ИЗ „С ВЯРА, НАДЕЖДА И ЛЮБОВ” (2011)

Румяна Лазарова

***
Цялата съм тук - във моето labo.
Във въздуха, пропит с отрови,
структури, ритми на Рембо
се раждат моите статии, доклади, строфи.

Сред чаши, колби, чист като кристал
със звън се пръсва младият ми смях;
във паметта като ръждив метал
ехидно скърца неизстрадан грях.

Цялата съм тук - наука и поезия;
най-нежна лирика - зловеща драма…
Как искам… искам да съм болна от амнезия.
Не! - Да съм сълза върху иконата във храма.

Цялата съм тук - живот и смърт… и възкресение.


***
Над София се плисва акварелно утро -
зюмбюлена, априлска ведрина.
Сляла пулса си със пулса на компютъра,
дишам, дишам с електронна бързина.

Денят във свойта магмена стихия
увлича ни. Задъхани горим
във устрема си с мисъл да открием
законите и в стройни формули да подредим.

Във вихъра на сложни траектории,
в непроницаеми и непристъпни светове,
постигаме най-светлите виктории
ние - крехки и могъщи богове.

А късно, в диплите на вечер нежно-тюлена,
облъхнала елите в двора,
отпускам електронна и зюмбюлена,
метално тежка делнична умора.


СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИРИКА

Загубих те! В локвите софийски ли пропадна?
Като мънисто от огърлица изниза се.
Или умря самотна, гладна,
че не можа да ти потръгне бизнеса?

В софийските потайности ли те простреляха
вилнеещите земни бесове?
Или посред бял ден те показно застреляха
на оживен площад от черно BMW?

А може би реши да емигрираш
в Лондон, Монреал, Париж?
Сред сънародници там нашите поети рецитираш,
а в очите им като сълза блестиш.


ПРИ ТЕБЕ, ГОСПОДИ!

Господи, със Тебе искам да си поговоря
и в Твоя дом до късно да остана.
Духът ми като акварел да се разтвори
в мира Ти, щом вечер ирисова вън настане.

Зрънцата от атонската ми броеница
моленията покайни отброяват.
Пред Твойте неукоряващи зеници
за всяка грешчица се съкрушавам.

Зрънцата от атонската ми броеница,
виж - греховете опростени отброяват.
Пред Твойта благославяща десница
душата ми в блаженство се упокоява.

Септември 2010 г.


ЕСЕН КРАЙ ЕЗЕРОТО

Кой над езерото, кой
разстла като воал прозирен
есенен свенлив покой
и унесе в сън ефира?

Кой стаения параклис
с пръски нежно ороси
и папури - жежки факли
във водата угаси?

Кой тополите облъхна
в тез вечерни часове?
С болка тихо кой въздъхна
зарад наще грехове?

Милосърдни Боже, тайно
бдиш над нас от небесата
и с камбанен звън покаен
влизаш тихо във сърцата.

Ти край езерото, Ти,
с Твоя мир от висините
нашто кътче посети
и изпълни ни душите.


КНЯЖЕВО

Не искам Франция, Италия, Германия…
Не искам сладостите на живота.
Княжево е мойта Гетсимания.
То ще е и моята Голгота.

Животът ми ще е една молитва
към Бога и един дълбок поклон.
От тука към небето ще излитва
мойта песен. Княжево ще е и моят Елеон.

13 май (30 април ст. ст.) 2010 г.
Възнесение Господне


РОДОПИТЕ

На завърналите се при Христа

Из глухата протяжност на баирите,
из пластове изсъхнали години
на миналото му се губят дирите,
бродят стенещи души-руини.

Бродят стенещи души-руини,
за вярата си във Христа помъчени.
Скрити са в дълбоко сините
очи душите, от Христа разлъчени.

А в диплите на родовите спомени,
в сандъци, вещи, земна пръст
надежда, вяра, свяст заровени
са заедно с Христовия пречестен кръст.

Но щом е скрит, но щом го има
и заискри Христова свяст-призвание,
явява тайната си мощ неoборима
кръстът от вековно разстояние.

Из глухата протяжност на баирите,
из пластове изсъхнали години
на миналото се не губят дирите,
разлистват се души-градини.

Това е ваше свисше рождество.
Това е щастие! Това съдба ви е -
във вас яви се в свойто тържество
нашето пресвято Православие.

8 март (23февруари ст.ст.) 2009 г.
Тържество на Православието


ВЪЗКРЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Като буйна пролетна река
днес вярата ми своите води излива
в браздите на засятата душа
със слово и пои я като плодородна нива.

Надеждата ми - златно зарево
в душата най-закътаните дипли озарява.
Надеждата ми - клонесто дърво
в короната си моите копнежи приютява.

Любовта ми - строен слънчоглед
към Слънцето лъчист се устремява.
Любовта ми - мощен звездолет
в Небето корпус дивен извисява.

Тъй вяра и надежда, и любов,
Бог-Син със Възкресението Си навеки
укрепи. И вечен славослов
ще блика от сърцата ни към Богочовека.

И няма ден по-радостен от днешния!
И няма ден по-славен и велик
ни за праведния, нито пък за грешния.
Жизненосен! Светлолик!


КЪМ АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ)

Ще дойда пак с букет от хризантеми.
И пак край гроба дъх ще притая -
без мирски шум, без грижи и проблеми
в безвремието монастирско ще се потопя.
Пред мен свещица леко ще потрепва,
зад мене ручеят ще ромони,
елите твойте стихове ще ми нашепват
и есен в здрачината ще ме прислони.
О, колко много, много се забавих,
залутана по друмищата мирски!
И не просто стана тъй, че аз забравих,
но не знаех, че зад стените монастирски
живеят богомъдрите отци,
които път към вечния живот ще ми покажат.
Те множество загубени слепци
пред мен упътвали са даже.
Сега от книгите дочувам твоя глас:
беседи, поучения, съвети…
И рони зърно като житен клас
словото от твоите куплети.
И твойте ученици слушам аз.
Напомнят ми за утешение:
дори и в единайсетия час
дошлите ще заслужат своето спасение.
Денят си тръгва тих от монастира.
На плещите си расото от плътен мрак
усещам. Добре е у дома да се прибирам.
Отче, благослови да дойда пак.

ноември 2009 г.


***
Ще си сложа… бялата пола.
Сякаш от тополов пух е изтъкана.
В тази вечер с дъх на есенни цветя
искам да съм бяла хризантема.

Да разцъфна пред очите на художник,
във картините му есенен покой да пръсна.
И на платното с многото цветя
с ярка бледост да присъствам.

Да потрепвам във ръцете на момиче,
свойто цвете дълго чакало.
Да съм празник във очите,
във очите, скришом плакали.

Или… нека вятър да повее,
да ми грабне до едно листата,
върху облаците да ги разпилее -
да обгърна с бяла нежност и любов Земята.

Ще си сложа бялата пола.