ПОСЛЕДНИТЕ ДЕСЕТ МИНУТИ

Горан Атанасов

Патицата излетя из камъшите, изсвистя в мъглицата и се изгуби в бялото було на здрача. Останах да чакам безмълвен, стиснал пушката в лявата си ръка, готов за изстрел. Нощта настъпваше много бързо. Вечерният хлад се спусна от снежните върхове на Балкана и леденият му дъх накара равнината да потрепне. Полето настръхна и последните листа на тополите се отрониха елегантно, сякаш бяха на представление и се покланяха пред невидима публика. В последните минути на деня природата винаги поднася необикновени емоции. Може да сте забелязали, че тъкмо тогава вятърът духа по-различно, ромонът на потока е друг, далечният лай на кучета и мъждукащите светлинки на селото създават усещане за топлота, която ни липсва на места като това тук.
Седях и гледах ту към полето, ту към небесната мътилка. Есенният зрак, пропит с тънка, ръмяща мъгла, създаваше мистична картина, която ме накара да изпитам глупав страх, че съм сам на пусто място, далеч от цивилизацията, далеч от хорската суета. На лов е хубаво да си с приятели. Това е опасно занимание, по време на което може да се случи всичко. В такива вечери у мен се появява някакво смахнато чувство, някакво нелепо усещане, че може да ми се случи нещо лошо. Разбира се, опитвам се да не мисля за това и да ангажирам съзнанието си с приятни неща. Използвам времето за чакане, за да се ровя в себе си, да търся отговори на трудни въпроси. Или поне трудни лично за мен. Какво ли кара ловеца да седи в студ и мраз на подобни усойни места в очакване на дивите патици? „Тръпката! - ще кажете вие, срещата с тази необикновена птица, толкова трудна за отстрел.” Това донякъде е верен отговор, но обикновено най-трудната част на въпроса е „защо стреляте по животните?”

Веднъж, след откриването на ловния сезон на пъдпъдък, се събрахме с колегите да се почерпим. Бяхме десетина души, някои ловци повече от 20 години. Вече изпили по две-три питиета и разказали си десетки ловни истории, реших да попитам. И подкарах направо, без усукване и увъртане - от упор, както се казва: „Колеги, защо стреляме по животни?” В малката стаичка настъпи тишина. Логично е този въпрос да предизвика изненада. Ловците не си говорим за такива неща. Не се питаме защо стреляме, не изпитваме угризения, нямаме усещането, че нанасяме вреда на дивата природа или нещо подобно. Напротив, ловът по дефиниция е грижа за природата, колкото и това да звучи парадоксално за нежното женско ухо. Един вид, ловецът се явява нещо като посредник между цивилизацията и дивия свят, като взема от него само онова, което така или иначе ще си отиде по биологичен начин. Онова, което Дарвин нарича естествен отбор. Тоест, в природата ще оцеляват само най-хитрите, най-силните и най-приспособимите животни, които на свой ред ще оставят все по-качествени поколения. Но вие ще кажете тук, че ви звучи като удобно оправдание. Нали? Затова във вечери като тази, в която небето и земята се сливат в дяволски танц, когато дори и почвата под краката ми затреперва от студ, продължавам да ровя в себе си за отговора. Моят приятел Данчо Йорданов от Берковица ловува предимно на хищници, веднъж го попитах защо предпочита основно този вид дивеч, който до неотдавна наричахме „вреден”. Ето какво ми отговори той:

