ХЕРЦОГЪТ, КОЙТО ЗАМЕНИ ШПАГАТА С ПЕРОТО

Стефан Коларов

1.

Съдбата е била доста благосклонна към неговата личност и дело, въпреки неизбежните драматични събития, които съпътстват живота на всеки голям творец. Неговият род се смята за един от най-старите във Франция тъй като води началото си още от XI век. При крал Франсоа I  всички негови представители получават титлата граф, а при крал Луи XIII титлите херцог и пер. Бъдещият воин и писател е роден в Париж на 15 септември 1613 г. в семейство с още единадесет братя и  сестри, но детството му преминава във фамилния замък във Вертьой, област Ангумоа. Баща му херцог Франсоа V  дьо Ларошфуко е бил губернатор на френската провинция Поату. До неговата смърт (1650) синът по традиция носи името принц дьо Марсияк, след това вече е херцог Франсоа VI Ларошфуко. Когато е едва на петнадесет години се оженва за братовчедката си Андрея дьо Вивон (Andree de Vivonne) и от този брак се раждат осем деца.

Макар и съвсем млад, едва на шестнадесет години, той се появява в двореца, навлизайки в обществения живот. Скоро след това участва в Тридесетгодишната война, но заради изказани публично непредпазливи думи във връзка с неуспешната кампания през 1635 г. той бил въдворен, както и други дворяни, в собствените имения. Кардинал Ришельо като пръв министър, подозирал кралицата Анна Австрийска за тайни преговори с испанския двор, което означавало държавна измяна. По младежки пламенен и склонен към приключения, принц дьо Марсияк пожелава да защити кралицата и нейната приближена госпожица д’Отфор и приема тяхното предложение да ги „отмъкне” и отведе в Брюксел.  По искане на кралицата той се запознава с нейната довереница и приближена мадам дьо Шьоврьоз, въдворена в Тур като противничка на Ришельо. Тя била възприемана от съвременниците като политическа авантюристка. Запознанството обаче преминало в доста интимна връзка. По-късно в своите „Мемоари” той пише: „Колкото труден и опасен да ми се стори този проект, мога да кажа, че нищо не ме е зарадвало повече в целия ми живот. Бях на възраст, когато човек обича да прави необикновени, дръзки неща, а не можех да си представя нещо по-дръзко от едновременното отвличане на кралицата от краля, неин съпруг, както и от кардинала, който я ревнуваше, и на госпожица д’Отфор, в която кралят беше влюбен.” Всъщност някои биографи пишат, че и принц дьо Марсияк не е бил безразличен към красавицата.

С тази заплетена история е свързано и бягството на мадам дьо Шьоврьоз от Тур за Испания, за което, без да има непосредствена среща, помогнал смелият принц, но последвало незабавното му задържане в Бастилията, което всъщност се превърнало и в неговата  първа школа за политическо възпитание.  След това той е принуден да стои във Вертьой (1639-1642), където остава до смъртта на Ришельо и крал Луи XIII.  Тъй като новият крал Луи XIV е малолетен, кралица Анна Австрийска става регентка, а начело на Кралския съвет застава неочаквано кардинал Мазарини, който продължава политиката на своя предшественик. Започват бунтовете на феодалната върхушка заради отнетите права и привилегии. През септември 1643 г. принц дьо Марсияк участва в така наречения заговор на Високомерните, но след разкритията, отново постъпва в редовете на армията и се сражава под ръководството на Луи дьо Бурбон, а след това и под ръководството на принц Конде, с чиято сестра мадам дьо Лонгвил, съпруга на херцог дьо Лонгвил, се запознава и впоследствие това приятелство става най-шумната му любов.

Неговият баща успява да му откупи длъжността губернатор на провинция Поату, а губернаторът се явявал наместник на краля в управляваната провинция, затова в неговите ръце било съсредоточено военното и административното управление. Кардинал Мазарини се опитал да го привлече на своя страна като му обещал така наречената лувърски почести - право на табурета на неговата съпруга - право да седи в присъствието на кралицата, и право да се влиза с карета в двора на Лувъра.

Провинция Поату заедно с много от останалите провинции, както и в Париж, започва да се съпротивлява на наложените данъци и въвежданите разпоредби. Така възникват граждански размирици във Франция, известни с името Фронда. Парижкият парламент възглавил този ранен етап на борба. Кралицата-майка и кардинал Мазарини напуснали столицата, а кралските войски обсадили Париж. Парламентът се стреснал от размера на съпротивата и след редица компромиси бил подписан мир между въстаналите и короната на 11 март 1649 г.

По време на обсадата на столицата се ражда син от връзката на принц дьо Марсиняк и   херцогиня дьо Лонгвил (Ан Женевиев дьо Бурбон), който получава името Шарл Орлеански. Така децата на моралиста стават девет - от брака си има пет сина и три дъщери.

Поради последвалия арест на принц Конде и неговите съмишленици започва вторият етап на Фрондата, наречен Фронда на принцовете, продължил от януари 1650 г. до юли 1653 г. След смъртта на баща си, вече с титлата херцог дьо Ларошфуко, храбрият воин събира войска, в която влиза голямо феодално опълчение, и се отправя за провинцията с център Бордо. Въпреки известен успех, след пристигането на кралската армия обаче бунтовниците слагат оръжие. Ларошфуко бил лишен от длъжността губернатор на Поату и получил заповед да се прибере в своя замък, разорен от кралските войници. Борбата за освобождаването на принцовете обаче продължава и на 13 февруари 1651 г. те били освободени. Но принц Конде  не бил доволен от развоя на преговорите с Анна Австрийска и с армия, в чиито редове влизал и Ларошфуко, започнала нова битка. При сражение, което станало на 2 юли 1652 г. в парижкото предградие Сент Антоан, херцогът бил тежко ранен с изстрел в лицето и едва не загубил своето зрение. Четири месеца по-късно след успешни преговори между фрондистите и кралската армия младият крал Луи XIV тържествено влязъл в столицата, завърнал се и кардинал Мазарини и бил сложен край на продължителната гражданска война (Фронда).

След получената амнистия Ларошфуко трябвало да напусне Париж и той се завръща в бащиния замък, където се опитва да възстанови здравето си и в усамотение написва своите „Мемоари”, издадени през 1662 г.

2.

Още от Древна Гърция повикът „Познай себе си!” има дълбок нравствено-философски и психологически смисъл. В литературните салони по времето на великия моралист представянето на автопортрета става изтънчена форма на творческа изява, на авторско присъствие. Епохата на Луи XIV, в която сияят имената на Расин, Корней, Молиер, Паскал, Лафонтен, Никола Боало и др., разкрепостява мисленето, дава простор на художествените търсения и нещо, което е за отбелязване - засилва критичността към човешките слабости. Сред не огромното по обем творчество на херцог Франсоа VI дьо Ларошфуко неговият портрет изпъква с непосредствената си действеност, простота и изисканост. Въпреки че гениалните  максими са доста познати у нас, неговото останало творчество не е още преведено. Затова в тази публикация, посветена на моя любим моралист, включвам и този заслужаващ внимание текст, преведен от мен за първи път на български език:

„АЗ СЪМ  СЪС среден ръст, гъвкав и правилно сложен, кожата ми е смугла, но достатъчно гладка, челото е открито, високо, очите ми са черни, неголеми, вглъбнати, веждите също черни, гъсти, но добре очертани. Затруднявам се да кажа каква е формата на носа ми: според мене той е издължен, но не орлов, не сплескан и не е остър, по-скоро големичък, отколкото малък, и леко надвисва над горната устна. Имам голяма уста, не твърде дебели и не твърде тънки устни, почти винаги червени, а зъбите са бели и равни. Казвали са ми, че брадата ми е тежковата: аз нарочно сега се огледах в огледалото, исках да проверя дали е така, но не можах да реша. Лицето ми е нито квадратно, нито овално - какво е именно - не се наемам да определя. Косите са черни, по природа чупливи, при това достатъчно дълги и гъсти, така че, може да се каже, главата ми е красива.

На моето лице се е запечатало изражение на досада и горделивост, затова мнозина ме смятат за надут, макар че това качество ми е съвсем чуждо. Подвижен съм, даже прекалено, и като разговарям твърде много жестикулирам. Ето защо съвсем чистосърдечно аз мисля за своята външност, и надявам се, представата, която давам за себе си, да не е далеч от истината. Аз ще продължа да рисувам своя портрет все така правдиво, защото дълго съм се изучавал и сега добре го постигнах: притежавам и смелост, с която, без заобикалки, мога да изброя някакви свои достойнства, но и честност, без лукавство, да си призная недостатъците.

Преди всичко съм длъжен да кажа, че характерът ми е меланхоличен и тази меланхолия е така дълбока, че през последните три-четири години аз съм се смял не повече от три-четири пъти. Обаче, както ми се струва, тя не би била толкова тягостна и непоносима, ако би произтичала само от качествата на моята натура; но аз имам за нея доста странични причини  и те така занимават моето въображение и препълват ума ми, че по-често от всичко съм потънал в замисленост и мълча или отронвам нищо не значещи думи. Аз съм потаен с малко познати хора, но дори и с много познати не съм твърде открит. Отлично разбирам, че това е недостатък, и според силите си ще се старая да го преодолявам. Но тъй като заради сегашния свой мрачен вид аз изглеждам още повече затворен, отколкото това е действително, а да се избавим от трайния вид, за който ние сме обречени от природното разположение на чертите, не е по силите ни, то боя се, че дори да променя своя нрав, аз няма да мога до край да променя своята навъсена външност.

