ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ ИМПРЕСИИ

Стефан Коларов

1. ДАЛЧЕВ, ЛИЛИЕВ И ЛУННА СВЕТЛИНА БЕЗ КЛОД ДЕБЮСИ

И тази замайваща луна, и тази бездънна тишина на великотърновската вечер, и това предпролетно усещане във февруарските дни, неочаквано топли за „малък Сечко” - как всичко това изостря сетивата и държи мислите будни. Пълнолунието властно ме държи в безсъниците и ме кара да търся изход в размисли и неочаквани спомени.

С това настроение снощи разгърнах „И сърцето най-сетне умира” от Атанас Далчев, където са събрани неговите стихотворения и фрагменти. Големият поет има богата преводаческа дейност на проза и поезия и все пак колко малко са стиховете му!

С присъщото му остроумие той пише: „Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите ги крия. Не, моята хитрост е още по-голяма: аз пиша само добрите.”

На друго място дава следното „Обяснение”: „Питаха го и в лични разговори, и на литературни вечери защо е писал малко. И той не знаеше какво да отговори. Понякога се опитваше да намери някакво обяснение. „За разлика от много стихотворни произведения, които изразяват настроения, почти всяко мое стихотворение - казваше той - почива на конфликт, представя една малка драма. А настроения, виждате ли, човек има всеки ден, но невинаги има конфликти.”

Въпреки използваната третолична форма, не е трудно да се досетим, че индиректно и дискретно Далчев обяснява своите търсения в поезията.

Един истински ерудит като него, израсъл като творец в библиотеките - у нас и във Франция, е формирал много ярък усет към словото и поетичния изказ. Увлечен да го препрочитам - за кой ли път? - попаднах на един фрагмент, който съм забравил:

„Огромно слънце в моя мир залязва”: „Очарованието на тоя стих на Лилиев иде безспорно в значителна степен от музикалността му, но няма съмнение също тъй, че повече, отколкото на трите „о” в думата „огромно”, то се дължи на нейното пластично внушение: слънцето се явява уголемено на хоризонта.” Далчев е доловил с вродения си вътрешен усет силата на само една дума в стиха, но именно тази дума го превръща в силна поезия.

Веднага взех пак едно томче с избрани стихотворения на Николай Лилиев, издадено в далечната 1960 година с предговор на Георги Константинов - съпругата на критика и майка на Елка и Божанка Константинови, е племенница на лирика от Стара Загора.

Далчев не посочва от къде е цитата, но това е един от най-характерните сонети на Лилиев с мото от Николай Райнов: „Студена е душата ми царице, любов не ще обвърже моя път!”

ТИ СПЛИТАШ в упоение ресници
и не съзираш оня смъртен кът,
над който тъмна реч ще изрекат
на бледна смърт пленителните жрици.

Безследни в твоя поглед ще заспят
на плаха вечер плахите зарници,
студена е душата ми, царице,
любов не ще обвърже моя път!

Пред моя праг ранила е нощта,
огромно слънце в моя път залязва,
и моят рог отдавна протръби.

Всред сините пустини на скръбта
безстрастно мрачен схимник ще разказва
гибелността на лихи две съдби.

1914

Далчев определено не е сред почитателите на поезията на Лилиев, което и сам изтъква, но не е могъл да подмине такава истинска находка в неговата поезия като цитирания стих от сонета. Според него „поезията умира от много музика”.

По сходен начин той е посочил и употребата на думата „нейде” в прославената Ботева творба „Хаджи Димитър”.

Четейки отново и Далчев, и Лилиев на лунна светлина, която отвън изпълваше пейзажа на старата ни столица с толкова мистичност, подсказана и от историческите сенки, си мислех колко добре и проникновено един автор трябва да познава словото, с което си служи, за да се домогне до истинското художествено съвършенство.

Това едва ли вълнува съчинителите на лековати и повърхностни изповеди, които заливат медиите и мрежата!

2. „МАЛЪК СЕЧКО, СЕЧКО-БЕЧКО, СТИГА СЕ ЛЮТИ!”

Каква внезапна рязка промяна на времето. Балконът ми е със сняг, който е навалял през нощта навред - на улиците и градините, на Света гора, Царевец и Трапезица, по бреговете на Янтра… Само преди ден под лъчите на топлото слънце се радвах на лехата с теменужки в парка „Никола Габровски”, където се издига паметникът на славния великотърновски социалист с Дядото.

Един истински жълтолилав килим, който местните градинари са създали, въпреки зимния сезон. Ще издържат ли тези крехки, така интимно-загадъчни цветя, които французите заради основния им цвят наричат виолетки? Какво ли правят при тези минусови температури и моите бедни софийски кокичета, чиято изящна простота няма равна на себе си?

На 23 февруари някога отбелязвахме солидарно Денят на съветската армия. За мен тази дата буди неприязнения спомен, че преди много години на нея съм се женил.

През нощта на 22 срещу 23 февруари 1942 г. в далечна Бразилия се самоубива един от писателите, чието творчество харесвам, а неговата личност ме респектира дълбоко - Стефан Цвайг. Тези дни препрочитах много негови страници, както и предсмъртното му писмо, и това отново ме накара да размишлявам върху човешката съдба и нейните неведоми пътища.

В нашите читанки бяха представени големите ни писатели с техни произведения за деца и юноши. Преди да прочета „Септември” на Гео Милев познавах вече неговите творби „Ето иде дядо Мраз”, „На махлата котките”, „Наша Маца”, „Борко и Бърборка”, „Борак яйце”.

Тази неочаквана промяна на топлото време с върналите се отново зимни виелици възкреси спомена и за изпълненото с жизнерадост, въпреки описваната снежна картина, творба на великия поет от Стара Загора.

МАЛЪК СЕЧКО ФЕВРУАРИ

Що за хала
завилняла -
вятър, дъжд и сняг!
Вей, завява,
заслепява
ни очите чак!

Малък Сечко,
Сечко-Бечко,
стига се люти!
Не върлувай,
не бушувай -
спри гнева си ти!

Духаш, чукаш
и се пукаш,
ала пролетта
пак ще блесне
посред песни,
радост и цветя!

През последните десетилетия, поради многобройните промени, от българските учебници изчезнаха неусетно представителни творби на родната ни литература, с които израснаха поколения българи.

Неподготвени педагози с претенция за модерно мислене или лакейски предани на властта литератори започнаха да раздават присъди, по-страшни от времената на яростно отричания от тях социализъм. Затова антологични произведения на големите ни творци изобщо не се познават от младите днес.

В замяна на това с една отблъскваща мания за чуждопоклонство се настани пресилено и превзето възхищението пред Хари Потър и неговата създателка. Няколко големи библиотеки се похвалиха за нощите с новата книга за английското момче.

Познаването на чуждите успешни книги е полезно, но във време на бездуховност и чалгакултура, здравата основа за интелектуално развитие винаги ще бъде родното слово и неговите художествени върхове!

Нима Вазов и Елин Пелин, Чичо Стоян и Дядо Благо, Васил Ив. Стоянов и Ран Босилек, Стилиян Чилингиров и Георги Райчев, Дора Габе и Калина Малина, Йордан Стубел и колко още други автори, нямат достойни произведения за нравствено възпитание и родолюбие?

Дано родолюбците в читалищата и регионалните библиотеки все по-често представят забравените и премълчаваните творци от близкото или далечното ни минало.

Сивото небе над старата столица е вече озарено от слънце, което иска да се покаже и да ни даде надежда, че топлото пролетно събуждане продължава, а продавачите на мартеници по улиците излагат своите импровизирани щандове с червенобелите знаци на радостта и здравето.