Георги Стойков

1. „ПРЕЗ ОВРАЗИТЕ НА ВРЕМЕТО”

Преди десет години, по случай 70-та годишнина на Петко Спасов, се опитах да му направя словесен портрет. За материал използвах неговите изяви в областта на поезията и сатирата.

Сам той някъде бе заявил, че макар и да е изкарал целия си трудов стаж като стопански деятел, голямата му любов са поезията, хуморът и сатирата. Тази голяма любов Петко Спасов мотивира твърде убедително.

За него, да разговаряш с белия лист е дар Божи. Листът е верен приятел, може да пази тайни. Листът съхранява споделената радост и мъка завинаги, но той притежава и щедростта - да отвори страницата си, когато ти пожелаеш, да прочетеш и преживееш написаното отново.

Сега, когато държим в ръцете си мемоарната му книга „През овразите на времето” - съхранила на близо 350 страници богатството на един достойно изживян живот, - няма да е излишно да споделя, че да се стигне до това фундаментално произведение е извървян дълъг път - и житейски, и творчески.

Тези две начала за всички ни започват от родното място.

За Петко Спасов това е с. Беглеж - най-красивото място на земята, според автора, сгушило се на границата между равнината и предбалканието.

Хората му - работливи като полендаци, благородни като балканджии. Сериозни в сериозните дела, ненадминати зевзеци, когато се веселят и си правят майтап. Селото, захвърлено между няколко голи баира, разпънато между два дола, богато на традиции.

Още в началото на миналия век от него има студенти в Германия, Чехия, Австрия, Румъния. По една непълна статистика от преди двайсет години, от Беглеж са завършили висше образование 363 души, а близо 500 са среднистите.

Нека припомня, че то даде на света музикалния феномен Гена Димитрова, че е родно място на един от най-интересните генерали от последното петдесетилетие на миналия век - видния общественик и публицист Александър Гетман, че там е роден един от водещите съвременни поети и публицисти Калин Донков.

И най-после, нека не забравяме, че от Беглеж потече прочутият „Чучур” на Гетман, който освежи националния хумористично-сатиричен фолклор и чието достойно продължение е Петко Спасов.

Родителите на Петко Спасов са хора обикновени, хора земеделци. Подвластни на земята, но запленени от силата на знанието. И затова, през далечната 1942 г. те дават зелена улица на своя син към Плевенската мъжка гимназия. А времето е размирно, времето е разделно. Бушува Втората световна война.

Води се гигантска битка между хитлеристка Германия и Съветския съюз, между фашизма и демократичния свят. В този двубой шестнайсетгодишният ученик от Беглеж намира своето място в редиците на антифашистите.

Сам той го определя като „адско време”. След акцията на партизанския отряд „Васил Левски” в Беглеж на 19 юни 1944 г. Петко Спасов е арестуван с още осемнадесет души. Минава през преизподнята на Плевенската обществена безопасност, през ужаса на неизвестността, която го очаква.

Затова пък с цялата си младежка енергия се хвърля след Девети септември в изграждане на новия живот. Незабравими са бригадирските станове по най-важните национални обекти и студентските години в Агрономическия факултет на Селскостопанската академия в София.

След това го грабват безсинурните поля на Родината. Започва трудовия си стаж като агроном в Държавното земеделско стопанство край гр. Никопол.

После се зареждат с. Сливовик, Ломско, Медковец край Михайловград, ръководител на база в Научния институт гр. Кнежа, в Института по фуражите в Плевен. И ето че го позовава родното село. Петко е сред своите. Тук той ще подари на хората и родната земя най-плодоносните си години.

Но тук ще изпие и най-горчивите чаши…

През 1965 г., под негово ръководство като председател на ТКЗС се слагат основите на нова организация на труда - комплексното обработване на земята от механизаторите Васил Дочев и Петър Колев - и двамата по-късно Герои на социалистическия труд.

След две години, през ноември 1967 г., в Беглеж пристига с огромен екип да проучи тази революционна промяна в българското село не кой да е, а лично Тодор Живков. И Петко разказва: „Ей така, както седим един срещу друг с тебе, така седяхме с Живков и аз докладвах.”

За изключителните нововъведения, които се внедряват следващата година в цялата страна, ТКЗС с. Беглеж е наградено с орден „Георги Димитров”, а неговият председател - с най-високия трудов орден - „Червено знаме на труда”.

И нека тука отворя една скоба и ви кажа под секрет: Петко Спасов има една крина с ордени, медали, златни значки. Зад тези знаци на признателността се крият безсънни нощи и тревоги на достойния българин Петко Спасов.

