ЗА КВАНТИТЕ, ОКЕАНА И ДЯДО МИ

Йоан Нечев

ЗА КВАНТИТЕ, ОКЕАНА И ДЯДО МИ

Аз съм направен от щастливи кванти
и съществувам отдавна в много вселени.
Не защото искам, а защото така съм създаден -
да не съм част от нещо,
а да съм всичко едновременно.
Лутам се във всевъзможни посоки
и не мога да се намеря.
Защото не знам какво съм
и къде се намирам
в пространството и времето.
Затова океанът изглежда дълъг
и кратък на стъпки е плажът.
А неизмеримо остава пространството
между очите ми,
с които не мога да плача
и ръцете, с които се опитвам да гледам.

Аз съм направен от щастливи кванти.
А Космоса е направен от мене.
Приличам на дядо си, който беше пазвантин
на едно поле дини,
колкото безкрайно,
толкова и временно…


ЗА КВАНТИТЕ, ЩАСТИЕТО И РИБИТЕ

И аз, като всички, живея сред хора.
И като повечето хора, съм малко поет.
Всичко, включително ние, по някакъв начин е поезия.
Всичко, включително поезията, по някакъв начин сме ние.
Накрая, всичко събрано е сън.
Сетивата, които ни казват противното,
са същите, които ни лъжат, че спим.
Някой знае ли какво представлява всъщност?
Защо е?… Къде е?… Кога е?…
Знаем само от какво сме направени.
От кал. От пръст. От кванти.
Но вече е доказано, че квантите съществуват
едновременно навсякъде и еднакво са реални
на повече от едно място.
Защо и хората да не могат така?
Нищо, че не го знаят.
Квантите също не знаят.
Ние може да сме реални и тук,
но и в нечие друго измерение, представи, битие…
А други да са кванти в нашето измерение.
Също толкова реални. Също толкова ние.

Но някой ще каже, че квантите
не могат да бъдат щастливи.
Че не могат да обичат като хората.
Някой знае ли какво могат квантите?
Някой знае ли какво могат даже рибите?
Някой питал ли ги е колко са щастливи?
Рибите помнят само три секунди.
А човек си спомня половината от живота си.
Остава само да разберем
кой е по-щастлив?


НЕДОРАЗУМЕНИЕ

Ако можех да нося твоите обувки бели,
с тях бих се върнал по сто пътя към себе си.

Ако можех да виждам с очите ти бадемови,
бих видял и нашите паралелни вселени.

Ако можех да мина през твоите вени,
щях да спра в сърцето ти, докато изчезна.

Ако не обичах живота с твоята вяра,
бих се губил на всяка коварна гара.

Ако помнех всички сълзи в очите ти,
бих напълнил догоре едно море с бисери.

Ако броях изгревите в твоите усмивки,
никой залез не би могъл да ми стигне.

Ако времето не спре, когато погледнеш към мене,
значи светът е едно недоразумение…