ТОЙ

Йордан Стубел

ТОЙ

Пътеката веднъж погледна - как
по сребърната планина извива;
далеч към двата извора отива.

Той никога не беше ходил там.
Но жаждата мъчителна си спомни
и младата жена със двете стомни,
която се отби от път и рече:
„Напий се, брате мой, и забрави ме!
Когато съмна, тръгнах по света…
Отивам като някоя Мария
на просяка нозете да умия.”

Веднъж погледна той и равнините
запалени, полето изгоряло,
и жетвата, и зърното узряло.

Той никога не беше ходил там.
Ала гладът си спомни, и човека,
когото спря на ясната пътека:
поиска му трохите му от торбата,
а той извади хляба - наполвина
разчупи го и надалеч отмина.

Не затова ли той раздава всичко,
що имаше - и делва медовина,
хамбари жито, птичата градина?
А пепелта от старото огнище
издуха като скитник - дом да няма…
И радостта му беше най-голяма.


ПОЛУСЪН

Кои са те? Защо са неспокойни
като вълни - о, сънища нестройни,
о, мои дни от мъка уморени…
Не са ли те
двете
очи студени
и безсърдечни, пълни със омраза,
с която ти от ревност ме наказа?

Не е ли то вървежа на мъглите,
препускането, нощната превара
и грохота железен на колите?
Свистенето не е ли на пожара,
на огъня пламтящите езици,
милионите искри - червени птици?
Не е ли онзи тръбен вик за битва,
запомнен от детинство, през октомврий?
Или си само ти - любов молитва,
която като орис ми остана,
едничък дял, едничка моя рана?


ХОРА

Над покривите притъмнява. Пак
един човек прегърбен, както вчера,
от тук по неутъпкания сняг
ще мине край бараката с фенера.
На ъгъла ще свирне със уста
и старият кърпач ще му отвори
със книги облепената врата,
ще почнат…

Ех, човешка съдбина!

Ще мине пред очите им без ред
на дни и нощи черната несгода,
ще ги скове виелица и лед
и ще заспят двамината на пода.
Тогава вън във бял и дълъг път
ще се превърне снежната пъртина,
която днес затрупа я снегът
и весело едно дете премина.

——————————

сп. „Златорог”, кн. 10, 1933 г.