Не по-малко интересно е и друго начало в живота на юбиляра - творческото. Първото свое стихотворение напечатва във в-к „Друм” през 1946 г. Вестник „Друм” е единственият по онова време провинциален литературен вестник, който се издава в с. Угърчин (сега град), Ловешко. После се зареждат изяви в плевенския окръжен вестник „Септемврийска победа”, в „Септемврийско слово” - Михайловград, „Работническо дело” и други вестници и списания. По-късно се появяват и книгите му със стихове: „Олтар” - 1993 г., „Завръщане” - 2001 г., „Детишарница” - 2003 г., „Вдигни очи нагоре” - 2006 г., както и сатиричните „С камък в пазвата” - 1994 г., „Зевзеци”- 2000 г., „От чучура” - 2001 г., „Думи нахалос” - 2006 г. Според личните признания на автора, цитирам: „годишно печата - в столични и местни вестници и списания - около 200 епиграми, анекдоти, вицове. А досега съм отпечатал общо около 2000!”

Респектираща цифра! И не само тя е, която заслужава нашата адмирация. Качеството на Петковия хумор е от най-висок карат и, сигурен съм, част от него ще се впише в националната ни съкровищница.

Като казвам тези ласкави думи за поетичните и сатиричните книги на Петко Спасов, трябва да призная, че истинския свой портрет той е изваял с публицистичната си книга „През овразите на времето”.

Тази книга е история на едно трудно пътуване през живота - от бедното, но безгрижно детство, до побелелите коси, от които всеки косъм е следствие от невероятни изпитания.

И всички тези горчилки - в името и за добруването на другите. За утвърждаващите се днешни нрави това ще предизвика навярно снизходителни усмивки в младите хора, но за ония години това бе морал и стил на живот за няколко поколения българи.

Откровено, искрено, с възторг или с мъка, Петко Спасов прави дисекция на онова време. Той е безпощаден в оценките си. Именно тази откритост завладява читателя и той се доверява изцяло на автора.

И друго впечатлява: колкото е строг към грешниците, два пъти по-великодушен е към онези, които са обрекли ум, съвест и трудолюбие на обикновените хора.

Ръкописът на книгата четох доста отдавна, преди близо две години, но и до днес продължавам да завиждам на автора за страниците, в които разговаря, оценява, жали и в същото време гребе с пълни шепи от добродетелите на баща си.

Всички ние, които пишем, не сме пропуснали да изпеем най-нежните си песни за оная, която ни е дала живот - майката. За първи път в тази книга на Петко Спасов аз срещам толкова обич и признателност към бащата. Те са изплакани с такава тиха горест, че разтърсват.

Не могат да се забравят и ония дългогодишни, безкрайни празници в Беглеж, когато селото е на върха на националната си слава. Беглеж се е превърнал в светилище. Но не за кадене на тамян и за църковни песнопения. Беглеж е светилище на знанието.

Тук земеделската наука си дава среща с практиката за получаване изобилие от хляб и други материални блага. Знанието и модерната техника, под опитната и сигурна ръка на новия човек, правят чудеса. От цялата страна прииждат делегации да се запознаят с опита на беглежките механизатори.

В центъра на тези празници, на тази национална отговорност е авторът на книгата „През овразите на времето” Петко Спасов - селскостопанският експерт, знатният агроном, големият организатор, творецът…

През последните години много бивши стопански, обществени и културни дейци посегнаха към перото да оставят своите спомени за времето, в което са живели и работили. Аз съм щастлив свидетел на много от тези усилия.

Появиха се книгите на стопанския деец Васил Ангелов „Сам срещу съдбата”, на Георги Цветанов „В бързея на времето”, на партийния деятел и държавник, дългогодишния кмет на Плевен Андрей Романов - „Време на мечти, време на дела”, изключително ценната книга на маестро Иван Вълев за Северняшкия ансамбъл, „Личности и феномени” на Никола Попов, „Коледно откровение” на Владимир Каракашев, „Ловец на деня” и „Прошка при пеперудите” на Спаска Гацева и още няколко знакови творби на известни и по-малко известни дейци и творци от нашия край.

Стотици са интересно разказаните епизоди в книгата „През овразите на времето”. Много са и поуките, които всеки от нас - от младежите до старците - може да почерпи.

Те са трайни, защото са извлечени от реалностите на живота. И за кой ли път се потвърждава истината, че богато изживеният живот в полза на другите, при наличието на художествен талант разбира се, може да роди силна книга.

Навярно ще досадя на някои по-млади колеги, които търсят изява на писателското поприще, но още веднъж ще припомня, че да се изучава животът от интернет и от атрактивните, но бездарни писания в жълтите вестници, крие голям риск за пълноценната им реализация.

Изпитанията са, които раждат и големите цели, и големите успехи. Не случайно големият немски поет Хайнрих Хайне провъзгласява, че „животът - това е битка непрестанна, а битката е истински живот.”

