ГЛОГ
превод: Мария Филипова-Хаджи
миниатюри
ГЛОГ
Високи и снежни планини … това са вечно студените ъгълчета на земята. Над тях винаги висят рошави, оловно-студени, бели, сини, лилави облаци…
Бурите, гръмотевиците, снеговалежите и пороите са чести гости тук.
Точно в тези диви и опасни места, расте глогът.
Той има силен и чепат ствол, ярко зелени листа, големи и сладки плодове…
Веднъж човекът избра една фиданка от глог, занесе го у дома си и го засади в средата на двора, като започна да го облагородява, да го напоява и да подрязва клоните му…
Глогът се хвана, но порасна с тънък ствол, листата му изгубиха своя смарагдов блясък, а плодовете му останаха малки и безвкусни…
Може би защото му липсваха изгарящите стрели на мълниите, липсваха му гръмотевични бури, студеният дъжд, с които той е свикнал да се бори за живот.
ЧЕРНИЧЕВОТО ДЪРВО
Сплетена като змийска следа, се извиваше планинска пътека…
На самия й край, върху ръба на скалата, растеше самотно, и загрубяло от времето едно черничево дърво.
През лятото слънцето безмилостно изгаряше клоните му, в лошо време - светкавици разбиваха стрелите си над короната му, ветровете се блъскаха в еластичния му ствол, като се опитваха да го измъкнат с корените…
Но дървото все оцеляваше…
Копринарите-бубари всяка година подрязваха зелените му клонки… Всяка година…
Но чепатото черничево дърво не се оплака от съдбата си, то отново се разлистваше и се покриваше с изумрудени листа.
И така всяка година…
Кой знае, може би то бе толкова упорито и търпеливо заради момичетата в копринени рокли…
ПЪРВИ СЛЕДИ
Непроходим планински проход се губи в гъстотата на облаците и се скрива под гъсто покритие на вековния сняг.
Често тук бушуват урагани, придружени от обилни снеговалежи. Огромни синкави, блестящи парчета сняг се свличат надолу и от дълбините на дефилето се носят стонове.
А проходът е някак горд със себе си. Не го е грижа за клисурите, защото общува с небесата. Слънцето и луната са неговите съседи…
Той като че ли стои извън този свят и е недостъпен. От едната страна е покрит с непроходими гори, а от другата - защитен от стръмни остри скали.
Но един ден се появи човек в подножието на планината. Като вдигна глава високо, той дълго се възхищава на искрящия връх и тази недостъпна красота го поведе напред.
Дълго се разхожда, трудно се изкачва по хълма, потъва до колене дълбоко в снега, пада, отново става, но вървеше. Колкото по-високо се изкачваше, толкова повече се устремяваше.
И когато стигна до върха, малката му фигура се разпадна в гъстата мъгла.
Но в снега останаха следи… На следващата сутрин друг човек се изкачи по този рисков път… Но той вече ходеше по-уверено и по-смело, защото следваше следите на човека, който преди него премина този път.
Дълго след това… по тази пътека, краят на която докосваше небето, хората вървяха смело, защото тя вече беше отъпкана и не им се струваше опасна.