АЛБЕНА
По Й. Йовков
Висеше ниското небе над нея, тъмно и някак заплашително, същото това небе, което през онзи ден, на нейната сватба, искреше от радост и възхищение.
Но сега беше друго, сякаш таеше в себе си някаква злоба, не само я таеше, но и във всеки следващ миг можеше да я излее върху жената, застанала на могилата, с изпънати назад рамене и отпуснати по тялото ръце, които тежаха като два воденични камъка, така ги чувстваше, тези ръце, на които не можеше да прости случилото се.
Откъм града се чуваше грохота на връхлитащия дъжд, бурята идваше от запад, тътнеше и помиташе праха на лятото пред себе си, превръщаше въздуха в кална вълна, която размяташе наляво и надясно по пътя си към реката, която всмукваше всичко около себе си, за да почисти въздуха и да възстанови равновесието между светлината и мрака в този ранен час.
Мнозина познаваха жената, Албена от голямата къща до сами площада, същата, за която какво ли не се говореше, нямаха си работа хората, все измисляха разни истории, свързваха я ту с един, ту с друг мъж, мълвяха за недоказаните й бягства и завръщането й в среднощните часове, свързваха я с кого ли не, мълвата си е мълва, може и да съществува само ден или дори час, но появеше ли се, плъзваше като змия между тревите и вършеше злокобната си работа.
Това, че не кой да е, а кметът на града й беше хвърлил око, не учуди никого. А кметът беше хубав мъж, представителен, излезеше ли на улицата погледите се обръщаха към него, следяха го и със завист, и с любопитство.
Ерген беше кметът и все не намираше жена, а жени в града колкото щеш, всякакви, и грозни, и красавици, изборът нямаше край, а растяха още по-хубави, младите днес узряват бързо, на петнайсет момичетата вече имат гърди на холивудски звезди, а на осемнайсе приличат на приказни същества, да им се ненагледаш.
А кметът беше мъж като всички мъже, покрай сериозните задължения имаше време да погледне встрани, вечер се смесваше с младите, посещаваше кафенетата, където се срещаха и младите, и по-възрастните, самотни жени и мъже, и двойки от години, женени и разведени, всякакви, което превръщаше кафенетата в изложбени зали на плът, обществено положение и възможности за запознанства.
Не забелязваше никого Албена, такава беше истината. Не че беше горда или недостъпна, говореше с приятелките си, танцуваше, смееше се, но погледнеше ли я мъж с очи, в които проблясваха искрите на желанието, тя му обръщаше гръб, не търсеше близост с никого, мислеше за майка си, самотна жена, на легло, както се казва, боледуваща от години, не можеше да я изостави, сърце не й даваше дори да го помисли.
Затова подбираше не само приятелките си, но и заведенията, които посещаваше, предпочиташе по-малките, уютните, с по няколкото маси, по-тихите, където рядко се случваха неприятни сцени и сблъсъци между младежки групи от бунтуващи се по незнайни причини юноши.
Именно в едно такова заведение се изправи очи в очи с кмета, влязъл случайно, привлечен от тихата музика и приглушената светлина, която изпълваше заведението отвъд голямата витрина, напръскана с цветчетата на снежинките.
Наближаваше Коледа, светът се променяше, всеки миг можеше да завали и белотата да скрие тъжните петна на ръждивата есен.
Стояха един срещу друг и мълчаха. Кметът знаеше кой стои срещу него, Албена беше изненадана, че той не откъсва поглед от устните й, усещаше как те се затоплят, зачервяват и всеки миг ще се полуотворят, готови за целувка.
- Извинете - разбърза се момичето и потърси спасение между приятелките си, които бяха забелязали появата на младия мъж и демонстративно изпъваха рамене и гърди.
В заведението за миг настъпи неспокойна тишина, сякаш премина морска вълна, разлюля въздуха и след миг настъпи безмълвен покой. Кметът се огледа и отиде до бара, поръча си бира и седна на едно от високите столчета.
Двамата с бармана се познаваха и размениха по няколко фрази, никой не беше чул думите, но присъствието на известния мъж в заведението създаваше усещането за едва забележимо напрежение.