Тази максима е потвърдена в световната и нашата литература от редица гениални разказвачи като Джек Лондон, Михаил Шолохов, Захари Стоянов и други. Нагледен пример за такова сливане на живот и творчество е и Петко Спасов.

„През овразите на времето” е силна и достойна книга. Тя запечатва за историографията на България един откъс от полови столетие с всичките му красоти и спорни страни.

Авторът не го натрапва никому. Нито на днешния, нита на утрешния българин. Някои днес се опитват да изключат това време от националната ни история, класифицирайки го като безвремие, т.е. то не е съществувало.

Други го определят като апогей в хиляда и триста годишната история на българската държава. Петко Спасов не ни налага оценки. Той го описва такова, каквото е било.

Аз се прекланям пред онова време, защото то е и моето време. Свеждам глава пред моя приятел Петко Спасов, че честно го е описал.

9 ноември 2008 г.
Зала „Гена Димитрова” в
Регионалната библиотека

2. „СРЕДНОЩНИ СТИХОВЕ”

Преди близо две години имах удоволствието да представя мемоарната книга на Петко Спасов „През овразите на времето”. И тогава, и сега, от дистанцията на тези две години, с още по-голяма убеденост ще повторя, че тази книга е сред най-доброто, което се създаде в нашия край през последните години.

Новият прочит ме изпълни с гордост, но и с малко завист. С тази книга Петко Спасов си извая верен и траен автопортрет. Направи го, както никой от пишещите в нашия град не го е направил до сега.

Трудно и дълго бе пътуването на автора през овразите на времето - от бедното, но безгрижно детство, до побелелите коси. Белязано от кратки радости и дълги изпитания, това време даде облик на няколко поколения българи, които бяха отправили поглед към един друг свят - мирен и съзидателен, чист и обладан от мечтата за съвършенство.

В този устрем и в тази жажда за съграждане и извеждане на Родината в челото на световния прогрес стояха такива уникални личности като Петко Спасов - знатен представител на аграрната мисъл и практика, отличен организатор, творец на хляб и слово.

След публикуването на такава прекрасна публицистика, след тази лебедова песен, за която мечтае всеки пишещ, спокойно и заслужено Петко Спасов можеше да понамали малко работното темпо и да се заседява по-дълго с приятели и познати на чашка кафе.

Този ветеран на хумора и сатирата, този свеж като пролетен вятър селянин обаче, отново ни опроверга. Напуснал фактологията на житейската битка през овразите на времето той ни поднася на длан сърцето си - пълно с обич и милост за хората; душата си - широка и благородна, смутена понякога от грозна дума или нечист поглед.

Стихосбирката „Среднощни стихове” е вариант на „През овразите на времето”, преодолявани не с рационалността на разума, а с трепета на сърцето.

Не бих си позволил сравнителния подход в оценките за двете книги. Като разказвач моите предпочитания са определено в полза на прозата. За стиховете ще се опитам да говоря само като страстен любител на мерената реч.

Днес се пише всякак и се публикува и издава всякаква поезия. Аз имам свои предпочитания и си позволявам да ги споделя с вас. Веднага се застраховам - не ви ги натрапвам. Всеки има право на свой избор. Аз предпочитам класическия римуван стих.

Според мен той предпазва твореца от излишно бърборене. Той дисциплинира думите, а те, както мнозина знаят, са най-коварният строителен материал. Не им ли знаеш цената и капризите - обречен си.

Не застане ли в редицата всяка на своето място, думата се разхожда по белия лист както си иска. Римуваните строфи аз оприличавам на зид от рингови тухли, с които се зидат доменните пещи. Те издържат на най-висока температура.

Най-добрите стихотворения в сборника „Среднощни стихове” на Петко Спасов са осъществени по предпочитания от мен класически начин и затова ми допадат:

„Аз пиша нощем, в късни часове,
че дните ми са уплътнена съвест.
Затуй са кратки мойте стихове.
Четеш ли ги, във времето потъваш.”
(„Моите стихове”)

Не думи, звук не може да се извади от това четиристишие. По ритъм прилича на хоро на Дико Илиев. Както в духовата музика ритъмът се определя от ударите на тъпана, така строфата се римува от ударението на сричката с подходящата гласна буква.

Стихотворната книга на Петко Спасов започва с цикъла „Там, дето чучура бълбука” - т.е. с родовото място, бащиния дом, детството, юношеските години и младостта.

Разказал за родния Беглеж в мемоарите си на десетки страници, тук всичко е сведено до синтез, който събужда в душата на всеки от нас спомен за свети места и мили на сърцето хора.

„Жадувам пак на твойта чука
да помечтая в унес тих,
там, дето чучура бълбука
и чудни песни сътворих.

Където родната ми къща
за мен е свята като храм
и с нетърпение се връщам
при истинските хора там.”
(„Беглеж”)

За любителите на цифрите ще съобщя, че стихосбирката „Среднощни стихове” съдържа 63 стихотворения, разпределени в четири цикъла. За първия вече споменах.

