Георги Стойков

Лесно е да се говори за знакова личност като днешния рожденик Никола Бошнаков. Лесно е, защото дългият му живот е белязан с много обществено полезни дела.

В него се оглежда онова следдеветосептемврийско поколение, изградило една друга, непозната за древната ни история България.

Невъзможно е обаче, на трапеза, да се разкаже и една хилядна от този съзидателен живот. Вярвам, въпреки превратностите на времето, че един ден историографите непременно ще се върнат към личността на Никола Бошнаков и ще му отредят заслужено място в културната история на нашия град.

Ще се опитам да щрихирам принос, формиран в близо половинвековното ни приятелство.

Ние сме от едно поколение. Ние сме първата вълна, която заля България и ни приобщи към революционерите, към тези, които в люти, смъртни битки с монархофашизма извоюваха свободата на Девети септември 1944 година.

В годините на старостта, дълги дни и години вече размишлявам над този феномен: ние, невръстни още юноши, със сърцата и ума си осъзнахме нашето място в битката за преобразуването на света?

Вероятно всичко е било интуиция, прозрение някакво, че тръгваме след една велика идея, до която теоретически не бяхме се докосвали. Ние не познавахме нито Маркс, нито Ленин. Това щяхме да сторим по-късно в университетите и в живота.

Но ние бяхме вече в младежкия университет на славния РМС. Той бе първият факултет, през който минахме и който ни даде вяра за цял живот да работим и творим за новия свят.

Помамен от бурната ни 1300-годишна история с невероятни извисявания и трагични падения, Никола Бошнаков завърши историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски”.

Родният му град прие един енергичен, волеви, с научно изграден мироглед специалист, който вля усилията си в развитието на светините на града - „Военноисторическите музеи”.

Това бе площадката, теренът, върху който Кольо реализира природните си дадености и придобитите знания.

Тук изживя неповторима младост. Създаде семейство с прекрасната Ваня, отгледаха и възпитаха чудесни деца, дадоха от себе си всичко за културния възход на Плевен.

Израстването на Кольо като ерудиран специалист по музейно дело ставаше много динамично. Организаторските му способности, общественият му авторитет с всяка година го изтласкваха все по-нагоре, за да достигне още много млад до най-високия и отговорен управленски пост в бранша.

И за никого не бе изненада, когато той оглави „Военноисторическите музеи”. Достоен продължител на делото на големия Стоян Заимов, край него израснаха прекрасни кадри, които оглавиха важни сектори в Музея.

Повечето от тях оставиха за поколенията сериозни научни изследвания, част от които се вписаха и в националната ни история. Тук бих споменал няколко имена, с които имах честта да дружа и да бъда приятел като Цветан Симеонов, Гена Тодорова, Илия Кирчев, Михаил Грънчаров и много други.

Музеите в ония години бяха гордостта на Плевен, посещавани от хиляди български и чуждестранни туристи.

С опита си, с присъщата си прецизност в работата, като завеждащ сектор „Култура” в ОК на БКП Кольо Бошнаков даде своя принос в развитието на културните институти и творчески съюзи, библиотеките и художествената самодейност в Плевен и Плевенски окръг.

Наред с огромната си работа за превръщането на музеите в школа за патриотично възпитание на младите поколения, Никола Бошнаков с вдъхновение и вещина осветли важни раздели от Плевенската история.

Неговите трудове за Освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. и по-конкретно на медицинската помощ в руската армия по време на боевете за Плевен; за плевенския край през Възраждането, специално за българската жена през периода; за музеите като символ на дружбата ни с народите на Съветския съюз са творби с непреходен характер.

Не бих пропуснал тук и единственото, поне за сега, изследване за Плевен и плевенско в публицистиката на Христо Ботев. На тази творба ние, журналистите от в-к „Септемврийска победа” на времето от сърце се радвахме и малко му завиждахме.

За човешките качества на Кольо може да се говори дълго и все с положителен знак. Той е сериозен и верен приятел. На неговата дума може винаги да се разчита.

Не е завистлив. Протяга ръка за помощ на всеки добронамерен. Единствено е непримирим към мързеливите.

Знам, че припомняйки част от делата, които Никола Бошнаков е сътворил, ще му доставя удоволствие. Но знам и това, че всяко връщане към миналото навява тъга. Ние, българите имаме този страшен порок - бързо да забравяме миналото.

А днес, май ни позабравиха и свои и чужди. Някои майкопродавци се опитват дори да ни разпънат едва ли не на кръст, че сме творили един нов, различен от предпочитания от тях живот.

Но историята е безпощадна. Тя ще отреди на всеки заслуженото. Не вярвам в провидението. Вярвам във вечността на фактите и в безсмъртието на нашия социалистически идеал.

8 октомври 2011 г.
гр. Плевен