Барманът подаде бирата на младия мъж и пак каза нещо. Двамата се разсмяха.
Момичетата наведоха глави и се преструваха, че не ги интересува разговорът между двамата. Албена седна с гръб към бара. Познаваше този мъж отдавна, от детството си, но той беше я забравил. Нямаше как да я помни, тогава тя беше с две миши опашки над темето си, слаба и невзрачна като всяко момиче на десет.
Но тя го помнеше, беше пъргав, бърз като светкавица, закачлив и непрекъснато преследващ я, не минаваше ден без да дръпне някоя от опашчиците й до болка, косата й беше къса и всяко придърпване беше съпроводено с усещането, че свалят скалпа й.
Това беше една от първите им срещи, имаше още няколко, също така случайни, в кафенета или на улицата, които тя запомни, а той не искаше да забрави, ако се съди по думите му, изказани пред същия барман, била същата, като Албена на Йовков, така си я представял, великолепна и недостижима не заради красотата й, а защото не искал да я изплаши, такава жена може да се прогони неволно, с една дума или с един жест, а той не искал и чакал удобен момент, все някога двамата ще могат да разговарят спокойно, защо не, кметуването не е нищо повече от работа, при това временна, а животът е нещо друго, Албена също, хубавата Албена, за която целия град говори, а той само гледа и мълчи.
По едно време се чу, че кметът е следствен, някаква финансова афера, истина или не, слухът плъзна като отрова в тялото на нищо неподозиращ човек, последваха следствие, отстраняване от длъжност, клюки една от друга по-грозни и недоказуеми, спорове и обвинения, които разрушиха иначе приятния и малко лековат климат в града, породен от липсата на работа, парите, изпращани от работещите в чужбина и разцвета на ресторантите и кафенетата.
Албена не повярва на нито едно обвинение или слух. Познаваше Виктор, така се казваше кметът, би могла да свидетелства за неговата почтеност, но знаеше, че никой няма да приеме думите й за истина, щяха да я обвинят в безброй грехове, възможни и невъзможни, лишени от разум и плод на нечистата омраза към успехите на другите.
Този свят беше и прекрасен, и едновременно с това нетърпим, поне що се отнася до взаимоотношенията между хората, които бяха издигнали висока стена между благоденствието и нищетата, толкова висока, че никой дори не си помисляше, че може да я преодолее.
Отстраняването на кмета можеше и да служи на интересите на някого, но за него това беше възможност да загърби всекидневните си задължения и да се впусне в истинския живот, без ограниченията на властната му длъжност и произтичащите от нея преструвки, фалшиви усмивки и нетипична за него добронамереност.
Вътре в себе си той криеше други качества, предпочиташе свободата пред всички облаги на света, вярваше в доброто и не зачиташе мнението на тези, които се прекланяха пред чужди идеи и криворазбрани послания. Вече можеше да бъде себе си!
Не потърси веднага Албена. Не искаше да я изплаши, държеше на независимостта й, а и тя едва ли щеше да излезе с него веднага, такива жени не се предават лесно, нито се лъжат, а той не искаше нищо насила, беше имал връзки, с които не се гордееше, тази, ако се случеше, трябваше да бъде друга.
Така мислеше докато крачеше по улицата към кафенето, щеше да си поръча нещо по-силно, коняк или уиски, да поседи до витрината и да погледа живота отстрани, не от балкона на кабинета му, от който често се взираше в тълпата на площада, по-скоро да отмори очите си от дългото взиране в гъсто изписаните документи отколкото да научи нещо за тези хора, негови съграждани и избиратели.
Едва беше прекрачил прага на кафенето, когато към него с отправиха двама непознати, представиха се и без повече обяснения оковаха ръцете му в белезници и го поведоха навън, към спрялата наблизо полицейска кола.
Не каза нищо, беше сигурен в себе си и в своите действия като длъжностно лице, а да спори с изпълнители на чужди заповеди не виждаше смисъл.
