КАК ЗЕМЯТА И ЛУНАТА СЕ СКАРАХА

Драгомир Димитров

КАК ЗЕМЯТА И ЛУНАТА СЕ СКАРАХА

„Върви си!” - прошепнала Земята
на Луната.
И тя си тръгнала. Потънала във мрака.
Нима е нужен спътник за въртене в кръг?

Планетите, кометите,
дори Звездата и
целият ни Млечен път,
се смаяли пред перипетиите
в уж спокойната им връзка.

Но още в следващото денонощие
усетила Земята, че май
била е прекалено дръзка.
По-друго нощем станало небето.

Липсвало й нейното сияние,
луничките,
как някога се криела, играейки го срамежлива.
Плавното отслабване, което
водело до постепенно напълняване…

Всички тези мънички неща
измъчвали Земята и
я карали да мисли за сдобряване.
Разплакала се тя

и тръгнала да моли Слънцето,
Окото вездесъщо,
да й покаже пътя към
Луната.
Но пътя не показало.

Посърнала Земята
и чудила се дълго защо
я е наказало.
На самота защо ли я обрича.

Обърнала се опаки горката:
грамадни облаци покрили я,
сърцето тупкало, създавало земетресения,
океанът й започнал да се стича…

И в този миг извикал някой:
„Това дали ти стига?”.

Била се върнала Луната.
Но изглеждала толкова по-малка…
Стояла си далече.

Не могли да издържат една без друга.
Но никой оттогава не е виждал вече
Луната да говори със Земята…


ФЕНИКС

Отново се целиш,
държиш тетивата,
отвътре изгарям
след всяка стрела.
Напразно се целиш
в мишена безкрайна,
като феникс се
раждам от пепелта.


МНОГОЦВЕТНИЯТ ДЪЖД

Завали ли, ти знаеш,
че вече е късно
и пак ще останеш сама.
За душата ти сива
няма място в дъгата,
уверяваш се още веднъж.
И в мига на раздяла,
ти пак ми се молиш,
но думите свои задръж.
Ще се слея с дъгата,
а ти ще останеш,
щом превали
многоцветният дъжд.


С ЛЮБОВ ЗА КОМАРИТЕ

Понякога се чувствам
тъжно
за комарите -
готови са да ни
целуват
денонощно,
а никога не получават
същото
в замяна…


НЕЗАБРАВКА

Разбитите врати
на входа
празната паничка
на цимента до чешмата
ръчната количка
ръждясала
подпряна с тухла
и многото очи
на незабравка
питаха
къде си?


БДЖ

влакче
влак
влак-развалина
пустош
паднали къщи
едно чучело пази язовир
влак
влакче
влакче на ужасите


ПОЧТИ ПАЛЕЧКА…

Пътуваше за Амстердам
от Едирне.
Тя щеше да се промени -
мечта е туй на всякое лале.

Тя щеше да полегне
сред широките полета
на Холандия…
Измежду другите лалета…

А след това…
Готова щеше да е да намери дом.
Красивите й розови листа
са само временен подслон.

Къде ли щяха да я пратят?
В съседната Фламандия?
Или пък по-натам…
В Нормандия?

И дълго време щеше да се чуди,
прегърнала листо.
Щеше да излезе тихомълком,
бавно, да не го отчупи.

И колко щяха да й се зарадват…
И колко щеше да е тя щастлива…

Но на пазара в Едирне,
пред един холандски прекупвач,
я сцепиха на две,
за да покажат, че е здрава стоката…


ЕСЕН

с обувки
тъпча греховете си -
есенни листа


ПАМЕТ

знаеш ли
моите пръсти
идеално допълват твоите
твоите - моите
май си забравила

ръцете помнят


НИКОГА

навярно
никога повече
няма да се видим

не си ли ги чувала -
няма живот след смъртта
няма душа
няма спомени
няма нищо

как е възможно тогава
да се обичат хората
вечно?

вдишвам бавно
милиарди „обичам те”
се носят из въздуха

невидимите руини
на непосилните обещания


ПОНЯКОГА СЪМ ТОЛКОВА САМОТЕН…

понякога съм толкова самотен
че усещам тишината
като болка
камъче което ти убива

ще го махнеш после
нека си стои (за малко)

ала свикваш
ставате си близки
то се впива -
даже чувстваш липса без обувки
след това пробива
и създава рана
вече стъпваш криво
раната голяма
трябва да се махне
чуваш се да казваш
трябва да се махне…
трябва да се махне чуваш ги да казват
трябва да се махне или ще е късно

понякога съм толкова самотен
че усещам тишината
като болка
камъче което те убива


NOVA (ГОДИНА)

днес цял ден е тихо
няма коли
няма животни
няма хора
само облаци
сякаш всичко се е изпарило
напълно сам съм

след няколко часа ще завали
и всичко ще започне
отначало