Не съм лишен от ум и говоря за това открито, иначе защо трябва да се прикривам? Който не може без заобикалки и хитрости да изброи своите достойнства, той, струва ми се, под лъжливата скромност крие прекалено много тщеславие и с това премълчаване твърде ловко се старае да внуши на заобикалящите го високо мнение за себе си. Ето защо аз не бих искал да ме приемат за по-красив, отколкото се рисувам, или с по-приятен нрав, отколкото се показвам или по- остроумен и разсъдлив, отколкото съм в действителност. И така, повтарям, не съм лишен от ум, но и него разваля меланхолията: макар паметта ми да е добра, особен безпорядък в мислите си нямам и не ми е чужда дарбата на красноречието, но аз така съм претоварен от своята печал, че не е рядкост да се изяснявам доста неясно.

Беседата с достойни хора е едно от най-големите ми удоволствия. Обичам тя да се води със сериозен тон и преди всичко нравствените въпроси да са главното й съдържание. Но не съм противник и на леката беседа. Аз самият рядко говоря по забавен начин, но това не означава, че не съм способен да оценя изящната острота или да намеря приятността в шеговитото бърборене, с което толкова се отличават хора, надарени с жив и блестящ ум.

Обичам да чета, особено тези книги, които образоват ума и укрепват душата. Повече от всичко ми е на сърцето съвместното четене с умен човек, защото тогава всяка минута на глас размишляваш над прочетеното, а от размишленията се ражда най-приятната и най-полезната беседа.

Аз не лошо разбирам от произведенията в проза и стихове, донасяни ми за оценка, но оценките си изказвам, за извинение, с излишна прямота. Ето това също е моя слабост: понякога съм прекалено придирчив и твърде суров в своята критика. Харесва ми да участвам в спорове и аз често с охота влизам в тях, но своите възгледи отстоявам обикновено с неумерен плам и се случва, да нападам погрешните твърдения на моите противници с такава разгорещеност, че сам ставам твърде неразумен.

Изпълнен съм с благородни чувства, добри намерения и непоколебимо желание да бъда наистина порядъчен човек, затова моите приятели биха ме дарили с неизказана радост, ако биха ми говорили открито за моите недостатъци. Всички и най-малко близки ми хора, които биха били така добри, че понякога в разговор с мене биха ги посочвали, знаят, с каква искрена благодарност, с какво пълно смирение на духа аз винаги приемам съвети.

Аз не съм подвластен на буйни и неудържими страсти, мене почти никога не са ме виждали разгневен и аз никога и към никой не съм изпитвал ненавист. Обаче, ако става дума за моята чест, аз съм твърде чувствителен и винаги съм готов да си отмъстя за оскърблението. Още повече, аз не се съмнявам, че в тези случаи присъщото ми чувство за дълг ще се събуди и ще ме доведе до крайност за отмъщение с голяма непреклонност, отколкото това би направила ненавистта.

Мен не ме гложди честолюбието, малко се боя и даже съвсем не се боя от смъртта. Не съм много склонен към жалост и бих желал съвсем да не я изпитвам. Въпреки това аз ще направя всичко, което зависи от мен, за да утеша човек в мъката, тук, според моето убеждение, трябва да се използват всички средства, включително и изказване на най-голямо съчувствие, защото хората, постигнати от нещастие, така изглупяват, че съболезнованията им донасят огромно облекчение. Но аз настоявам на това, че трябва да се ограничим само с външните прояви на жалост, грижливо изгонвайки всичко от своето сърце. Това чувство не може да ни послужи за никаква служба, така че да го предоставим на простолюдието, което, бидейки неспособно да постъпва под ръководството на разума, действа само по порива на чувствата.

Обичам своите приятели и моята обич към тях е такава, че ни най-малко не се колебая да пожертвам заради тях всяка моя изгода. Пълен съм към тях със снизходителност, търпеливо понасям тяхното мрачно разположение на духа, но с никакви любезности не ги обсипвам и ни най-малко не се тревожа, когато и те се въздържат от любезности.

По рождение не съм никак любопитен към това, което обичайно предизвиква любопитство у останалите, твърде прикрит съм, и да пазя чуждите тайни на мен не ми струва никакво усилие. На своята дума държа твърдо и за нищо не бих я нарушил, каквото и да ме заплашва. Това правило твърдо следвам в своя живот. С жените строго съблюдавам учтивост и, предполагам, ни веднъж не съм проронил в тяхно присъствие думи, които могат да ги докачат. Ако жената е с образован ум, беседата с нея предпочитам пред беседата с мъж: жените обладават такава мекост, която въобще не ни е присъща на нас, и при това своите мисли те изразяват с голяма яснота и на всичко, за което говорят,  придават повече изящество. Признавам, че някога съм бил склонен към ухажване, но сега, без да се обръща внимание на младостта, решително с това не греша. Приключил съм с празното ухажьорство и не преставам да се удивлявам, че толкова достойни хора все още губят времето си с него.

Безмерно ценя способността да се изпитват високи страсти: те говорят за величие на душата и, макар да внасят в нашия живот големи вълнения, не изцяло съвместими със суровата мъдрост, така хармонично се съчетават със самата безупречна добродетел, че да бъдат осъждани би било несправедливо. Аз знам каква изтънченост и каква сила се таят в голямата, в истинската любов, затова ако някога се влюбя, то ще бъде само с такава любов. Но при моя характер едва ли опитът на ума ще може да се превърне за мен в опит на сърцето.”

3.

Както самият живот на Франсоа дьо Ларошфуко е доста богат и многообразен, така също е впечатляваща и историята на неговите произведения. Например „Мемоари” под заглавие „Гражданските войни във Франция от август 1649 г. до края на 1652 г.” са отпечатани за първи път в Руан през 1662 г. без знанието на автора. Текстът е бил силно изопачен поради преписите, както и добавките от други автори. Сам херцогът се отказва от авторството на тези „Мемоари” и дори се обръща с молба до парижкия парламент, който с указ от 17 септември 1662 г. забранил продажбата им. Този факт е интересен и във връзка с книгоиздателската практика - и от онова време, та дори до днес. Но същевременно разбираме, че вниманието към личността на автора е значително в обществения живот. Затова не закъснява и публикуването на оригиналния текст, отпечатан през 1662 г. в Брюксел от Франсоа Фопенс, но забележете - на титулната страница е отбелязано: Кьолн, издател Пиер Ван Дайк. Но явно е, че Ларошфуко вече е емблематично име и в продължение на XVII, XVIII, и дори през първата половина на XIX в. се срещат много преиздания на изопачения текст, даже други автори се опитват да използват вече наложилото се авторитетно име на знаменития писател. Приема се от специалистите, че първото научно издание на „Мемоари” е било подготвено от Ж. Гурдо и включено в Събрани съчинения на Ларошфуко в серията „Великите писатели на Франция”, издадени през 1874 г. За съжаление тази книга не е издавана на български език.

Забелязах, че много от участниците в онези така далечни за нас исторически събития, са оставили своите „Мемоари” и това е обяснимо, защото е започнал преходът от времето на Луи XIII към XVII век, когато при неговия син крал Луи XIV се налагат ярко имената на Расин, Корней, Молиер, Лафонтен, Паскал, Никола Боало и др. Ларошфуко, който само на шега се е наричал писател, се вписва естествено в този духовен подем въпреки преживените тежки борби. И още нещо, което отбелязват някои изследователи - доста богат, херцогът не се е нуждаел като своите събратя по перо от вниманието на краля слънце и неговата материална подкрепа. Вярно е, че той пише спомените си, когато е заточен извън Париж, но като философ-моралист той размишлява над човешките страсти и се опитва да разнищи човешката природа.

Книгата е композирана от шест части като вместо заглавия на всяка част са поставени месеците и годините, маркиращи времето, обхванато от мемоариста. В първа част са отразени събитията между 1624 г. и 1642 г., в следващата втора част изпъкват лица и действия от 1643 г. до 1649 г. Третата част обхваща малък отрязък от време - от март 1649 г. до февруари 1651 г., но доста наситено с битки и интриги. В четвъртата част авторът описва случилото се от февруари до август 1651 г. В пета част изпъкват събитията от август 1651 г. до март 1652 г., а в шеста част се разказва за боевете   от март до октомври 1652 г. и тежкото раняване на автора, след което той се връща в замъка Вертьой и в семейна среда започва да пише спомените. В самото начало авторът мимоходом отбелязва, че през последните години на управлението на кардинал Мазарини е прекарал в принудително въдворяване, но това не го е обезкуражило и той е решил да се възползва от времето с което разполага, за да разкаже за отделни събития, в които е имал възможност да участва.