Точно слизаше от тротоара, когато на отсрещния се появи Албена, беше сама, в бяла рокля, с красива прическа и бели обувки, тази белота я правеше лека, ефирна, сякаш носеща се във въздуха без да стъпва на земята.
Тя гледаше към него, но лицето й не изразяваше нищо, той не забеляза трепването на веждите й, твърде далече беше, нито леко отворените от изненада устни.
Предположи, че е чула слуховете и поради това не се изненада. Понякога мълвата може да обърка и най-разумния, а знаеше, че тя не се доверява лесно, както и едва ли е повярвала на всичко чуто.
Албена помисли, че сънува, гледаше как младия мъж сяда на задната седалка на полицейската кола без да се противи, с ръце, закопчани отзад, но със спокойно лице и леко повдигнати вежди, сякаш иска да каже, че и това чудо е за три дни, ще отмине и ще бъде забравено, защото не е виновен, а никой не наказва невинните, на тяхна страна е и справедливостта, и правдата.
Проследи отдалечаващата се кола и продължи пътя си, но беше очевидно, че се колебае, забави крачка и накрая спря. Вдясно от нея остана кафенето, от което бяха извели Виктор, а вляво, на петдесетина метра отвъд малкия парк с фонтана, който пръскаше вода чак до небето, толкова беше силна едната струя, се издигаше зданието на полицията.
Беше смутена от намерението си, знаеше, че трябва да отиде при баща си, полицейския началник, но знаеше и друго, той нямаше да я изслуша, за него имаше други правила, добри или лоши, той ги следваше и мнението на дъщеря му нямаше никакво значение.
Обърна се и тръгна към съседната сграда, в която беше разположен съда, а един от съдиите беше неин кръстник, човек с авторитет, близък и на семейството й, и на кмета, беше ги виждала често заедно.
Искаше да поговори с него, да научи повече за случващото се, а и хората продължаваха да говорят какво ли не, съчиняват нови истории една от друга по-заплетени, ако човек повярваше, светът щеше да изглежда като една огромна конспирация, в която местния кмет заемаше място на върха й.
Дали беше виновен или не сега не я интересуваше, струваше й се, че злобното съскане на злорадите й съграждани изглеждаше твърде пресилено, интригите се обогатяваха с всяка изминала минута, а кметът не беше в кабинета си само от два дни, сякаш през това време някой се опитваше да превърне локвата в море, а морето в океан от неопровержими лъжи.
- Глупак е той, да открадне от бюджета, ей така, без да го е страх! - говореше старият общинар бай Цветан Бирника, все още сърдит на системата, която го изпрати в пенсия без много-много да се церемони, бяха се появили млади, високообразовани жени и мъже, които работеха с компютри и мрежи, за какво й е на системата един работещ още със сметало?
- Хубав човек е - опонираше му Вътьо Горския, - винаги поздравява при среща, не се големи.
Разговаряха на улицата, около тях се тълпяха и други от местните жители, които бяха или безработни или живееха от подаянията на роднините си, изпращащи им пари от чужбина.
Може и да имаше и други мнения, но кой ти слуша, чуват се различни предположения, груби обиди и откровени обвинения, които за Албена бяха не само несправедливи, но и безпричинни, повечето от тези хора дори не бяха виждали Виктор, а някои от тях дори не знаеха каква е ролята на кмета, но това нямаше значение в момента, това, което ги вълнуваше, беше задоволеното им его, някой, който не бяха очаквали, страдаше, хак му е, страданието е за всички, не само за тях, и се смееха весело, като че ли приветстваха нещастието на някого, само защото те не бяха щастливи.
Присви очи Албена, в душата й се настани болката, не разбираше нито тези хора, нито случващото се, а вече не искаше да разговаря с никого, отказа се, какво щяха да й кажат баща й, и кръстника й, нищо, че е съдия, и те бяха хора, и те са чули слуховете, а мълвата е заразна, виновен или невинен, мълвата те обгръща, повлича те и докато истината излезе наяве, човек се превръща в сянка без душа и сърце.
Така щеше да се случи и с Виктор, предчувстваше го, веднъж баща й беше казал, че невинни няма, има само недоказано виновни. Беше и прозвучало грозно и обидно, но не можеше да спори с баща си, той беше авторитет в работата си, и в нейния живот.
