Ганчо Керечев

УТРО

Едва сега отварям
вратата на Деня,
готов да се сдобря
със всяка буболечка,
със всеки стрък трева.
И прошка да им искам.

РОДИНА

Едното й море е черно.
А другото… О, другото е Бяло.
Като съдбата й е Черното.
А Бялото – илюзия.

БЪЛГАРИЯ

В мен стрелят.
Отвън и отвътре – в мен стрелят.
Навярно искат да проверят
колко може да издържи на куршумите
един българин.
….
Утро ли виждат във мен!
Птица ли!
Песен ли…
Все стрелят.

“От кога сей, мила моя майно льо,
зора зазорила…”

ВИК

Хора, спрете да се занимавате
със глупости!

И защото
няма основание
да сме зли едни към други,
просто засадете лук в градините
и отглеждайте небе за гълъби.

Колко е самотен и нещастен въздухът.
Дробовете ни са пълни със зараза,
а очите ни със кален дъжд и вятър,
който скубе корените на цветята,
още непоникнали във нас.

Все не могат да запеят птиците,
сгушени дълбоко във сърцата ни.
И се скита слънцето на разума
в белите полета на надеждата.

* * *

Утехата ми идва късно.
В прозореца пълзи мъгла
и хоризонтът е навъсен.
Не виждам птиците, а чувствам,
че те са някъде край мен.
В мъглата – не. Отвъд мъглата.
С крилата си гребат небе –
летят с телата си насреща.

В прозореца пълзи мъгла,
а сетивата ми усещат
безбрежността на синева.