Вторият - „Вдигни очи нагоре” - носи заглавието на сборника с интимна лирика, издаден през 2006 г. В него авторът изявява голямата си лирическа дарба.

Красотата на чувствата тук кореспондира с най-високите естетически критерий. Носител на тях естествено е лирическият герой.

Празни думи не изричам.
И презирам разни клетви.
Който истински обича,
на душата му е светло.
И го мамят бели друми.
И го чакат като жетва
пазени в сърцето думи.
Всяка дума - свята клетва.
(„Обич”)

В този цикъл има знакови стихотворения, които биха правили чест на всеки творец. Бих споменал осмостишието с най-обикновено заглавие „На реката”. Много тънко е доловено безгрижието на момиченцата-ромчета, които се къпят във вирчето на местната рекичка. Техните едва наболи гърдички поетът оприличава на кратунки, с които се учат децата да плуват.

Много ефирност и сладка нега лъха от романтичния повей на стихотворението „Дъждът”:

„Дъждът, пристигнал по вечеря,
се сипе тихо по паважа.
От теб дошел - да ме намери,
за твоя ден да ми разкаже.

Не зная на дъжда езика,
но щом небето се пропука,
разбрах го аз, че ме повика..
И слушах цяла нощ капчука.
(„Дъждът”)

Е, кой не би слушал в захлас романтичния шепот на този капчук! Разбира се, който има сетива за този мълвеж…

Така, изглежда, е предопределено - човек се ражда на определено географско място, да реализира биологичните и придобитите си дадености, където обществените нужди го позоват, но в края на краищата идва ден, идва час, когато родовата памет го повиква, откъдето е тръгнало началото му.

Тази сложна метаморфоза съпътства живота на всеки индивид, на всяко живо същество. Дори физически да се адаптира човек към нова природна среда, последната мисъл, последната дума, когато настъпи фаталният час, е за мястото където сме родени, за онази, която ни е родила.

Тъжен е третият цикъл в „Среднощни стихове”. Самото название - „Завръщане” - ни подготвя за тежки срещи: с издъхващия баща, с опустелия дом, със скъпи места в селския кър, със спомени за отишли си хора, оставили в теб и другите светъл лъч на надежда, на вяра, на обич.

Животът на Петко Спасов е богат с такива свети места и с такива мили хора, които са го обичали, които е обичал. Родното му село Беглеж е отгледало знакови личности, донесли много слава на Родината ни.

С тях е общувал, другарувал, живял. Затова и думите, които е изрекъл, песните които е изпял, ни трогват и ни правят горди, че сме българи. Разбира се, заслугата е само негова. Като ек от далечни векове звучи епитафията му за световноизвестната Гена Димитров.

„Почина Голямата Гена
и гледа ни сега от там.
Светът за нея беше сцена,
небето ще й бъде храм.”

Само заради тази епитафия си заслужава „Среднощни стихове” да стигне до хората, до читателите.

Но този бисер не е самотен. Той е асистиран от други добри стихотворения, които се четат с лекота и се запомнят трайно, защото са натоварени с истини за нашия живот - минал и сегашен.

Кого не би трогнало стихотворението „Старият учител”, който по трохичка е дал от знанията на много поколения българчета. Извървял житейския си път, с пожълтяло като прашен костюм лице, седи загледан в празната кафена чаша, а на поклона на признателния някогашен ученик без стеснение отговаря със сълзи по спаружената буза.

Не за първи път огласявам уважението и почитта си към поета, общественика и човека Петко Спасов. Правя го с чиста съвест и от сърце. За него това едва ли има някакво значение, защото делата му са оценявани на най-високо държавно ниво и са подплатени с най-високи държавни отличия.

Той има вярно чувство за историчност. Честно общува с времето. Брани с достойнство преживяното, грешните стъпки осъжда. Горчивина блика под езика когато изрича:

„Оказа се безпомощна България.
Дойде й от управници бедата.
Не случихме със бившите другари.
Не случихме след тях и с господата.
(„Хроника”)

И ако от това четиристишие ни лъха гробищна студенина, в повечето стихотворения Петко Спасов дарява хората с вяра. Все пак животът продължава - пъстър като безкрайна ливада с много цветя, но и с много бурени.

Стига да има хора да записват честно и песента на вятъра, и воплите на хората, и полета на птиците.

„Професията ми бе тежка -
на хората се посветих.
И в късни нощи като грешник
мечтите си превръщах в стих.
(„След превала”)

Виждате, има ги такива записвачи. Един от тях, който нашата Мизийска земя е родила, е Петко Спасов.

10 юни 2010 г.
Галерия „Дарение акад. Светлин Русев”
гр. Плевен