Вечерта все пак се осмели и го попита за Виктор. Така го нарече, с името му, не спомена длъжността му, нито каквото и да е друго, свързано с нея и с него, баща й само я погледна и отвърна, че не може да говори преди следствието да е приключило.
- Следствието?! - възкликна Албена.
- Винаги има следствие в такива случаи - обясни баща й.
- И дотогава ще го задържите?
- Налага се - усмихна се някак неловко баща й, нямаше как да обясни на дъщеря си, че беше получил заповед, а неговият ранг го задължаваше да я изпълни независимо какво мисли.
Дали кметът беше нарушил закона, него не го интересуваше, с това се занимаваха други, по-високо стоящи в йерархията, той нямаше право да мисли, а дъщеря му напразно се тревожеше, този Виктор можеше и да изглежда прилично, но не играеше по правилата, а в този живот имаше правила, неизпълнението на които беше наказуемо.
Албена не каза нищо повече, прибра се в стаята си и дори отказа да вечеря. На сутринта излезе по-късно от обикновено, разходи се, пи кафе в едно от малките кафенета, близо до сградата на съда и изчака съдията, неин кръстник, нисък, пълен мъж с ниско чело и тежки вежди, които почти скриваха очите му.
Разговорът беше кратък, кръстникът й вдигна рамене в знак на безсилие, делото било възложено на негов колега, нямал право да се намесва, а дори да разговаря с него, не знае почти нищо за обвинението, освен, разбира се, намекът на прокурора за особено тежко престъпление по служба, нещо, което на Албена прозвуча твърде общо и безсмислено.
Размениха още няколко фрази и се разделиха. Съдията - загрижен от въпросите на кръщелницата си, а самата тя гневна от усещането, че участва в игра, чиито правила не знае.
Отдалечи се бавно от центъра и намери едно малко кафене, за чието съществуване и не подозираше. Обичаше този тип заведения, с по няколко маси, с малки, но уютни помещения и приятното ухание на току що сварено кафе.
Не знаеше, че гневът й беше разкрасил още повече лицето й, леко зачервено, с приятно заоблена брадичка и свободно спусната коса, тя изглеждаше по-красива от всякога.
Тъй като не я познаваха, в кафенето бяха само бармана, сервитьорката и една възрастна дама с огромна сламена шапка, всички те решиха, че е туристка, изгубила се из малките улички на квартала.
Сервитьорката донесе чашката с кафето и се присъедини към другите двама до бара.
Разговорът им скоро я заинтересува.
Жената с огромната шапка измърмори грозно:
- Така му се пада, да краде от бедния народ!
Сервитьорката вдигна рамене безразлично.
- Днес всички крадат.
Барманът, който беше и собственик на заведението, я скастри:
- Ти да мълчиш, зная как пресмяташ по-големите сметки!
- Като не се научиха да дават бакшиши?! - опита се да се оправдае сервитьорката.
Дамата с огромната шапка отново се обади:
- Чух, че щял да бъде осъден, така се говори.
- Хората говорят каквото си искат - отбеляза барманът механично.
- У нас каквото се говори, това става! - обяви дамата и отпи от кафето си. - При тебе кафенцето е добро, но е малко скъпичко.
Барманът не се ядоса, беше свикнал с вечното негодуване на клиентите, които, според него, не знаеха какво искат.
Всички си представяха, че в кафенетата могат да говорят без някой да им търси сметка, дори когато обсъждаха цените му, не по-различни от тези в другите заведения.
- Момчето не е виновно, младо е, може да е подведено, защо му е да бърка в кацата с мед, след като може да яде от нея без ограничения? - рече, опитвайки се да обясни философски поведението на кмета.
Албена слушаше с наведена глава. Хората обсъждаха случващото се с Виктор без дори да осъзнават, че отнемат правото му да се защитава. В съда щяха да говорят фактите, а тук мълвата произнасяше своята присъда без да се съобразява с истината, ако тя съществува, нещо, което в последните дни й се струваше невъзможно.