Както се вижда от годините, посочени за първата част, Ларошфуко се връща малко назад във времето - десетина години преди началото на своето влизане в обществото, когато кралицата-майка Мария Медичи (1573-1642) изпада в немилост и е отстранена. Той пише за управляващият крал: „Крал Луи, нейният син, се отличаваше със слабо здраве, при това преждевременно подкопано от извънредното му увлечение по лова. Безсилието, от което той страдаше, усилваше в него мрачното състояние на духа и недостатъците на неговия характер: той беше мрачен, недоверчив, нелюдим, той искаше да го ръководят и в същото време трудно понасяше това. Имаше много ограничен ум, насочен изключително в безплодна дейност, а неговите познания във военното дело отговаряха по-скоро на обикновен офицер, отколкото на крал.”

Следвайки хрониката на събития, авторът допълва всяко от тях със стегнат портрет на основните действащи лица и това му се удава много добре. Именно в тия стегнати характеристики проличава тънката наблюдателност и умението да се рисуват характерните личности. Ето как е представил и първият министър на кралството: „Управляваше държавата кардинал Ришельо и своето издигане той дължеше само на кралицата-майка. Той притежаваше широк и проницателен ум, нрав - суров и труден; той беше щедър, смел в своите замисли, но вечно трепереше за себе си. Той беше замислил да укрепи кралската власт и своята собствена, като съкруши хугенотите и най-знатните фамилии на кралството, за да може след това да нападне Австрийския царстващ двор и да сломи могъществото на тази толкова страшна за Франция държава. Всички, които не се покоряваха на неговото желание, си навличаха неговата ненавист, а за да извиси своите протежета и да погуби враговете, всички средства за него бяха оправдани. Страстта, която отдавна го влечеше към кралицата, се превърна в озлобеност към нея. Кралицата изпитваше към него отвращение, а на него му се струваше, че тя има други предпочитания. Кралят беше по природа ревнив и неговата ревност, поддържана от ревността на Кардинала, би била напълно достатъчна, за да го настрои против кралицата, даже ако безплодието на тяхното съпружество и несходството на характерите им не е способствало за това.”

От спомените става ясно, че принц Марсияк, каквато е неговата титла и име до смъртта на баща му, според наложената традиция, е готов да служи на Анна Австрийска (1602-1666), дъщеря на испанския крал Филип III и Маргарита Австрийска. Подобно на баща си и младият принц изпитва остра неприязън към управлението и политиката на кардинала, затова не крие симпатиите си към първата дама: „Кралицата беше привлекателна, на нея й бяха присъщи мекота, доброта, общителност; в нейния характер и ум нямаше и сянка на притворство и при цялата своя добродетелност тя ни най-малко беше оскърбена от вниманието на поклонниците си. Нея и госпожа дьо Шьоврьоз отдавна ги свързваше всичко това, което сближава две същества на една възраст и с еднакво мислене. Тази близост породи толкова важни събития, че аз смятам за необходимо да съобщя тук за някои от тях, случили се до това време, за което ще разказвам.”

Чрез преданата си служба за кралицата, той се запознава и сближава с още една дама, която присъства почти във всички части на „Мемоари”: „Госпожа дьо Шьоврьоз беше много умна, много честолюбива и харесвана; тя бе любезна, деятелна, смела, предприемчива. Тя умело използваше всички свои чарове, за да постигне своите цели и почти винаги носеше нещастие на тези, които привличаше, за да ги достигне. В нея се влюби херцогът на Лотарингия и на всеки е добре известно, че в нея е най-първата причина за нещастията, които толкова дълго претърпяваха и този господар и неговото владение. Но ако дружбата с госпожа дьо Шьоврьоз се оказа опасна за херцога на Лотарингия, то близостта се нея подложи на не малка опасност впоследствие и кралицата.” А както става ясно по-нататък в разказа на принц дьо Марсияк - и на самия него.

В тази първа част на спомените си Ларошфуко се спира и на един много интригуващ сюжет, който според него става причина за настройването на краля и кардинала срещу кралицата и херцогиня дьо Шьоврьоз. Ето неговият разказ: „Във Франция пристигна граф дьо Оланд (лорд Кенсингтън), извънредният посланик на Англия, за преговори за брака на краля, своя повелител, с Мадам, сестрата на френския крал. Лордът беше млад, много красив и той се хареса на госпожа дьо Шьовроз. За да прославят своята страст, те възнамеряваха да сближат и даже да тласнат към любовна връзка кралицата и херцог Бъкингам, макар че те още никога не се бяха виждали един друг. За да се осъществи такъв замисъл не беше леко, но трудностите не спираха тези, на които предстоеше да играят главна роля в него. Кралицата беше такава, каквато я описах, херцог Бъкингам беше любимец на английския крал - млад, щедър, храбър и с несравнима външност. Госпожа дьо Шьоврьоз и граф дьо Оланд намериха от страна на кралицата и херцог Бъкингам най-пълна готовност, каквато само можеха да пожелаят, за да им отговорят. Херцог Бъкингам склони английския крал да го изпрати във Франция със свои представители, за да сключи брачния съюз с Мадам от името на своя господар и пристигна с голяма пищност, голямо величие и великолепие, сякаш той беше самият крал. Кралицата му изглеждаше още по-привлекателна, отколкото той беше си представял, а той се показа на кралицата достоен за любов, както никой в целия свят. Първата среща на церемонията на неговото представяне те използваха, за да поговорят за делата, занимаващи ги неизмеримо повече тях, отколкото делата на двете корони и бяха погълнати само от грижата на своята страст.

Това щастливо начало скоро беше помрачено. Херцог Монморанси и херцог Белгард, верни поклонници на кралицата, се оказаха сега пренебрегнати и макар че френският двор беше великолепен, за един миг него го затъмни със своя блясък херцог Бъкингам. Това поведение на кралицата уязви гордостта на кардинал Ришельо и предизвика неговата ревност и той се постара колкото се може по-силно да настрои срещу нея кралят. Сега мислеха само за това как по-скоро да се сключи бракът и по този начин херцог Бъкингам да бъде принуден да си замине от Франция. А той, доколкото можеше, отлагаше своето заминаване, като използваше своите привилегия на посланик, искаше срещи с кралицата и никак не се съобразяваше с раздразнението на краля. На всичко отгоре, веднъж вечерта, когато дворът прекарваше в Амиен, а кралицата сама се разхождаше в градината, той заедно с граф дьо Оланд премина през оградата и след това влезе в павилиона, където тя бе прилегнала да си отдъхне. Те се оказаха очи срещу очи. Херцог Бъкингам беше смел и предприемчив. Случаят го благоприятстваше и той се опитваше да го използва, показвайки толкова малко почит към кралицата, че на нея й се наложи да призове своите дами, които не можеха да не забележат известно нейно смущение и даже безпорядък, в който се оказа нейният тоалет. Скоро след това херцог Бъкингам се отдалечи, страстно влюбен в кралицата и нежно обичан от нея. Той се разделяше с нея, обричайки я на ненавистта на краля и беснеенето на кардинала, и разбираше, че те се разделят завинаги. Накрая, той си отиде, без да получи възможността да преговаря с кралицата насаме, но обхванат от порив, който можеше да извини само любовта, върна се в Амиен на другия ден без повод като извънредно много бързаше. Кралицата беше в постелята си; той тичешком влезе в нейната стая и облян в сълзи падна на колене пред нея и взе нейната ръка в своите ръце. Кралицата беше не по-малко трогната от него. Накрая графиня Ланоа, първата дама на кралицата, се приближи към херцог Бъкингам и се разпореди да му донесат кресло, казвайки, че не е прието да се беседва с кралицата, стоейки на колене пред нея. Графинята присъстваше при завършването на техния разговор, който не продължи много дълго. Херцог Бъкингам, излизайки от кралицата, скочи на седлото и възобнови своя път за Англия. Не е трудно да си представим какви трусове породи в двора неговата толкова необикновена постъпка и какви възможности за усилване на неприязънта на краля към кралицата подари той на кардинала.

Така стояха нещата, когато кралицата на Англия тръгна за своя съпруг. Съпровождаха я херцог и херцогиня дьо Шьоврьоз. Церемонията на срещата предостави на херцог Бъкингам толкова желания от него случай да покаже себе си и управляемото от него кралство в цялото бляскаво великолепие, и той прие госпожа дьо Шьоврьоз с почести, каквито би могъл да отдаде на толкова любимата му кралица. Херцогиня дьо Шьоврьоз скоро напусна двора на английския крал и заедно със своя съпруг, херцога, се върна във Франция; тя беше посрещната от кардинала като лице, предано на кралицата и херцог Бъкингам. Още повече, той се опитваше да я привлече на своя страна и да я застави да му служи, шпионирайки за кралицата. На всичко отгоре, за известно време той даже повярва, че госпожа дьо Шьоврьоз е благосклонна към него, но въпреки това, все още не вярвайки на нейните обещания, взе предохранителни мерки. Той поиска да вземе тези мерки и по отношение на херцог Бъкингам и тъй като знаеше, че той поддържа в Англия стара връзка с графиня Карлайл, разясни на графинята, че техните чувства са сходни и че имат общи интереси и съумя така изкусно да овладее надменната и ревнива душа на тази жена, че тя се превърна в най-опасния съгледвач на херцог Бъкингам. Заради жаждата да му отмъсти за неговата неверност и желанието да стане необходима на кардинала, тя не пожали усилията си, за да се сдобие за него с безспорни доказателства, които потвърждават подозренията му относно кралицата. Херцог Бъкингам, както казах по-горе, беше суетен и обичаше великолепието: той влагаше много старания, за да се появява на сбирките отличително облечен и графиня Карлайл, за която беше така важно да следи за него, скоро забеляза, че от известно време той започна да носи за украшение непознати й елмазени висулки. Тя ни най-малко не се съмняваше, че му ги е подарила кралицата и за да се убеди окончателно в това, находчиво на бала намери време да поговори насаме с херцог Бъкингам и да отреже тези висулки, за да ги изпрати на кардинала.

