи изчезват
в черната прегръдка на дима.

Сияят в отразени пламъци
пътеките към невъзможното.


***
Изтъкан си от лъчи,
но не отделяй светлината
от нейните далечни отражения,
озарили нощното небе.

Когато мракът надделее,
пусни луната през прозореца,
тя сама вратата ще намери
и блясъкът й ще те поведе
далече от неспирната борба
за власт, успехи и престиж.

Отвори очите си широко -
през тях ще влее тя
сребърната си магия,
ще вплете
разхлабените нишки на духа ти
заедно със своите в кълбо,
за да пребъде
повелята на целостта:
живот и претворение, отново
и отново
към неотклонна,
неумолима, неизвестна цел.


ПРЕЗ ВРЕМЕТО

Защо ти трябваше да станеш
и смисъл, и надежда, и страдание
в живота ми уединен, уравновесен
след толкова неземни трусове,
защо ти трябваше да бъдеш светлина,
тъй ослепителна, безскрупулно-разголваща
и унищожителна?

Иди си, по-скоро си иди,
позволи ми да забравя
събудените си мечти за волност,
нека да се заличат от паметта ми
терзанията на духа отречен,
и нека да отпадне като лудост
смешният ми бунт, да бъда
пак спокойна, хладна и неуязвима.

О, иди си, и не идвай вече,
аз искам да създам отново
разклатените си устои
тихи, неподвижни и безстрастни,
да си върна изгубената безметежност,
когато бях частица от мировия кръговрат,
уталожена и примирена в своето съзнание
за несъвършенствата на битието.
…………………………………………..

Сега, през пропастта от време,
отправям поглед безпристрастен
към теб, и виждам: не чувствата,
а разумът държи в капана си
заблудите.

И свеждам очи пред красотата.


***
Когато острите иглички на студа
в погледа на близък те пронижат
и сринат крехкия ти свят,
съставен от хартиени мечти,
не бързай да се разгневиш
и обиден, с накърнена гордост,
да напуснеш недостойното сражение.
Личността не обитава
бистрите прозрачни плитчини
(там само камъни се застояват),
тя е плод на зрелостта,
постигната в горчивина и смут,
в слабост и преодоляване -
като звук, от вятъра понесен,
залутан и отново устремен,
се завръща в своя дом и го оглася
с песента на преживяното.

Ние всички сме конгломерати,
приютили в заоблените си контури
страховити входове и пещери -
невидими, неосъзнати,
които непредвидимо се разкриват,
разчупвайки повърхността.

Сега вземи един рубин
от разноликото творение,
нека топлият сияен кръг
да озари частица от недрата му.
Ще видиш себе си сред пропасти,
сенки и отблясъци,
ще видиш ближния до теб,
уловил ръката ти,
а гласът на тишината
ще ти довери:
вие всички сте замесени
от пръст и светлина.


ПОДРАЖАНИЕ НА ЛАО ДЗЪ

Неповикано,
безименното идва,
когато е необходимо.
То няма глас,
но посланието му е ясно
като образа на лунен диск
в спокойно езеро.

Невидимо,
то всичко озарява,
безстрастно е, но окрилява,
защото отнема страха.
Оттегля се мигновено,
но присъствието му
е постоянно.