Беше приела съдбата на Виктор като лична кауза, макар че нямаше причина да защитава почти непознат човек, за когото знаеше повече от клюките, отколкото от лични срещи.
От единственият им разговор можеше да прецени само, че Виктор не е по-различен от другите млади мъже в града, може би само длъжността му го различава, длъжност, която не означаваше нищо за нея.
Дали го харесваше? Не беше сигурна. Ако имаше нещо, което я привличаше, то не беше външността му, по-скоро усещането за недоизказаност, макар и да не бяха говорили дълго, беше забелязала напрежението в очите му, странно, подчертаващо подтискана мисъл, нещо, което си струваше да бъде казано, но отново беше премълчано, поради някаква неясна причина.
Допусна, че я харесва, не беше единствения, нито щеше да бъде последния, но не разбираше защо се държеше с подчертано безразличие в онзи кратък разговор, който и за двамата беше първи и последен.
Вечерта майка й я упрекна, че е занимавала кръстника си с глупости, а баща й само я погледна, поклати укорно глава и изчезна в другата стая, вероятно, за да избяга спора, за който тя беше готова.
Албена го познаваше добре и знаеше, че той я разбира, но не би направил нищо против съвестта си, а тя му диктуваше да стои настрана от събитията, поне докато се изяснят причините за случващото се, нещо, което пък Албена не харесваше.
За нея истината трябваше да е над всичко, макар и самата да не беше сигурна дали в този случай тя си струваше да бъде оповестена.
Не, не беше влюбена, зададе си този въпрос и побърза да си отговори. Знаеше, че е красива, познаваше силата на красотата си, мнозина мъже биха коленичили пред нея, но не би искала именно тази нейна страна да диктува живота й.
Ако Виктор я е харесал, това не означаваше, че е невинен, а ако беше виновен, тя трябваше ли да носи отговорност за неговите грешки?
Спомни си историята с Албена и Нягул в онзи разказ, красотата беше причината за престъпление, което нямаше оправдание, но същата тази красота водеше до жертвоготовност, която превръщаше любовта в човешко чувство, а участниците в обикновени хора с техните проблеми и невъзможни желания.
На другия ден отново се отправи към едно от любимите си кафенета, не можеше да стои вкъщи и да се опитва да не мисли.
Случващото се я предизвикваше, подтикваше я да направи нещо, но какво все още не знаеше. А слуховете не спираха да се роят, едни като съскащи змии, други като недомлъвки, оправдаващи Виктор, носещи ведрина и увереност, че истината ще победи, нещо, което й звучеше твърде фалшиво, някак неправдоподобно.
Направи поръчката си и зачака приятелките си, те идваха по едно и също време за сутрешното кафе, повечето не работеха, родителите им ги издържаха и единственото им занимание беше да клюкарстват безгрижно.
Когато се появиха, пространството в заведението се изпълни с пъстрите цветове на облеклата им, пискливите им гласове и игривите подхвърляния по адрес на мъжете, които все още не бяха се появили.
За тях те бяха тема за разговори и все още нямаха значение като партньори в живота, преимуществото на един или друг зависеше от слуховете за похожденията му или от обществения му статут, в случая споменаването на Виктор беше задължително, твърде любопитно и несъмнено важно, за да бъде тема на разговора им.
- Жалко, ако го осъдят! - обяви мнението си Жана, дъщеря на семейство лекари с висок годишен доход. - Една позната ми каза, че го бивало в леглото.
- Ще го накажат, защото са го уличили в престъпление, а не защото наистина е извършил нещо нередно - отбеляза Соня, най-близката приятелка на Албена.
- Това не го разбрах? - обади се и Пепа, братовчедка на Жана, момиче без гърди и нервно, заради този си недостатък.
- Не може ли да сменим темата? - попита тихо Албена.
Другите се разсмяха.
- Влюбена си, нали? - обади се отново Жана.
- Не, но не ми е приятно да разговаряме за нещо, което не разбираме!
- Какво има за разбиране - намеси се отново Соня, - бръкнал е в кацата с меда и сега понася последствията за деянието си.