Херцог Бъкингам още същата вече откри липсата и разсъждавайки, че висулките е отмъкнала графиня Карлайл, се уплаши от последствията на нейната ревност и започна да се опасява, че тя е способна да ги изпрати на кардинала и по този начин би погубила кралицата. За да излезе от тази опасност, той незабавно разпрати заповед до всички пристанища на Англия и се разпореди под никакъв предлог никой да не напуска страната до определения срок. През това време по негово искане бяха спешно изработени други висулки, точно такива, каквито бяха откраднатите, и той изпрати на кралицата съобщение за случилото се. Тази предпазливост със затварянето на пристанищата попречи на графиня Карлайл да осъществи замисленото и тя разбра, че херцог Бъкингам има достатъчно време, за да предотврати изпълнението на нейния коварен план. Кралицата по този начин избегна отмъщението на тази разсвирепяла се жена, а кардиналът се лиши от сигурния начин да уличи кралицата и да потвърди на краля обхваналите го съмнения: нали той самият добре познаваше тези елмазени висулки, тъй като сам ги беше подарил на кралицата.”

Тази достатъчно интригуваща история след време привлича вниманието на Александър Дюма-баща (1802-1870) и върху нея той изгражда най-известния си роман „Тримата мускетари” (1844-45), а в продължението „След двайсет години” вплита образа на самия Ларошфуко с неговото първо име принц дьо Марсияк, който иска да убие Арамис, като се възползва от благоволението на херцогиня дьо Лонгвил.

Ларошфуко посочва смъртното наказание, на което е бил осъден граф дьо Шале и обезглавен в Нант, обвинен в подготовка на убийство на Ришельо и сваляне от трона на Луи XIII, а в продължение на описваните събития,  изброява и други причини за силното негодувание на краля и кардинала срещу кралицата и госпожа дьо Шьоврьоз. Отбелязва обаче, че кралицата-майка е била принудена да напусне Франция, защото е разкрила на своя син, че кардиналът е влюбен в жена му. Многобройните интриги, които изпълват двора, не са премълчавани в спомените и това подсказва, защо взаимоотношенията на автора с представителите на двореца не са еднозначни. За херцог Франсоа V дьо Ларошфуко той обяснява: „Моят баща беше подложен, както и голяма част от придворните, на преследванията от кардинала; него го подозираха в това, че той е поддръжник на Господина и той получи заповед да се прибере в едно от принадлежащите му имения, намиращо се недалеч от Блоа.”  Господина е прозвище на Гастон херцог д’Орлеан (1608-1660), брат на Луи XIII, оженен за херцогиня дьо Монпансие.

Заради толкова пролятата кръв и толкова разбити съдби, управлението на кардинал дьо Ришельо предизвиква ненавистта на всички. „Кралицата беше нещастна и преследвана - продължава да разказва авторът, - и любовната страст, която изпитваше към нея кардиналът, й причиняваше нетърпими притеснения. Към мен тя се отнасяше с голяма доброта и ме дари със знаците на своето уважение и доверие. Аз поддържах тясна дружба и с госпожица д’Отфор, много млада и надарена с пленителна красота;  незаменимо добродетелна и безкрайно предана на своите приятели, тя беше много привързана към кралицата и ненавиждаше кардинала. Кралят, видимо беше влюбен в нея, която едва беше излязла от детската си възраст; но тъй като тази любов никак не приличаше на обичайната мъжка любов, той нито веднъж не си позволи да се докосне до целомъдрието на младата девица.”

Когато през 1635 г. е обявена война на испанския крал, в кампанията са били включени и доброволци от знатни семейства, сред които е и принц дьо Марсияк. Разногласие между военните началници обаче довежда до загуби на французите и техните войници са били принудени да се върнат по море. Сред завърналите се е и принцът, който дава следното свое обяснение: „Нас ни изгониха от армията под предлог, че сме говорили твърде свободно за случилото се по време на похода; но основната причина за това беше кралят да си достави удоволствие, като ме огорчи с отдалечаването от двора,  от кралицата и госпожица д’Отфор.”

Авторът споделя, че през втората година на войната, която не се води успешно, е назрял и заговор за убийството на кардинал Ришельо, но заради нерешителност на участниците в заговора е била пропусната появилата се добра възможност, при която замисленото е щяло да завърши с успех. През зимата той отива при своя баща, който все още е заточен в имението си. Скоро се явява възможност да изрази верните си чувства към кралицата. Тъй като нейната приятелка госпожа дьо Шьоврьоз била заточена в Тур, тя поискала от принца да се свърже с нея. „Скоро между нас се създаде много тясна връзка” - обяснява той и добавя, че тази близост обаче става и за него злополучна, както е била злополучна връзката на дамата с всички други. И описва как въпреки натиска да не се свързва с госпожа дьо Шьоврьоз става така, че при своето бягство от Тур за Испания тя потърсва неговата подкрепа и чрез други хора той успява да й помогне да достигне до Испания, преоблечена като мъж. Малко по-късно в знак на доверие и признателност херцогинята изпраща човек, който оставя на съхранение скъпоценности на огромната сума двеста хиляди екю. Това бягство обаче разгневява кардинал Ришельо, става известно, че в него има свой дял и дьо Марсияк, затова наказанието е една седмица затвор в Бастилията. След изминалите затворнически дни бунтовният аристократ заедно с маршал Ламейре отива при кардинала и описва срещата си с него така: Намерих го суров и недостъпен. Аз не исках да се оправдавам за своето поведение и на мен ми се стори, че това го уязви. Колкото за себе си, то аз се смятах за рядък щастливец и заради това, че излязох от затвора и то във време, когато никой не излизаше от него и за това, че получих възможност да се завърна във Вертьой, запазвайки тайната, че на мен са ми предадени за съхранение скъпоценности на госпожа дьо Шьоврьоз.” По-нататък в изложението на тази първа глава авторът отбелязва: „Аз бях млад, а здравето на краля и кардинала от ден на ден се влошаваше и аз имах основание да очаквам от предстоящите промени най-хубавото.”

Подписването на съдбоносния договор с Испания на 13 март 1642 г. също предизвиква много трусове. Принцът подпомага граф Монтрезор с лодка и хора, за да избяга в Англия. Въпреки че е в залез, Ришельо докрай остава суров и отмъстителен - умира на 4 декември 1642 г. И все пак с последните редове от тази първа глава разбираме, че бъдещият моралист е имал здрава ценностна система, затова той пише: „Никой по-добре от него не е постигнал по свое време цялата мощ на кралството и никой не е съумял да го обедини изцяло в ръцете на самодържец. Суровостта на неговото управление доведе до обилно проливане на кръв, велможите на кралството бяха сломени и унижени, народът обременен с данъци, но завземането на Ла Рошел, унищожаването на партията на хугенотите, отслабването на Австрийския двор - такова величие в неговите замисли, такава ловкост в осъществяването на неговата длъжност вземат връх над злопаметството на частните лица и превъзнасят неговата памет с похвала, която тя по справедливост заслужава.”

4.

В следващите части на своите „Мемоари” Ларошфуко проследява доста бурни и неспокойни събития, които очертават трудния път на Франция в онези времена. Втората глава, която обхваща времето между 1643 г. и 1649 г., започва със завръщането на принц дьо Марсияк веднага след смъртта на кардинал Ришельо в Париж. Незавидното здраве на краля обаче допълва сложността на обстановката, в която става ясно, че за свой заместник починалият пръв министър е поставил кардинал Мазарини. Битката за властта се засилва и авторът на мемоарите е пресъздал цялата атмосфера на нестабилност, преследвания, задкулисни игри. Подозренията, че кралицата е свързана с испанците нагнетяват и без това тревожната обстановка. Кардинал Мазарини и неговите приближени се опитват да създадат проект за управление, който скриват съзнателно от кралицата. Освен това влошаващото се здравословно състояние на Луи ХIII кара кралицата да предприеме мерки за еднолично регентство, на което веднага се противопоставя братът на краля.

Мемоаристът разказва, че много скоро дворът се е изпълнил с тези, които са били преследвани от покойния Ришельо и много от тях са запазили своята вярност към кралицата. От тях най-ярко изпъква херцог Бофор и неговият портрет е пресъздаден живо и непосредствено: „Той взе участие в толкова събития, съдбата го показа от толкова различни страни, че аз не мога да се въздържа и да не съобщя тук за неговите качества, с които добре се запознах, доколкото бях свидетел на най-големите и значителни дела в неговия живот - често като негов приятел и често като негов враг. Херцог Бофор притежаваше великолепна външност: той беше висок на ръст, ловък в телесните упражнения и неуморим; бяха му присъщи храброст и способност да се въодушевява, но той постоянно се опитваше да хитрува и не беше искрен; неговият ум беше трудноподвижен и грубоват; независимо от това той доста изкусно достигаше своите цели, вървейки напряко; в него имаше много завист, неговата доблест беше голяма, но нестабилна, сред хората се държеше храбро, но при извънредни обстоятелства нерядко пъти прекалено се пазеше. При толкова малък сбор от привлекателни черти никой не се ползваше от такава всеобща любов както него в началото на Регентството и по време на първата Парижка война.”

