ТАКАВА ЛЮБОВ

Коста Странджев

Тази вечер в ресторанта нямаше много хора. Музиката почиваше и единствено пианистът тръскаше русите си коси над белите клавиши. Свиреше неясна, но тъжна до сълзи мелодия.

- Ще дойда при баща ти - изпъшка Бодрата и махна с ръка на келнера за нова бутилка „Мискет.” - Ще дойда. Не ме гледай така! Още сега ще дойда!

Ивана повдигна рамене:

- Като в театър… Тази вечер се запознахме и изведнъж - обяснение.

- Няма значение! Влюбих се от пръв поглед. Което си е истина, истина е - до ушите хлътнах по теб.

- Ах, да! Само че това е обикновен флирт. И въобще банална история.

- На грешна позиция си. Нивга не съм бил по флиртовете. Аз съм друг, реша ли нещо, държа на своето докрай.

Изправи се, опря двете си ръце на облегалката на стола и запита с тържествени нотки в гласа:

- Тръгваш ли с мене? Още сега, тази нощ… И хич не се притеснявай. Там на язовира ще ни дадат квартира, ще работим.

Каза това, без да сваля очи от момичето. Просто я пронизваше с поглед, така както това става в най- хубавите филми за любовта. Най-сетне Ивана кимна с глава: „Ще тръгнем, защо не! Щом толкова настояваш ще замина с теб, ама хайде, нека да поговорят и с баща й..

- Дадено! - съгласява се с готовност Бодрата. - То се знае, че ще говоря.

На ресторантска салфетка Ивана му написа адреса си, с показалец върху масата му обясни точно къде е тази улица „Топола” и каза, че тя ще отиде вкъщи още сега, за да предупреди баща си. И ще го чакат там.

Останал сам, Бодрата потъна в сериозни мисли. Къде? При кого? За какво? Ами ако попадне на хора. които са наполовина шкарто? Има и такива на тоя свят. Минаха му през ума тези мъчителни въпроси, но както винаги, за кратко. „От какво ще се страхувам?” - рече си той.

И беше прав, разбира се. Каквото и да се случи, нищо не може да уплаши човек като него. Откога е взел хляба в ръцете си, свикнал е на такъв тежък труд от дете. „Ще се оженя за Ивана, дума да не става! Най-напред ще се поозорим с общежитието, ама не е голяма работа, всичко ще се оправи. Само началството да даде една по-свястна квартира. Ако е в новите бараки, още по-добре…”

Така си мислеше Бодрата. Това и други неща все в тая насока и вече беше готов да каже тези свои къщовни мисли дума по дума, щом се изправи пред бащата на Ивана. Сетне и на Ивана ще рече: „Точка, моето момиче! Досега било каквото било, турям му пепел”.

Ще й каже още, че те ще имат син, тя непременно ще му роди син и този син ще трябва да се научи на най-главното в живота - да печели хляба с двете си ръце, ако трябва с мазоли като чепове, защото на тоя свят няма по-нещастен мъж от онзи, който е навикнал да яде хляб наготово.

Синът им още от малък ще навикне на труд - раменете му трябва да бъдат силни, мускул до мускул, само якият човек може да гради къща и да живее честно.

Такива ясни и точни мисли нахлуваха в главата на Бодрата, докато пресичаше светлините и сенките по тротоара и се заглеждаше във витрините.

Вечерните улици на града гъмжаха от народ. Хора всякакви. Тук-там на групички шумяха момичета и момчета с чудновати прически. Момчетата бяха с велурени палта и панталони от кадифе, а в ръцете им бучаха транзистори и магнитофони.

Бодрата се спря в сянката на светлинната реклама - ама че знае тоя народ: коя кинозвезда какви обувки носи, кой е последният любовник на най-новата естрадна певица.

Момчетата и момичетата говореха за долари и марки, за списания, чиито имена Бодрата за пръв път чува сега. Говореха с уморени, дрезгави гласове, от време на време притваряха очи, сякаш искаха да кажат: все ни е едно сред тоя досаден и банален свят.

Бодрата се отдръпна и завъртя удивено глава: начетен народ. Как им се побират в главата толкова работи?

Погледна часовника, стресна се: кое време става. И забърза.

Макар че беше късна вечер, лесно откри улицата. И къщата намери - малък двор с желязна мрежеста врата. Натисна бравата. Показаха се двама мъже - единият по пижама, другият - с шлифер върху спортна моряшка фланела. Кого търси? Кого ли?