- А ако не е? - попита тихо Албена.
- Ще го оправдаят и толкова! Днес оправдават убийци, та един кмет ли ще бъде наказан за нещо, което не е извършил? - настоя Соня. - Но ти защо толкова се интересуваш от Виктор?
Не беше сигурна. Имаше безброй въпроси, на които самата тя нямаше отговор. Може би трябваше да реши коя е причината да се интересува толкова от този случай.
Харесваше ли Виктор? Не беше невъзможно. Кратките й досегашни връзки не представляваха интерес за никого, най-малко за нея. Нямаше причина да съжалява за която и да е от тях.
Появата на Виктор беше случайна, отношението му, ако имаше нещо вярно в това, че се е интересувал от нея, също изглеждаше случайно. Не разбираше защо самата тя продължаваше да търси отговор на въпроси, които никой не беше поставял? Виктор не й беше никакъв, нито приятел, нито любовник, нито дори добър познат.
Зара, най-близката й приятелка, която се появи последна, откровено й се надсмя:
- Ти си влюбена, а това си е изненада!
Трябваше да осмисли казаното, наведе глава и затвори очи. Това, че беше красива не я правеше различна, но ако Виктор също се е влюбил в нея, какво следваше?
Той не можеше да я защити, ако се наложеше, тя обаче можеше ли да се опита да направи нещо за него след разговорите с баща си и със своя кръстник, съдията?
- Не казвай повече нищо, Зара? - помоли я. - Аз самата не зная какво чувствам наистина, а колкото до красотата ми, за която непременно ще споменеш, ако не те прекъсна, тя май няма никаква сила за баща ми и за моя кръстник, а за хората е проклятие, струва ми се, наказание, което трябва да понеса независимо дали искам или не искам. А колкото до любовта, не бих искала дори да помисля, че е възможна в ситуация като тази.
- Защото Виктор не ти е предложил?
- Защото аз не зная какво искам!
Небето беше тихо и спокойно. Първият сняг не промени нищо, само дето тротоарите бяха затрупани и непочистени, а по улиците превозните средства боксуваха и шофьорите подаваха глави през прозорчетата вбесени от състоянието на пътищата.
Нямаше нищо ново по делото на Виктор, а слуховете не й помагаха, всичко, което чуваше, нямаше смисъл, а местните вестници не публикуваха нищо. Опита се да говори отново с баща си, но той безмълвно напусна трапезарията, в която вечеряха.
Майка й я погледна укорно, но не каза нищо. Не одобряваше интереса на дъщеря си към този мъж и се опитваше да не подхваща темата, за да не стигнат до нежелан спор, в който знаеше, че не можеше да победи дъщеря си, твърде самостоятелна, за да бъде убедена в нещо, в което тя не вярва.
Една вечер баща й, току що беше се върнал, обясни лаконично, че бившият кмет е обвинен в нарушение на служебните си задължения, възползвал се е и е облагодетелствал своя приятелка, чието име не пожелал да съобщи.
Касаело се до едно пътуване на неизвестен пасажер до Париж с командировка на негово име и разходи, които надхвърляли допустимите по закон, изплатени в брой от него на неизвестното лице и получени от касата с неговия подпис.
Тъй като се отнасяло до жена, предполагало се, че е негова близка или любовница, отговорността била лична и той пожелал да възстанови сумата, но въпреки че го направил, прокуратурата отказала да оттегли обвинението.
Изясняването самоличността на жената нямало никакво значение, но съдът решил, че скриването на името й доказвало неговата ненадеждност и поискал отнемане правомощията му на кмет.
- Глупак - беше добавил баща й, - ако беше казал името й, щеше да спести много нерви на безброй хора, която и да е жена не заслужава подобно отношение.
Албена наведе глава. Щеше да бъде глупава постъпка, знаеше го още преди да вземе решението си, но не можеше да се откаже. Виктор беше постъпил честно към жената, пътувала за сметка на общината до Париж, беше я защитил без да се съобразява с последствията.