Подчертана е близостта на автора с кралицата: „Тя скриваше по-малко от мене, отколкото от другите, своето душевно състояние, защото, като знаеше, че аз нямам други интереси освен нейните собствени, не се съмняваше в това, че ще намери в мене пълно разбиране. Повече от всичко тя искаше да се сдружа с херцог Бофор и открито застана на негова страна против маршал Ламейр, макар че той беше приятел на моя баща и мой доброжелател. Също така тя изрази желание аз да се видя с кардинал Мазарини, нещо което аз избягвах временно декларативно; отначало тя настояваше на това, за да ме накара да направя приятно впечатление на краля и да не му даде да забележи, че забранява на своите приближени да се срещат с неговия пръв министър. Аз не можех да си помисля, че тя премълчава съществените причини за своите настоявания, но, може би, тя и сама тогава не разбираше с такава яснота това, за да говори за него.”

Заслужава внимание и обрисувания портрет на Кардинала, като Ларошфуко изтъква, че тези черти той е видял при срещите си с него: „Неговият ум беше обширен, трудолюбив, остър и изпълнен с коварство, характерът му - гъвкав, даже може да се каже, че у него той беше така подвижен, че се проявяваше според това каква изгода иска да получи. Той умееше да обхваща желанията за облаги на онези, които се домогваха до неговата милост, заставяйки ги да се надяват на още по-големи и нерядко пъти поради съчувствие има даваше това, което никога не е искал да им даде. Той не се заглеждаше далеч даже в своите най-значителни планове и в противоположност на кардинал Ришельо, който имаше смел ум и боязливо сърце, сърцето на кардинал Мазарини беше по-смело, отколкото ума му. Той скриваше своето честолюбие и своята алчност, ставайки недостъпен; той заявяваше, че нищо не му е нужно и че, доколкото неговите родственици са останали в Италия, на него му се иска да види във всички привърженици на кралицата свои близки роднини, и затова той придобива за себе си както устойчивост, така и високо положение само заради това, за да им даде блага.”

Интересен исторически момент е описан и с края на краля - той преживява три седмици след като приема предсмъртното причастие - „едно толкова продължително угасване умножи тайните желания”, подчертава авторът. Луи ХIII умира на 14 май 1643 г. в същия ден от седмицата, на който преди тридесет и три години се възкачва на престола. На другия ден кралицата довежда своя син-престолонаследник в Париж, а след два дена Парламентът я провъзгласява за регентка, без да се съобразява с декларацията на починалия крал, в която той има друга препоръка. „Тъй като аз не се наемам да дам подробно описание на всичко, случило се в тези бурни времена, аз се задоволявам да съобщавам само това, което е засягало лично мен или онова, на което в крайна сметка съм бил очевидец” - уточнява мемоаристът, следвайки събитията. Той хвърля светлина върху сложните взаимоотношения, които се проявяват поради начина, по който се възприемат отделни личности във властта. Отново се появява госпожа дьо Шьоврьоз и нейното поведение слага акцент върху дворцовите интриги, които съвсем не притихват. Все повече нараства ролята на родът Конде с двамата сина и дъщерята - херцогиня Лонгвил, която ще заеме важно място в личния свят на Ларошфуко, макар че той е твърде предпазлив в разкриването на тази интимна история. С няколко щриха е представил тази, с която ще го свържат и битките, и любовта: „Красотата на госпожа Лонгвил, нейният ум, излъчваното от нея обаяние привличаха към нея всеки, който би могъл да се надява, че тя ще благоволи да го търпи край себе си. Много знатни мъже и жени се стараеха да й се харесат и обкръжена от това доставящо й удоволствие преклонение, госпожа Лонгвил свръх всичко друго преживяваше тогава добро съгласие с всичките си роднини и беше така нежно обичана от своя брат херцог Луи дьо Бурбон, че след като се чувстваше увереността в уважението и дружеските чувства на принца, това определяше положението на неговата сестра.”

Заговори и интриги, подмолни удари и жажда за власт и влияние - всичко това е разкрито чрез изповедния тон на разказвача и то показва как той е наблюдавал приятели и врагове, опитвал се е да лавира между кралицата и Мазарини и не изненадва това, че заради едни или други стари и нови връзки изпада в немилост. Отбелязва с ярко долавяна горчивина: „Кардинал Мазарини спокойно се наслаждаваше на своето могъщество и удоволствието да вижда своите врагове унижени. Съдбата не ме галеше и аз бях принуден не безропотно да преживявам крушението на толкова надежди. Аз исках да постъпя на военна служба, но кралицата ми отказа назначението на онези длъжности, за които беше възпрепятствала кардинал Ришельо да ме назначи три-четири години по-рано.”

Поставен в това трудно положение, чрез госпожа дьо Лонгвил той се включва в армията заедно с нейния брат херцог Луи дьо Бурбон, който впоследствие започва да нарича принц Конде или само Принца, и така участва с него в битките срещу двореца и властта. При едно от сраженията принц дьо Марсияк е сериозно ранен и затова е принуден да се върне в Париж. Неговият баща херцог Ларошфуко успява да му купи длъжността губернатор на провинция Поату, съгласно тогавашната система. Заради твърде високите данъци обаче населението започва да се бунтува. В столицата също назрява силно недоволство. Така започва Парижката война, както я нарича авторът в мемоарите си, или Старата Фронда, както е известна тази битка между Парламента, който оглавява започналото недоволство при управлението на малолетния крал. Тези години на граждански войни са наречени Фронда по името на стара френска детска игра с прашка.  Благодарение на положените усилия, след преговори е сключен мир на 11 март 1649 г., който парижаните приемат с ликуване, както отбелязва авторът.

Изпитанията, борбите и противоречията обаче продължават и за тях Ларошфуко разказва в следващите части на „Мемоари”, които са една своеобразна хроника на военни стълкновения, на победи и загубени сражения, породени през следващите години от Младата Фронда. Тази нова гражданска война е предизвикана от ареста на принц Конде и неговите поддръжници и тя продължава повече от три години - от януари 1650 г. до юли 1653 г. През това време умира бащата на автора и той приема името и титлата херцог Франсоа VI дьо Ларошфуко. Ангажиран с битката за освобождаването на арестуваните принцове от рода Конде, успява да организира значителна армия в своето владение Поату, която се присъединява към останалите разбунтували се области и център на съединените сили става гр. Бордо. Изборът не е случаен - близостта до Испания, която от своя страна е насърчавала въстаналите срещу властта на Мазарини. Когато кралските войски наближават Бордо, Ларошфуко става един от ръководителите на отбраната, но неговите бойци са победени от войниците на краля. И на 1 октомври 1650 г. е сключен мир, но въпреки това недоволството срещу властта продължава, тъй като принцовете остават затворени. Ларошфуко получава амнистия. Неговото имение във Вертьой е било разорено от кралските войници. Въпреки това, той трезво и хладнокръвно приема създалото се положение.

Несъмнено образът на автора постепенно чрез неговите свидетелства и описания за сражения, походи, дворцови интриги се уплътнява и откроява все по-релефно и силно. Стилът на изложението е стегнат, немногословен, почти сух на места, но достатъчно увлекателен и въздействащ, особено когато се прави характеристика на отделни лица и тяхното място в събитията. Интересно е, че мемоаристът използва и третоличната форма когато пише за себе си и за своите участия в отделни епизоди от развитието на Фрондата. Ето малък откъс, който има възлово значение за изясняване на позицията му:

„Веднага щом Кардинала беше известен от госпожа Пфалцка за пребиваването в Париж на херцог Ларошфуко, той заяви за своето горещо желание тайно да се види с него още през същата нощ. Въпреки своето висше положение, той се осмели да въведе в своите покои херцог Ларошфуко така, че никой да не го забележи, заради което сам и без фенер отиде в двореца Пале Роял и по този начин се изложи на всякакъв удар, който би могъл да му бъде нанесен. В началото на беседата той преди всичко с голямо старание и много изкусно се опита да се оправдае заради това, което е бил принуден да предприеме против Принца и се разпростря върху различните причини, заради които е издал заповед за неговия арест; той не пропусна нищо с което да убеди херцог Ларошфуко в своето искрено желание да се помири с дома Конде и го увери, че отсега нататък би желал да споделя с членовете на тази фамилия техните възгледи и дружески връзки, както и общата за тях и непримирима ненавист към коадютора на Париж (помощник-архиепископът на Париж, бъдещият кардинал Рец - б. м. Ст. К.) и затова трябва здраво да скрепи този съюз. Кардиналът още каза, че за съгласие с Принца  не са му нужни никакви други поръчителства освен думата на госпожа дьо Лонгвил и на херцог дьо Ларошфуко, но, за да се сключи договор, който може да има толкова значителни последствия, на него му е нужно да помисли и той моли да му се даде време за това. Той се опита да подкупи херцог Ларошфуко с всевъзможни твърде ласкателни за неговото честолюбие обещания; той му предложи по свое усмотрение да избере мъже за своите три племеннички, стремейки се да докаже, както спомена той, с този толкова изключителен знак на доверие и уважение, какво предпочитание измежду всички свои приятели той иска да окаже на херцог Ларошфуко. Толкова важни и така далече отиващи предложения обаче по-скоро събудиха в херцога недоверие, отколкото да биха му дали някакви надежди. Въпреки всичко, доколкото интересите на Кардинала, оказваше се, би трябвало да го накарат искрено да се стреми да се постигне съгласие, херцог Ларошфуко известно време бе склонен да предполага, че започналите преговори ще се окажат полезни и че Кардиналът, обграден от толкова врагове и подложен на толкова опасности, ще вземе, накрая, единственото правилно решение, което му и остава да вземе.