Как кого - Ивана! Коя Ивана? Той си знае, няма защо да им обяснява. И бързо се понесе по стълбището. На горния етаж го срещна друг мъж - възрастен, с белезникаво жълто-черно лице, разпери ръцe, но Бодрата го оттласна встрани.

Тичаше по стълбището, тичаше напълно убеден, че ей сега ще се открехне някоя от вратите и оттам ще излезе Ивана, най-хубавата, неговата Ивана и историята ще свърши. А цялата тая паплач ще остане с пръст в устата.

Задъхан стигна последната врата, повече нямаше накъде и тогава настъпи тишина, такава тишина, от която човек може да оглушее.

Бодрата стискаше с две ръце грапавия бетонен парапет, и оттук, от края на стълбището за миг зърна това тъмно море с плаващи светлини в него - нощния Пловдив.

И изтръпна. За пръв път, откак е станал мъж, истински страх удари сърцето му. Защото беше сам.

По-нататък нещата се развиха като насън.

Онези с пижамите повикаха нощния патрул и двама милиционери заоглеждаха с присвити очи Бодрата - ръкавът на сакото му висеше, ризата му беше разгърдена, без копчета.

- Тя живее тук - посочи той с ръка.

- Коя тя? - попита го старшината.

- Как коя? Ивана.

Тримата тръгнаха към кварталния участък. В пустата улица отекваха само техните стъпки.

- Ще те научим как се нарушава нощният покой - мърмореше старшината.

- Не се коси бе, началство. Ти мен не ме разбираш. И в това е главната ти грешка.

В участъка ги посрещна лейтенант. Лицето му беше младо, без нито една бръчка, а косите по слепоочията му светеха като платинени. Прелистваше домовата книга от улица „Топола” и непрекъснато успокояваше Бодрата: „Не се притеснявай, при нас няма грешка… Ама и тая кукла те е наредила… Нямаше никаква Ивана.

- На снимка ще я познаеш ли? - оживи се от хрумването си лейтенантът. - Ето на…

- И изтърси пред Бодрата куп снимки. - Това са все наши стари клиентки… Познай я само, а другото остави на нас!

Бодрата прехвърляше тестето снимки една по една. Забравил да слуша лейтенанта, той се опитваше да си представи момичетата от снимките истински, живи. Зад всяка от тези щастливи, глупави или банални физиономии той виждаше по едно хълцащо момиче с длан пред очите. Дори и сълзите им не бяха чисти, а носеха цвета на размазания грим.

- Ивана я няма! Заповядайте! .. - И подаде снимките. Помисли да каже на лейтенанта, че всичките тия тук наистина са хубави, но Ивана е съвсем друго нещо. Ивана е болест за този, който се влюби в нея, и от тази болест няма отърваване цял живот. Но не каза нищо. Стана, сбогува се с лейтенанта, който му се усмихна с удивително белите си зъби.

Пред ресторанта Бодрата се поколеба за миг - що да не се отбие вътре? Поне с едно шуменско пиво да разкваси засъхналото си гърло. Спря и се загледа през огромното стъкло на витрината. Мъже и жени - всички усмихнати и сплескани от стъклото, се олюляваха под звуците па дрезгава музика.

Няма смисъл, реши в себе си. Приличам на палячо в тия скъсани дрехи. Захапа цигара и щракна със запалката си. В този момент от тъмнината изникна одевешната компания.

Момчетата и момичетата пак вървяха по средата на улицата, говореха все така високо, кресливо. Бяха хванати за ръце, но изведнъж се разделиха на две и започнаха да се надвикват. Гласовете им бяха резки, одрезгавели от пиенето и нощния въздух. И докато крещяха, взеха да се налагат с шамари.

И пак така изведнъж застанаха един срещу друг, сега вече усмихнати. Един от тях се сви на бордюра, заспа и започна да хърка, а останалите вкупом подгониха дребно, пухкаво куче. Настигнаха го и двама бабиатски го тръшнаха върху паважа. Главата на кучето иззвънтя. Още веднъж…

Бодрата трепереше. Гледаше не кучето, не и тези, които го претрепаха, а двете момичета от групата. Те стояха точно под бледата светлина на уличната лампа и Бодрата ги виждаше като на екран. Те са. Две момичета от онези на снимките при лейтенанта.

Той сам не разбра как изкрещя и се откъсна от мястото си. Онзи, дето хъркаше до електрическия стълб, се размърда, изправи се на колене и попита високо: „Хей, ти да нямаш кръвоизлив в мозъка?”