Тя също щеше да постъпи така, без да мисли какво ще последва не само в семейството й, но и в града, жителите на който продължаваха да очакват с любопитство развръзката.
Щяха да я разпънат на кръст, завистливите, които не харесваха баща й, щяха да изригнат срещу него, последствия можеше да има и за кръстника й, съдията. Мълвата е като мътна река, не оставя нищо чисто, тинята й замърсява всичко, а следите от нея трудно се почистват.
Тази вечер Албена беше тиха и почти не говореше. Майка й се опита да разбере какво я измъчва, но тя отклони въпросите й, и се прибра в стаята си.
Баща й не заподозря нищо. Нямаше време за момичешките й настроения, и без тях проблемите му бяха повече от възможностите, които имаше, не му достигаха опитните хора, младите полицаи трудно свикваха с полевата работа, а офицерите му бяха крайно недостатъчни, току що завършилите образованието си търсеха работа в технологичните сектори и обръщаха гръб на трудното полицейско всекидневие.
Случаят с Виктор, познаваше го добре и се учудваше на поведението му, още повече беше го смутил. Разходът на онази жена или момиче не беше голям, но не беше и малък, нямаше представа защо го е направил, а анонимният сигнал беше потвърдил стореното от него, така че нито можеше да го защити, нито да го обвини в нещо конкретно, освен че се е възползвал от служебното си положение.
Не одобри и решението на съда, беше твърде сурово, младият мъж беше добър кмет, а за тази длъжност трудно се намират опитни хора.
Нежеланието му да посочи лицето, което се е възползвало незаконно от обществените средства, натежа пред съда и резултат не можеше да бъде друг. Наказанието беше твърде строго, но никой не възрази.
Кметът беше освободен няколко дни по-късно без обяснение. Казаха му само, че са се появили смекчаващи вината обстоятелства и решението на съда, за заеманата от него длъжност, ще се реши на заседание на Общинския съвет.
Беше изненадан и се опита да научи повече, но не успя. Някой съзнателно криеше част от фактите, слуховете, които научи, също не му помогнаха.
Общинският съвет го остави на длъжността, която заемаше преди отминалите събития с обяснението, че е постигнал добри резултати в работата си.
Мълвата съчини няколко нескопосани истории, на които никой не повярва. Една от тях обясняваше донякъде мълчанието му относно изпратената в чужбина неизвестна жена, предполагали, че това е завърналата се наскоро от лечение бивша служителка в общината, но тя нито потвърди, нито отхвърли слуха.
Мнителните съграждани допуснаха, че някой друг е поел вината и не бяха далеч от истината, но конкретно име не се споменаваше и всичко приключи с връщането на кмета в кабинета му.
В столицата, в малка квартира в един от крайните квартали разговаряха трима от участниците в тази история.
Албена стоеше в средата на стаята, а майка й и баща й седяха на единствените два стола. Майката беше плакала, а бащата, с потъмняло лице, не помръдваше.
- Защо бе, мама, защо го направи? Ако се разчуе, какво ще кажат хората?
Албена избърса с пръсти сълзите от очите си.
- Не ме интересува, мамо, и двамата знаете, че не беше виновен, набедиха го завистниците, онези, които го мразят заради успехите му, защото очакваха да се провали. Никой друг не се опита да направи нещо в негова защита, никой!
- Така постави и кръстника си в сложна ситуация, сега той трябва да пази името ти, семейството ни от клюките - продължи да говори майка й.
- Зная, но аз му се извиних и той разбра. Дори го помолих да не казва и на Виктор за мен. Няма смисъл, ако човек направи добро, то не е задължително да бъде награждавано. А него щяха да го накажат. Спасил е живота на жената, не е имал собствени пари, затова е използвал служебни, макар и не по правилния ред.
- Откъде е взел парите, за да ги върне, знаеш ли? - изведнъж изплака майка й.
- Не, но това няма значение, станалото - станало.
- Баща ти му ги даде, допусна, че ти си отишла да се представиш за тайнствената жена, искала си да се възползваш от баща си и от кръстника си, той щял да ти повярва, сам ми е казвал, че такава красавица като теб заслужава много повече от това, което ние можем да дадем.