Херцог Ларошфуко счете за безполезно да оправдава миналото поведение на Принца. Той само отправи похвала към Кардинала за това, че в толкова трудно време той с такава слава и с такава твърдост издържа на плещите си бремето на държавните дела. Той му даде също да се разбере, че с преголяма почит и признателност ще приеме изключителните свидетелства за уважение и дружба, показани му от Кардинала, но заедно с това не би желал да го накара ни най-малко да си помисли, че би могъл да го съблазни с такова голямо количество празни надежди. Свръх това, той помоли Кардинала да си припомни какво му е казал в Бур, след напускането на Бордо, когато е бил подписан мира. Той го увери тогава, че поетите от него задължение по отношение на Принца и на принц Конти не губят своята сила, докато не приключи тяхното заточение и това същото той повтаря и тук, в Пале Роял, макар и да се намира в ръцете на Кардинала в още по-голяма степен, отколкото в Хиен, и че потвърждава, че освобождението на принцовете е единствената цел, към осъществяването на която той се стреми. Също така той добави към казаното пред Кардинала и това, че забавянето  на освобождението ще нанесе в еднаква степен ущърб на интересите както на двора, така и на принцовете и че тяхното виждане, което не би могло дълго да остане в тайна, ще породи сред фрондистите недоверие към Кардинала. След това той съобщи на министъра всичко онова, което по негово мнение би могло да засили неговите подозрения и опасения, премълчавайки обаче за онова, което е ставало всеки ден по време на неговото изгнание. Накрая той каза на Кардинала, че иска да получи от него определен отговор, тъй като, ако техните преговори се затегнат, привържениците на принцовете могат да пропуснат благоприятстващите ги за тяхното освобождаване обстоятелства, че те все още изразяват готовност да приемат тази милост от неговите ръце и да застанат на негова страна в борбата с общия враг, но че, заедно с това, те са близки и затова, за да се сплотят с всички тях, които се изправят срещу него, и без съмнение направят това, ако той се откаже да освободи принцовете; сега вече нищо друго не остава освен да му предостави двайсет и четири часа за решение, което му е изгодно да се обедини ли с Принца, за да подсили фрондистите, или да види как Принца се обединява с фрондистите, за да засилят него самия. С една дума непреклонността на Кардинала беше разколебана; освен това той не можа да вземе решение и отложи съобщението за своя окончателен отговор на другия ден. Обаче вродената нерешителност и неразбирането на своето истинско положение го заставиха безсмислено да пропусне времето за сключване на договор и по този начин това принуди херцог Ларошфуко след два дена да се договори с херцог Орлеански и фрондистите и да постави подписа си под това, което отговаряше на техните желания.”

Заслужава да се открои обобщението, което мемоаристът дава накрая за образа на първия министър: „Ловкостта, проявявана от кардинал Мазарини при толкова много случаи, херцог Ларошфуко докато се водеха тези преговори така и не откри. Почти през цялото време той виждаше пред себе си Кардинала разтревожен, нерешителен, обхванат от нелепо тщеславие и прибягващ към дребни уловки. При цялата показана недоверчивост на този министър и при положение, че на него му беше крайно необходимо да не допуска погрешни мисли при  оценката на действителното положение на неговите дела, той не притежаваше никога достатъчна проницателност, за да забележи готвещите се срещу него интриги: той съвършено не знаеше, нито какви цели поставят пред себе си отделните групировки, нито възгледите на толкова много хора, съдбата на които, както той предполагаше, напълно зависят от заеманото от него високо положение и които още повече всекидневно се договаряха помежду си за неговото отстраняване и за начините как да бъдат освободени принцовете.”

Подозрителността и ревността, раждането на различни малки партийки според интересите, очертават неспокойната социална действителност и авторът я рисува с едри щрихи, като дава възможност да се усети неговата морална оценка, отрицателното му отношение към крайно себичните прояви на приятели и врагове. По-късно много от преценките, анализите, впечатленията от човешки черти и прояви ще намерят своето стегнато, експресивно въплъщение в максимите. Компромисите и предателствата го карат да се чувства дълбоко огорчен и уязвен и затова той не скрива разочарованието си, наблюдавайки поведението на фрондистите и големите военни началници, дори говори за народа, което очертава неговия демократичен поглед.

5.

Въпреки че прочетох в няколко „големи” истории на френската литература написаното за великия моралист, особено ми допадна статията на Сент Бьов, публикувана за пръв път във в. „Ревю де дьо Монд” през 1840 г., а след това включена във „Велики френски писатели”, том II. Непосредствен и артистичен, далеч от академичната сухота, критикът ни разкрива непосредствено представата за моралиста: „Търсите под възглавницата си книгата, четена предната вечер: заспали сте с Елвира и Ламартин: намирате на мястото им Ларошфуко.” И продължава: „Да го разгърнем: той утешава, защото е тъжен като нас; пък е и забавен. Мислите, които ни възмущаваха в младежките ни дни, защото ни изглеждаха съвсем неверни или ни отегчаваха, защото ни се струваха съвсем банални, виждайки в тях само поуката от книгите, за първи път блясват пред нас със свежестта на новооткритото и острия мирис на живот: и те имат своя пролет; човек ги открива: „Колко е вярно!” - възкликва той.”

Като не скрива, че бъдещият знаменит писател не е учил сериозно, няма солидно образование, Сент Бьов обаче изтъква, че „живият му ум е съчетан с вроден здрав разум, забулен още от богатото му въображение”. Подчертава още, че с излизането на новия текст на неговите „Мемоари”, открит чак през 1817 г., изпъква неподозирания „рицарски и приключенски дух на младия принц дьо Марсияк”. Правдиво критикът уточнява, че точно  спомените и преживяното в годините на Фрондата - Стара и Млада, позволяват на именитият творец „да дълбае човешката душа”. Когато започва познанството и любовта с херцогиня дьо Лонгвил той е на възрастта на Христос - на 33, след две години, когато гражданските войни спират, според критика „той е вече разочарован, раздразнен и, защо да не кажем, доста покварен.” Когато е воден от авантюристичната си младежка дързост, той служи предано на Анна Австрийска, но след като тя става регентка, постепенно е отблъснат от нея. Затова е обяснимо неговото признание: „Никак не се колебах и ми стана много приятно, че каквото и да ме сполети заради жестокостта на кралицата и ненавистта на кардинала, пак ще имам възможност да им отмъстя.” Наследникът на Ришельо кардинал Мазарини също гледа на херцог дьо Ларошфуко сдържано и се опитва да го използва за свои цели.

Интересно е „хроникирал” неговия живот Сент Бьов: „Бихме могли да назовем всеки от четирите периода в живота му с името на някоя жена, както Херодот е дал на всяка своя книга името на някоя муза. Това биха били госпожа дьо Шьовроз, госпожа дьо Лонгвил, госпожа дьо Сабле и госпожа дьо Лафайет: първите две - героини на интрига и роман; третата - приятелка, моралистка и събеседница; последната, пак героиня, макар и да не се стреми към това, с нежността си, примесена с разум, подобно на залязващо слънце съчетава най-различни отсенки с рядко очарование.” Въпреки изказването на Ларошфуко, че бил срещнал любовта само в романите, все пак връзката му с омъжената херцогиня дьо Лонгвил, която му ражда син, е доста значителна. Тя е сестра на Великия Конде и на принц Конти и чрез тях навлиза в политиката. Влюбеният мъж казва за нея: „Положителните й качества мъчно можеха да блеснат поради един недостатък, съвсем несвойствен на принцеса с такова високо обществено положение: вместо тя да заповяда на мъжете, които я обожаваха, сама така се преобразяваше под влияние на техните настроения, че преставаше да има ясно съзнание за собственото си отношение към нещата и хората.” Най-силно е чувството по време на първата Фронда и обсадата на Париж през 1649 г., когато той е покорен от красивата дама. Последвалите събития ги отдалечават - когато братята й са арестувани, тя заминава за Нормандия и от там бяга по море в Холандия, след това отива в Стеней. При завръщането си във Франция и започналите нови сражения, тя следва неговите съвети, но впоследствие е привлечена от хубавия херцог дьо Ньомур и през 1652 г. отношенията им са доста хладни. Неговата максима е отразила това положение: „Хората много мъчно скъсват, когато вече не се обичат.” Появата на дьо Ньомур  дава възможност на Ларошфуко да се освободи от връзката по един елегантен начин: „Когато любовта омръзне, е много приятно да ни изневерят, за да ни освободят от нашата вярност.” Съвсем допустимо е и огорчението от така настъпилата раздяла, за което ни подсказва максимата: „Ревността се ражда едновременно с любовта, но не винаги умира с нея.”