И Бодрата разбра: това не са никакви момченца и момиченца, чудаци и веселяци. Те пъплеха насреща му - сега вече не кряскаха, идеха с изкривени от злоба муцуни, бесни от ожесточение.

И работата сигурно щеше да стигне до бой, ако един от тях не зърна в дъното на улицата патрулна милиционерска двойка. Хукнаха към тъмнозелената пустиня на отсрещния парк.

Влезе в хотела и хотелиерката му се усмихна сънливо. Той нарочно застана срещу нея, опита се да я заговори, но тя се свиваше в шала си и гърчеше зиморничаво рамене.

Идваше му да влезе при нея, да седне на това топло легло и просто да я помоли: „Кажи ми нещо, каквото и да е. Едно здравей или каквото и да е, засмей се като жив човек, защото на тоя свят няма по-мръсно от това да бъдеш сам”. Но хотелиерката не се усмихна, с полусънна гримаса хлопна прозорчето на гишето и пак опря лице върху разтворената си длан.

В стаята той седна край малката масичка. Беше тясно, тясно, по стените шаренееха щампосани тапети с рози и незабравки. Погледна часовника си - имаше още половин час до последните новини. Завъртя копчето на транзистора и докато слушаше музика, закрачи от единия ъгъл на стаята до другия.

Бавно мина този дълъг ден, тази дълга събота. Започна с разсъмването там горе, на язовира, когато началникът му нареди да тръгне веднага за Пловдив и да търси резервни части. Цял ден търча, без крака остана, ама намери всички бръмбазъци и вече мислеше да си тръгва, когато видя Ивана.

Не беше срещал в живота си такова хубаво момиче. И тогава не можа да направи нищо друго, освен да прошепне: „Лелеее, че си хубава!”… Покани я в ресторанта, призна, че е влюбен в нея, готов е да се оженят и веднага да заминат за язовира. Сетне тя му даде адреса. Улица „Топола”. Милиционерите. Хулиганите. Хотела. Какъв дълъг ден!”…

Сега Бодрата сяда на леглото, кръстосва напред дългите си крака, обляга се на стената и решава, че ще открие Ивана, непременно ще я открие.

„Не съм нито педераст, нито какаванин - казва на себе си, - а човек бачкьор, който е свикнал да действува. Нищо на тая земя не може да ми се опре, света ще обърна, но все едно, ще открия Ивана!” Такива внезапни дни, натежали от любов и съдба, не са кой знае колко в живота на човека и той трябва да знае как да ги пази, ако не иска да остане сам за дълго, за много дълго сам…

Бодрата си спомни погледите на Ивана в ресторанта. Как изпитателно, невярващо го гледаха тези нейни очи! Какво ли си помисли тя за него? Нейна работа, решава твърдо сега Бодрата - нека мисли каквото си ще, само да не си въобразява, че той е някакво типче, като ония от улицата.

И сега сериозно, съвсем ясно той вижда как двамата с Ивана пристигат на извехтялата от дъждове гара Пещера, пристигат рано, небето трепти от ранно зазоряване, а те ще се измъкнат от гарата и ще застанат на павираното шосе за язовира, Бодрата ще вдигне ръка и първата кола, която се зададе, ще закове на място, защото никой от колегите няма да откаже тая услуга баш на него, на Картела ще слязат, ще поемат за язовира, а за там кола вече няма да им трябва, ще вървят двамата по белия път и Бодрата ще говори колкото се може по-нежно: Родил си се, иска ти се да живееш по-наширочко, ама трябва да го правиш човешки, а не като звяр, защото хлябът винаги е сладък, ама най-сладък е, когато ръцете ти треперят от умора, и ако Ивана познава онези шебеци, ако започне да му говори за тях, той пак няма да избухне, ще бъде все така нежен и с добро ще й каже: Те може да знаят всичко за артистите и за разните там певици, ама хора няма да станат, дорде не се научат какво значи да влачиш „Татра”, пълна с пясък, и пясъкът в тая „Татра” да се люлее на всеки завой - чак до Картела, по тия стръмнини, дето зимъс и шишарка не може да се задържа, а камо ли десеттонна „Татра”!…

Но Бодрата може. Може, защото добри ръце са насипали край шанеца купчини пясък, стъкнали са до фургоните голям огън, и светът да се обърне, планината да се срине, Бодрата пак ще-мине по тази леденица, защото огънят е запален специално за него и той няма никога да излъже тия хора.

Така заспа.

И сънят му беше като сънищата на всички онези силни и чисти мъже, които знаят какво искат: любов или резервни части. И знаят, че на едното и на другото имат пълно право.