„В природата има две основни групи диви животни според това с какво се хранят и как набавят храната си - хищници и мирни животни. Хищниците винаги са били по-умни, по-хитри, по-изобретателни и въобще - по-приспособими към промените в средата. Въпреки това, природата е достатъчно ефективна, за да поддържа баланс между едните и другите.
Ако природата беше затворена система, тоя баланс щеше винаги да го има и положението му винаги да е равновесно. Той, обаче, системно се нарушава и затова основна и единствена вина има човекът и развитието на човечеството в посока индустриализация и технологичен напредък - разширяването на градовете (особено големите мегаполиси), масовото разработване на терени, използването на какви ли не химикали в селското стопанство, замърсяването на природата… Всичко това води до промени в средата, към които - както споменах - хищниците се адаптират доста по-лесно. Мирният дивеч става уязвим, по-трудно си набавя храна (докато хищниците могат да оцеляват, ядейки определена част от отпадъците, които изхвърляме - буквално).
Накрая идва в действие и най-сериозният бич за мирния дивеч, а именно - бракониерството. Човекът не използва за храна месо от хищници (с много редки изключения), а от мирни животни.
Всички тези фактори вкупом напоследък са довели до драстично намаляване на числеността на мирния дивеч, без обаче числеността на хищниците да страда от това. Ако човекът и дейността му не бяха фактор, балансът щеше да се самоустанови по естествен път.
Практически, в ловната дейност си има нормативи, съображения и правила, които, ако се спазваха от абсолютно всички ловци, щяха да доведат до един доста по-светъл техен имидж. Тези нормативи включват в по-голямата си част полагане на грижа за дивеча, отколкото „ползването” му. Полагането на грижа се осъществява чрез наблюдения, преброявания, подхранване, както и вземане на определени мерки при поява на заболявания по животните или дисбаланс в популациите, особено при доминиране на хищниците.
Последното споменато е нещото, което считам за необходимо конкретно в нашия ловен район (с. Черкаски, Вършечко) и заради което въобще излизам на лов с пушка, а не с фотоапарат.
От казаното до тук вероятно разбираш, че преследвам единствено хищници. И точната дума е “преследвах”, тъй като напоследък - дали заради ефекта от тая ми дейност или поради други причини - се наблюдава някакво завишаване на числеността на сърни и зайци (в района на нашето село неотдавна се „завъртя” включително благороден елен с три или четири кошути, което е абсолютен прецедент).”

Да търсиш отговор на въпроса и оправдание за ловуването, този вечен и древен способ за оцеляване, доказване, мъжество, храброст, доминиране и да го опаковаш в думи, може би не е достатъчно. Срещу нас са железните езици на какви ли не активисти и природолюбители. Срещу нас са крясъците на множество вегани и вегетарианци. Подозирам, че скоро срещу нас ще се опълчат и гей-обществата. И като казах „гей”, моментално ме напуши на смях. При нас има един ловец, викат му Гъбаря, защото не може да седи мирно на пусия и все се оглежда за гъби. Неведнъж прасетата са минавали през пушката му, докато той е на десетина метра за гъби. Та, същият гъбар, с разгърдена риза и кървящ нос, беше го закачила дива шипка, попита: „Абе, вие чули ли сте да има ловец гей?” Ей така, сред нищото попита. И понеже никой не беше чувал, тъкмо затова подозирам, че скоро и те ще гракнат срещу нас. Че едва ли не ги дискриминираме или нещо подобно.

Нощта идваше тихо, пристъпваше едва-едва, на пръсти. Дневните звуци се замениха с нощните. Нейде из усоите на Заище се чуваше писъкът на улулицата. Застудяваше рязко. Ако сте замръквали в късна есен край водоем, няма как да не ви е направило впечатление, че миризмите стават по-остри. Започвате да долавяте студения пушек от непознатата къща, гниещия папур под стъпките ви и други неясни за човешкия нос аромати. Краката ми започнаха да изтръпват. Опитвах се да ги раздвижа в ботушите, но изпитах болка. В такива моменти се чудя дали да не счупя пушката и веднага да си тръгна към затоплената къща. Истинското щастие за ловеца е след излет да се върне на топло, да свали мокрите дрехи, да се преобуе и да седна на масата пред димяща чашка с греяна ракия… И да потъне в спомените от преживяното. Дадох си още десетина минутки. Може пък и да се завърти някоя патица. Повдигнах пушката към оловното небе, мушката се виждаше ясно на този страховит фон. И тогава си казах: „Още десет минути, последните минути на ловното щастие, когато ловната богиня може да реши, че й е скучно и да превърне това дяволско небе във вълшебство с ято зеленоглавки.” И понеже все още прехвърлям гледните точки за пустия му въпрос „защо стреляме” не мога да подмина и Йордан Радичков. Ето какво е написал той по темата в разказа си „Ибис”:

„… Много часове съм изгубил в тия виелици, съвсем сам, седнал на раницата си, пуша, целият свят се изгубва и престава да съществува, всичко е бяло наоколо, само птицата лежи върху снега пред тебе, неръкотворна е тя и неземна, перата й преливат в зелено, в синьо и златно и ти се струва, че не птица, а скъпоценен камък лежи в краката ти. Ни веднъж не е било птицата да се съживи и да попита: “Защо стреля!?” И ни веднъж не е било да попитам сам себе си защо стрелях, угризение да изпитам или нещо подобно; напротив, в някакво странно вцепенение изпада човек в такива минути, че дори мисълта се вцепенява. В лова не е необходимо мисълта да се движи, може да се каже, че на лов ловецът е безпаметен, там само страсти го движат и оня вечен стремеж да бъде той властелин на света и притежател на всичките му съкровища.
Изобщо човекът обича да си придава важност, да гледа господарски и завоевателно на света. Но понеже е трудно той да направи това със същества, равни на него, затуй търси същества слаби и беззащитни. По дигата виждам повалени тополи, човекът и върху тях е демонстрирал своята сила. Когато секачът сече с брадвата едно дърво, то дървото може само да извика за помощ. Но аз бих попитал - ако дървото държеше в ръцете си брадва, какво би правил дърварят? Много би се почесвал по врата той, дали да пристъпи към дървото и да почнат двамата да се секат с брадвите, па каквото брадва покаже? Мисля, че в случая няма и защо да питаме как ще постъпи дърварят. Освен да се почеше той по врата и да отмине с брадва на рамо, нищо друго не би могъл да направи… В лова човекът е измислил една много хитра формула, за да няма угризения, че съсипва природата. Според тая формула ловецът взема само излишъка от природата. Като седя на завет, та слънцето топли гърба ми - никаква патица не се вижда в странното за сезона небе - и като гледам колко е тихо и пасторално всичко около мене, питам се: “Какъв излишък можем да вземем ние от целия този недоимък?”
Така си останах без отговор по отношение излишъка и недоимъка…”

А щом и класикът Радичков няма отговор на този въпрос, как аз да имам?

Десетте минути изтекоха, мушката се изгуби в индиговия мрак на ноември. Бях се наканил да си тръгвам, когато небето над мен се раздвижи (усетих хладен вятър по бузите) и в мътилката успях да зърна едва за няколко мига силуетите на ято диви гъски. Летяха на двайсетина метра над мен и представляваха мистична картина, която трудно може да се опише. Стрелях автоматично. Един изстрел с лявата цев, където бях заредил патрон номер 1. Всичко беше толкова бързо, че нямах време да мисля. Прав е Радичков, „ловецът на лов е безпаметен”. Една гъска се откъсна от клинообразната броеница и тупна недалеч от мен на брега. Другите гракнаха, отговори им улулицата - и се изгубиха в дълбокото на нощта. Тръгнах бързо към звука. Намерих я. Гъската лежеше, разтворила крила върху студената земя. Във вечерната ръмоливица, осветена с челника, изглеждаше нереална - създание от друг свят. Дивите гъски приличат на видения. Често пъти прелитат на големи височини и не можем да стреляме по тях. Тръпки полазиха тялото ми, в гърдите ми се надигна вълнение. Тогава чух у себе си онзи шепот - на ангели или на демони не мога да кажа, но свалих ръкавиците и вдигнах птицата. Вдигнах я високо над мен - така, както се вдига купа от спечелено състезание… С този жест аз не доминирах, аз не бях победител. Аз се покланях! Това беше моята признателност и благодарност към дивата природа, към ловната богиня, която ми позволи да довърша този разказ, макар и останал без отговор. Но ловът е като добрия разказ - задава повече въпроси, отколкото сме способни да отговорим. И тъкмо в това е вечната му магия. Човек е увлечен от това, което не може да разтълкува докрай!