Интригата в тази заплетена любовна игра е много увлекателна: госпожа дьо Лонгвил съблазнява херцог дьо Ньомур, за да го откъсне и отмъсти на госпожа дьо Шатийон. Но уязвеният Ларошфуко скрито се намесва в играта и довежда нещата до там, че госпожа дьо Шатийон си възвръща отнетия любим. По-късно дьо Ньомур е убит при дуел от дьо Бофор и госпожа дьо Лонгвил го оплаква сякаш още й принадлежи. Като проследява коварните интимни ходове, Сент Бьов възкликва: „Странно е женското сърце!”

Сам херцог дьо Ларошфуко, както вече писах, е тежко ранен в сражение в предградието Сен-т-Антоан и е застрашен от ослепяване. Разлюбен и огорчен, той пародира любимия стих от младостта „Воювах с кралете, защо не с боговете?” така:

За невярно сърце познато отдавна,

воювах с кралете и без взор останах!

Настъпва времето за тежките размисли, за равносметката от буйната и разточителна на сили младост. Оценката, която му дава кардинал Рец в своите „Мемоари”, съвсем не е ласкава: „Никога не е бил воин, макар че бе войнствен. Никога не е бил самият той добър придворен, макар че винаги се е стремял да бъде. Никога не е бил истински свързан с дадена партия, макар че през целия си живот се е занимавал с политика.” Наближаващ четиридесет години, с подагра и с опасност за зрението, Ларошфуко търси тесния приятелски кръг, в който госпожа дьо Сабле и нейният салон ще изиграе изключителна роля в творческия му път. Сент Бьов заключава по повод на тази развръзка в живота му: „Неговото истинско призвание е да бъде наблюдател и писател.”

Сент Бьов обръща внимание и на „един много странен признак”, който познаваме от автопортрета на херцога - необяснимо плах и стеснителен при публичните си изяви, смутен на места с много хора и дори има твърдения на някои съвременници, че ако се налагало да говори пред шест-седем души, той едва ли не примирал от това. Дори има твърдение, че заради тържествената реч, която трябвало да се произнесе, не се опитвал да влезе във Френската академия. Всъщност, ако се вгледаме в творческата дейност на Ларошфуко, неговият гений се е проявил в максимите - жанр изключително стегнат и немногословен.  Затова Сент Бьов пише: „Основна черта на моралиста е да наблюдава скришом, да разговаря полугласно. Монтескьо казва някъде, че ако бил принуден да си изкарва хляба като чете лекции, не би могъл. Колко лесно си представяме същото отношение главно при някой моралисти като Ларошфуко, Никол или Лабрюйер! Максимите не се поддават на преподаване: да ги кажеш пред шестима души вече е много. Дава се право на автора им само на четири очи. За тълпата е нужен по-скоро Жан-Жак или Ламене.”

Не бих се съвсем съгласил на този елитаризъм на критика, макар че наистина максимите изискват интелектуално напрежение, вникване в същността, пораждат размисъл. Не е точно, че не се поддават на преподаване - поне от моят опит със студентите. Силата на афористичната мисъл виждам в нейната провокация да ни накара да анализираме, да наблюдаваме, да напрягаме повече ума си.

Сент Бьов отделя твърде малко задълбочено внимание на „Мемоари”, насочва своето внимание преди всичко към „Размисли и нравствени сентенции и максими”, които са отпечатани в 1665 г. Мнението му не е само на критик, но и на французин, който отлично познава своята история - и обществено-политическа и културна, затова ще цитирам по-подробно това, което той е написал, особено полезно е за нас: „Преценявайки „Максими” с няколко бегли и очарователни реда, Волтер казва, че никоя друга книга не е допринесла повече за оформяне на вкуса на нацията. „Бързо прочетоха малкия наръчник. Той приучи хората да мислят и да придават на мислите си енергичен, точен и изтънчен обрат. Заслуга, която не притежава никой друг в Европа освен него от литературното възраждане насам.” И Сент Бьов продължава: „Триста и шестнадесетте мисли, подбрани в сто и петдесет страници постигат този резултат. Минали са девет години от публикуването на „Писма на един провинциалист”. „Мисли” на Паскал ще излязат пет години по-късно, а „Характери” едва след двадесет и пет години. Големите паметници на френската проза, красноречивите произведения, които прославят царуването на Луи ХIV, се появяват в 1669 г., като се почне с „Надгробно слово на английската кралица”. Така че в 1665 г. сме на прага на красивия век, пред портика му, в навечерието на „Андромаха”; стълбището на Версай е открито с празненства: Боало се изкачва по стъпалата редом с Расин; Лафонтен, вече известен, все още се пилее, Молиер се е наложил и „Тартюф”, завършен в първата си редакция, прави плахо първите си стъпки. В този решителен момент на всеобщ подем Ларошфуко, който не обича особено гръмките речи и си въобразява, че само разговаря, казва своята дума: слушат го в пълно мълчание; оказва се, че е станал изразител на цялото общество и всяка негова дума остава жива.”

Критикът отлично е очертал мястото, което заема Ларошфуко веднага, след като са издадени неговите „Максими”. Той е сред най-големите творци, донесли славата на френската литература от времето на крал Луи ХIV. Наистина при самата си поява максимите са били обект на остроумните хора, служили са за отмора и дори за забавление на обществото, впоследствие влиянието нараства и се разширява. Сент Бьов обобщава силата на твореца: „Като моралист Ларошфуко е строг, велик, прост и лаконичен; достига истинска красота.” И добавя още: „Неговата голяма заслуга е, че казва много, без да прекалява с изразните средства. Маниерът и стилът му винаги му правят чест, макар и съдържанието да не е толкова ласкаво за него.” Херцогът-воин е усвоявал езиковото майсторство от школата на Боало. Някои от максимите са преработвани над тридесет пъти, за да се постигне желаната стегната форма. Така приносът на Ларошфуко и за развитието на жанра на афоризъма е значителен. Така че не изненадва и това, което Сент Бьов посочва - можем да четем и Ларошфуко след Йов, Соломон, Хипократ и Марк Аврелий…

Разсъждавайки над философската подплата на „Максими” Сент Бьов изтъква, че те не противоречат на християнската религия, макар и да минават без нея. Човекът на Ларошфуко е човекът след грехопадението, такъв какъвто го виждат Паскал, Дю Ге и Сен-Сиран. Но „нещастието на Ларошфуко е в убеждението му, че хората са непоправими”, смята критикът. Той посочва и как е бил възприеман моралиста от някои съвременници и негови тълкуватели, позовавайки се например на писмата му до госпожа дьо Сабле, на която е писал: „Не зная дали сте забелязали, че желанието да се съчиняват сентенции е прихватливо като хрема: някои ученици на господин дьо Балзак тук са ги надушили и не искат да пишат вече нищо друго.” (Споменатото име на дьо Балзак не е на известния романист, а на негов предшественик със същата фамилия - б. м. Ст. К.) Така че става ясно и това - модата на портретите отминава, идва модата на максимите! Някои от максимите се възприемат с възторг, други с недоумение, а трети и с неразбиране. Когато госпожа дьо Севине изпраща изданието от 1672 г. до дъщеря си, в писмото й пише: „Някои са божествени, но за мой срам не разбирам всичките.”

В единствения тогава излизащ във Франция „Вестник на учените” за наука и култура, госпожа дьо Сабле помества рецензия. Само да поясня, че това всъщност е първото списание за оная епоха и тъй като пресата наистина още съвсем не е била развита, думата „вестник” в случая е употребена за списание, вместо наложилата се не само във Франция дума „газет” за това, което днес наричаме вестник. Но Сент Бьов като истински критически детектив внимателно е прелиствал книжата на тази именита дама и е попаднал на следното - открил е първата редакция на въпросната рецензия, в която пишело:

„Това е трактат за поривите на човешкото сърце, почти непознати досега дори на сърцето, което ги поражда. Негов автор е благородник с еднакво висок ум, както и потекло. Но нито умът му, нито високото му положение не могат да попречат на най-различните преценки. Едни смятат, че е оскърбление да се обрисуват така страшно хората и че авторът е използвал себе си за модел. Те твърдят, че е опасно подобни мисли да излизат на бял свят: след като се покаже така убедително, че добрите постъпки са продиктувани само от лоши подбуди, повечето хора ще сметнат за излишно да се домогват до добродетелта, щом е невъзможно да я постигнеш освен мислено; разрушително е най-сетне за морала да се твърди, че всички добродетели, на които той ни учи, са празни химери, щом преследват само грозни цели. Други, напротив, са на мнение, че трактатът е много полезен, защото разкрива на хората погрешната им представа за самите тях и им показва, че без религията са способни да извършат добро. Винаги е полезно да се познаваш такъв, какъвто си, дори ако единственото предимство е да си наясно с познанието за самия себе си.

