ЧЕТЕЙКИ ОМИР

Иван Здравков

Из „Небесното момче” (2019)

ЧЕТЕЙКИ ОМИР

- Отечеството е Троя, момче,
ела, защити Троя -
това каза Хектор,
когато четях Илиадата на 17.
Избирай.

- Войната е хипноза, момче,
ела, бий се за слава -
това каза Ахил,
когато четях Илиадата на 17.
Избирай.

- Троянският кон чака, момче,
ела, завладей Троя -
това каза Одисей,
когато четях Илиадата на 17.
Избирай.

- Аз съм гласът пеещ, момче,
ръката, която пише -
това каза Омир, моят баща,
когато
Троянската война свърши.


ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВНИЦАТА НА МИРОН

Видях как в полунощ се появи Червенокосата
и влезе
в ковачницата на Мирон.

Не ми повярваха мъжете, ала един от тях изрече:
- Момче,
пази се от любовницата на Мирон.

А може би това не бе любовницата на Мирон,
която през оная нощ ми каза:
- Ела,
изпий любовния ми стон.

И аз изпих греховната наслада.

Кълна се - бе от пламък нейната душа,
и любехме се чак до сутринта:
бях млад,
Червенокосата бе също млада.

Стопи се споменът и го покри забравата.

И ето -
тя отново се яви - видение от младостта,
в нощта срещу разпети петък.
Гореше в стаята ми свещ
и с пламъка се сливаше червенокосата й сянка.
Попитах я: - Защо дойде?
Тя нито дума не изрече -
остави шепа кръв и пепел
на масата,
върху която гореше призрачно свещта.

Аз знам -
Червенокосата е още там, в ковачницата,
и се оглежда в огледалото си сребърно.
Тя чака мен.
Тя чака теб.
Тя чака някого от нас -
и в час неясен го отвежда.

Косите й са огненочервени.
Косите й са огненочервени.


ПРИТЧА ЗА ЗАВОЕВАТЕЛКАТА

Прекрасен беше някога градът и цял сияеше
преди
да се яви Завоевателката.

Дойде не с меч, а с красота коварна.
- Защо се бавите - извикаха най-мъдрите, -
побързайте извън града,
носете дарове,
с венци Завоевателката увенчайте!
А гърбавият гледаше от градските стени:
- Нещастници, не й отваряйте вратите!
Завоевателката чу, усмихна се и бе неясно онова,
което каза,
ала най-мъдрите го изтълкуваха:
- Убийте гърбавия с камъни.

Защо сега е тоя плач и скърцане със зъби -
нали градът е същият,
нали с венци Завоевателката увенчахме,
нали отдавна с камъни убихме всички гърбави?
Страхът превзе сърцето на града.
Законът вече забранява раждане на гърбави.


ПРИТЧА ЗА БЕЛИЯ ОРЕЛ

И ето - спуска се над мен отново белият орел:
- Дойдох,
не си ли спомняш за какво?
Доизяснява се по-късно всеки жест.
Бях сам на Долната земя.
Крещях.
А ястреби ме оглушаваха.
И само белият орел, излитайки към Горната земя,
бе милостив -
благословен да бъде белия орел.
Говорех му:
- Бъди ми брат на тоя и на оня свят,
отговори, защо мълчиш?
- Не бързай, глупав мили мой,
усмихнат гледаше ме той -
ще дойде час да заплатиш.
Доизяснява се по-късно всеки жест.
Това, което чувате, са биещите му криле,
това, което виждате в очите му - е глад.
Нетърпелив е белият орел.
И в ноктите си ще ме отнесе назад.


БЛУДНИЯТ СИН

Мъжът, завърнал се внезапно, беше изчезнал от години.
Видях го как пресече двора в стопения от огън август.
Бе цял в мълчание загърнат - като в блестяща пелерина.
Не се яви на прага никой.
И никой не позна забравения.

И си помислихте, че къщата от щастие потръпна цялата?
Че проговори онемялата от толкова години стая?
Грешите -
всичко беше същото: вратата, здрача, огледалото.
Мълчание беше началото, мълчание беше и краят.

Усети лъх като от гробница и с дрехата си се загърна,
нахлупи островръха шапка и като че ли чух ридания.
Попитах го: - Защо дойде? А моят брат не ми отвърна.
В леглото грохна и сънят му бе по-ужасен от стенания.

Събуди се след залез слънце, самата ярост и ненавист,
издигна търнокопа светещ и го заби в земя и камък!
Копа до полунощ, а сякаш кънтяха ударите в кладенец.
И глухо стенеше земята, на сутринта мъжът го нямаше.

Защо си спомняме за блудния?
Защо съдбата му ни мъчи и ни изпълва с тъмен трепет?
Какъв ни е?
Какво заравяше край запустяващата къща?
…Отдалечи се сам в пространството
и се стопи в димяща пепел
с ръждясала сълза в окото, с библейски скъсани обуща.


БЕЛИЯТ КОН

Ще възседнем конете в голямата утрин
и към светлия ден ще препуснеме, сине.
Отпреди ще е ясно -
ти, върху белия,
черният кон - по закон - за бащите е.
Ще сияе главата ти - слънце оранжево,
върху тъмния фон на лозниците винени,
мълчалив ще те следвам все по-нататък,
отмалява сърцето, ослепяват очите.

Щом изцвилят, потънали в пяна, конете
ще въздъхна:
- Удари за раздялата час.
Моят път се отделя от твоя, момчето ми -
сбогом.
Сбогом.
Безкраен е мракът.
Аз се сливам с тъгата вечерна на птиците.
Аз заспивам в душата на златната чаша.
Сине мой, запали ми свещица-сълзица.
Продължи по-нататък.
Продължи по-нататък.

Ще горят баладично над мен минзухарите,
както
в тъмното, страшно, народно предание.
Ни гладът ще ме мъчи тогава, ни жажда,
и усойна, сама ще изсъхне сълзата.
Разпилян съм по тая горчива земя,
сине мой - завещам ти на прощаване
само белият кон.
Прегърни го отчаяно.
Ще те чакам в огромния сън на земята.