- Не си права, мамо, нямам нужда от нищо, сама ще се оправя, нали се разбрахме, оставам тук, ще продължа образованието си и един ден ще ви върна парите, които татко е дал.
Баща й най-после изпъна рамене, изправи глава и внимателно се взря в лицето й.
- Каква е ползата от саможертвата ти, ако никой, дори Виктор не знае?
Албена за първи път се усмихна широко и открито се изправи срещу баща си.
- Красотата ми може да се продаде, татко, но не и душата ми, да, красива съм, но имам и сърце, мислех, че обичам Виктор, дори бях решила да му го кажа, но когато остана сам и никой не го подкрепи за нещо, което не би навредило никому, разбрах, че това не е любов, а само чувство за справедливост. Днес хората все по-малко са справедливи и все повече нещастни заради собственото си добро, както те го наричат. Не искам да бъда такава, татко! И няма да бъда! Може би случилото се с Виктор ми отвори очите, накара ме да се замисля на коя страна да застана. Избрах, татко! Каквото и да се случи оттук нататък, няма да изменя на себе си! Сигурно ще кажеш, че съм избрала ролята на Нягул, че съм се жертвала? Не, избрах пътя си без участието на красотата ми, собствения си път, затова поисках да дойдем тук и да ме оставите сама да решавам проблемите си. И не казвай на колегите си коя съм, ще започнат да ме пазят като принцеса, а аз не съм такава, татко! Нали, мамо? Винаги си казвала, че красивото момиче трябва да се превърне в красива жена, а жените мислят и разсъждават различно от момичетата. Твои думи са, мамо, аз само ги повтарям.
Баща й бавно стана от стола, приближи се и я прегърна.
- Само не си внушавай, че всички искат да им се помага, Албена! - прошепна в ухото й.
Тя се усмихна през сълзи.
- Не бих могла, татко, а и красотата ми ще попречи, днес тя е и дар, и наказание. Ще бъда просто Албена, виновната невинна, ако ме приемате такава, каквато съм.
- Да, дъще, ти си такава, каквато си и ние не можем и не искаме да те променим! - каза тихо баща й.
- Когато се върна, може да не съм толкова красива - засмя се Албена.
- За нас винаги ще си най-красивата, миличка - прегърна я майка й.
- Какво да кажа на Виктор, ако попита за теб?
- Че съм се омъжила, татко, или нещо такова, той няма нужда от подкрепа, а аз точно в този момент от приятел.
- Ние ще тръгваме, дъще - обади се бащата. - Знаеш, че имам задължения, които не мога да загърбя.
- Вървете, аз ще ви се обаждам, и не се тревожете за мен, една красавица винаги може да намери пътя към огледалото, нали знаете?
Майката и бащата я прегърнаха отново и изчезнаха отвъд вратата, която изскърца протяжно, апартаментът беше стар и едва ли беше ремонтиран през последните двайсет години, но Албена не пожела друг, предпочете този,от който започваше новият й живот, може би по-добър или по-лош, за нея нямаше значение, светлината от миналото бавно се стопяваше в очите й, един ден щеше да изчезне завинаги, за да се появи друга, може би не толкова различна, но истинска, отразяваща само нея независимо дали все още беше красива или грозна, всеотдайна или егоистично настроена, друга Албена, но съхранила уважението към себе си.
Отиде до прозореца и погледна навън.
Улицата беше пуста, не се виждаше колата на баща й, но в отсрещната сграда се отвори прозорец, млад мъж, приличащ на Виктор, се наведе над перваза и извика нещо.
Долу, на тротоара, стоеше млада жена, която показваше с жестове, че не разбира какво й казва.
Албена се засмя щастливо. Какво още можеше да очаква?
Чуждата вина тежеше по-малко от собствената, беше приключила с миналото, но не искаше от бъдещето спокойствие и безметежно щастие, тази беше причината да напусне родния си дом и да потърси своята пътека, накъдето и да водеше и каквото и да й предлагаше в другия си край, жертвоготовност или наказание, все едно, поне можеше да каже, че има избор.
