ПРЕД КРАЯ

Емил Иванов

ПРЕД КРАЯ

След чаши, толкова горчиви,
сега последната ме чака -
изпил я, да потъна в мрака
при други сенки мълчаливи.

Безмерно пътят е далечен;
не пред Разпятие - в хомота
се свличам аз преди Голгота,
на тленната си прах обречен.

Любов - дихание от Рая,
със пролет кратка и незрима,
след тебе, в ледената зима,
на aда кладите желая.

Тук само шепа радост плисва
в скръбта ни - кладенец бездънен;
прощален стих венеца трънен
с кръв по челото ми изписва.

В греховността - пълзяща, гъста
е вече този свят потънал;
аз никого не съм разпънал,
ала кого спасих от Кръста?!

Живот - безсмислие привидно,
за теб се моля в изнемога:
дано си бил сълза на Бога,
отронена за нещо свидно…


ГОРЧИВ БОКАЛ

Пак гледам залеза - искрящ бокал
на масата на хоризонта стръмен;
когато той изчезне, ще е тъмно,
върху света ще легне звездна жал.

И аз ще седна, гаснейки в деня,
пред чашата, отчаяно замислен
за скъпите съдби, които исках,
но не можах с любов да променя…

Ще питам Бог за кой ли път
защо мечтите ни не стават спомен,
а самота и жажда - кръст огромен -
в духа наяве и насън тежат?

Умът отвъдни нишки ще преде,
нощта мрак в чашата ми ще налива…
Тунел невидим после милостиво
до светлината ще ме изведе.

Но тръгнал във деня, пак засиял,
да се запитам вече ще съм длъжен:
защо ли Господ всяка вечер тъжно
изпива залеза - горчив бокал?!


ДАЛЕЧНИ КРЪСТОВЕ

Звезди - далечни кръстове - трептят:
Голготи или гробища в нощта…
Нима възкръснаха за вечността
поелите в отвъдния си път?

Човек духът продава за плътта,
Христос заради дух пожертва плът.
Звезди - далечни кръстове - трептят:
Голготи или гробища в нощта…

Като въпрос мистичен те тежат
над грешната ни сляпа самота:
дали е благодатен сън смъртта,
или Голгота чака там… отвъд?
Звезди - далечни кръстове - трептят.


ПРЕЧИСТВАНЕ

Нима светът е потъмнял от мрак,
а нашите души - от зли съблазни?
Със гръм пристига облачният влак,
стоварва белота и чака празен…

Тежи снегът като замръзнал плач
над домовете, в сънните ни чувства,
а огънят ни, обграден от здрач,
за помощ моли с посинели устни.

Вихрушките със виещи слова
в нас спомени треперещи притискат
и редом с потъмнелите дърва
сред пламъка захвърляме и мисли.

Дим към небето - той дали е знак,
че сме за белотата благодарни?…
Над нас потегля облачният влак
с най-черните ни страсти натоварен.


УЧАСТ

- Защо челото ти е тъй печално,
със толкова вдълбани в него бръчки?
- Да сътворявам мисли Бог поръча
и то за тях ми беше наковалня.


СВЕЩ

Сред всичко скъпо, но от мен по-тленно,
когато молех от смъртта забрава,
разбрах напътствието Ти сурово;
не отмени Ти нищо неотменно,
но път ми даде - все да преминава
през раните по дланите Христови…

Смъртта е само сянка на живота,
когато в лабиринта на съдбата
надеждата ни търси път отвъден;
за друг Свой Син Ти отреди Голгота,
но моля - в болка щом гори душата,
тя нека свещ във Твоя Храм да бъде!…