Иван Ставрев

Хилядолетия, сам -
за себе си морето се вълнува.
Днес - мен вълнува!
Издига ме и ме погубва.
Мен - скитника, неосъществения моряк.
Разпънат, разпилян от бряг до бряг.
Едно море - вълни от черно злато -
премеждие безумно, непознато
и очи,
които ме преследват и на сън.
Морето -
тъмната стихия на сърцето -
се събужда.
Всеки миг ще затрещят
и ще потънат мойте кораби -
флотилия потъващи илюзии.
Вълнувай се, Море! Разкъсай и последното платно
и мачтите строшени изхвърли
на пусти брегове,
където Робинзон ще стъкне огънче.
Бесней, Море, разплискай и душата ми,
преди да се превърне във лагуна.
Вълнувай ме, преди да ме убие
сладникавият вкус на анти-стено-кардин,
с който укротявах и превръщах някога
във равен,
във безцветен
сложния,
неравноделен ритъм на сърцето. И
преди да ме погълне мъртвата вълна
на твойто черно злато,
ще го натъпча с нитроглицерин
и върху билото на сетната вълна,
без жал и без покруса,
с усмивка ще докосна
минуса
и плюса.