Както и да е, това произведение се отличава с толкова остроумие и проникновение при опознаването на истинското състояние на човека - ако се ограничим с неговите вродени качества, - че всички здравомислещи хора ще открият безкрайно много неща, за които биха били в неведение целия си живот, ако този писател не ги бе извлякъл от хаоса на човешкото сърце и не ги бе осветлил така, че всички да могат да ги видят и лесно да ги разберат…”

Госпожа дьо Сабле изпраща проекта на статията с малко писмо, в което иска мнението на Ларошфуко и му дава право да я редактира, като премахне онова което той смята за неприемливо в текста. Критикът-изследовател сравнява текстът, отпечатан във „Вестник на учените” на 9 март 1665 г., с проекта на статията, и открива, че Ларошфуко оставя почти всичко, както си е, с изключение на не особено приятния за него параграф. И Сент Бьов не без злорадство заключава: „”Първият литературен вестник, който се появява, излиза едва от три месеца, а вече авторите сами преглеждат хвалебствените си статии. Ведно с усъвършенстването на пресата абат Прево и Уолтър Скот ще пишат надълго и нашироко сами за себе си.”

Това разкритие на критика заслужава внимание, защото проблемът за оценката на едно произведение не е маловажен и досега приятелските оценки и мнения върлуват из медиите, вече не само печатни. Разбира се, в случая имаме нещо, което със своите измерения излиза извън конкретните факти - когато едно произведение е значимо, то оцелява въпреки отрицателните или прекалено хвалебствените мнения за него. Много опасния рецидив е, когато слаби творби се представят шумно като изключителни, а след време нищо не остава от тях. Авторско самолюбие обаче е имало винаги и ще има докато творчеството, каквото и да било то, съществува.

В случая с госпожа дьо Сабле има още нещо, което Сент Бьов не подминава: той цитира писмо на моралиста до неговата приятелка, в което пише: „Знаете, че нямам вяра освен на вас за някои глави, особено когато става дума за съкровените тайни на сърцето.” Така че госпожа дьо Сабле с приятелството си и своите мнения е влияела по един или друг начин на автора на „Максими”. Такова плодотворно творческо приятелство винаги е полезно, съветите на един умен читател - мъж или жена, винаги имат значение за развитието на един творец. Но коварният критик не е пропуснал още нещо - нали това му е работата! - той съобщава следното: „В осемдесет и една мисли, издадени от името на госпожа дьо Сабле, бих могъл да посоча едва една, която се отличава с релефност и оригинален обрат.” И пояснява, че съдържанието на нейните максими се свежда до християнския морал и най-обикновената светска учтивост и поведение. Формата обаче е слаба, защото фразата е дълга и провлечена, нищо не е казано завършено, за да се запечата в паметта. Всъщност тези бележки на великия критик са валидни и за онези, които и днес се опитват да пишат афористично, да публикуват сентенции, но много от техните творби носят същите тези слабости, които е допуснала и госпожа дьо Сабле преди толкова години!

И в края на тази част ще изтъкна един знаменателен факт: от 1665 г. до 1678 г. „Максими” излизат пет пъти. Обърнете все пак внимание на годините!

6.

Разочарован от участието си във Фрондата и поведението на фрондистите, тежко раненият Ларошфуко лекува и тялото, и сърцето си. Времето на гражданските войни отминава, но идва мъчителният час на равносметката. След издаването на „Мемоари” той се премества да живее в края на 50-те години на XVII век в Париж. Неговата патриотична дейност не остава незабелязана - на 1.I.1662 г. получава ордена „Св. Дух” за проявената храброст и за заслугите, които има. Кралят му отпуска голяма пенсия, удостоява го с вниманието си, а синовете му получават високи длъжности. Не пожелава да кандидатства за Френската академия. Забелязват го да слуша музика с госпожа дьо Монтеспан. В оня период в обществения живот на Франция важно място заемат салоните, една специфична форма на социално и културно общуване, разпространено особено сред аристократичните среди. Заслужава да се подчертае това, че всеки утвърден салон се е стремял да има своя физиономия. В салона на госпожа дьо Сабле са се събирали тези, които са се интересували от наука - специално физика, астрономия или география, изпъквало е сред присъстващите философското свободомислие. Бележитият пътешественик Франсоа Берние дори подготвил и представил „Кратко изложение на философията на Гасенди” (1664-1666). Изследователите смятат, че поддръжниците на философа по този начин са изразявали своеобразна своя опозиция срещу официалната идеология на абсолютизма. Също така влияние сред знатните хора от онова време има янсенизмът, защото поставя специален акцент върху моралната природа на човека за разлика от ортодоксалния католицизъм.

Беседите, писането на литературни портрети и остроумни афоризми се превръща в едно ярко духовно занимание на епохата. В 1659 г. и Ларошфуко публикува своя „Автопортрет”, който вече представих, и това е неговото първо напечатано произведение. Впоследствие жанрът на афоризмите или максимите го увлича изключително много и той показва едни от най-силните качества на своя ум. Руската изследователка М. В. Разумовская в своя задълбочен и пространен очерк „Животът и творчеството на Франсоа дьо Ларошфуко” се спира на влиянието на салона, организиран от маркиза Магдьолен дьо Сабле, върху творческото развитие и израстване на херцога. Тя изтъква ролята на рационализма, който прониква в сферата на обществения и идеологическия живот и посочва, че даже ортодоксални католици като Босюе или близки до протестантството янсенисти като Никол и Арно са използвали аргументите на разума като доказателство на своите повече или по-малко ирационални тезиси. Несъмнено философията на Декарт, както и материалистическото учение на Гасенди, са повлияли на възгледите на Ларошфуко, отразени в неговите максими.  Авторката подчертава колко силно внимание той обръща на самолюбието като водеща страст. Ценното при Ларошфуко е, че той се ръководи при оценката на човека и неговата природа от влиянието на обществената среда, от обществените условия, при които живее.

Своята позиция Ларошфуко се е опитал да представи в предговора към първото издание на безсмъртната си книга. Той пише в него следното: „Представям на съда на читателите това изображение на човешкото сърце, носещо заглавието „Максими и морални размисли”". То може би няма да се хареса на всички, защото вероятно ще се сметне, че в него има твърде много сходства с оригинала и твърде малко срамежливост. Има основания да се предполага, че художникът не би обнародвал своето творение и то до ден днешен би трябвало да е затворено между стените на неговия кабинет; ако от ръка на ръка не се предаваха изопачени копия на ръкописа; неотдавна този ръкопис е достигнал до Холандия, което предизвика един от приятелите на автора да му връчи друго копие, според неговото уверение, напълно съответстващо на оригинала. Но колкото и верен да е този ръкопис, на него едва ли ще му се удаде да избегне порицанията на някои хора, раздразнени от това, че някой е проникнал в дълбочината на тяхното сърце: те самите не биха желали да го опознаят, затова смятат, че имат право да попречат и на другите да проникнат там. Безспорно, тези „Размисли” са изпълнени с такъв род истини, с които трудно може да се помири човешката гордост, и има малко надежда заради това, че те няма да предизвикат враждебност, няма да навлекат нападки на хулителите. Затова аз помествам тук и писмото, написано и предадено ми веднага след като ръкописът стана известен и всеки се натискаше да изкаже мнението си за него. Това писмо с достатъчна убедителност, по мое мнение, отговаря на главните възражения, които могат да възникнат по повод на „Максими”, и обяснява мисълта на автора: то е неопровержимо доказателство, че тези „Максими”, веднъж завинаги, са кратко изложение на учението за нравствеността, във всичко съгласно с мислите на някои Отци на църквата, в чиято правота авторът не би могъл да се заблуждава, доверявайки се в толкова изпитани вождове, и че той не е извършил нищо осъдително, когато в своите разсъждения за човека само е повторил това, което някога, е било казано от тях. Но даже ако уважението, което им дължим, не укроти недоброжелателите и те не се притесняват да произнесат обвинителна присъда над тази книга и заедно с това - на възгледите на светите мъже, аз моля читателите да не ги следват, сдържайки разумно първия порив на сърцето и като обуздаят според силите си самолюбието, да не го допуснат да се забърква в съденето на „Максими”, защото, вслушвайки се в него, читателят, без съмнение, ще се отнесе към тях неблагосклонно: доколко те доказват, че самолюбието разслабва разума, то няма да пропусне да настрои срещу тях самият този разум. Нека читателят помни, че предубеждението срещу „Максими”, колкото и да съществува то, е по-добре да се проникне от мисълта, че много по-пламенно и хитроумно е с тях да спори. С това само ще се докаже тяхната правота.

Наистина трудно ще бъде да се убеди всеки здравомислещ човек, че зложелателите на тази книга са обладани от някакви други чувства, освен скритата корист, гордост и самолюбие. Накратко казано, читателят ще избере благата участ, ако предварително реши за себе си, че нито една от представените максими не се отнася за него в частност. Те могат да засягат всички без изключение, но той  е единственият, когото те по никакъв начин не засягат. И тогава, вричам се, той не само с готовност ще се подпише под тях, но даже ще помисли, че максимите са твърде снизходителни към човешкото сърце. Ето какво исках да кажа за съдържанието на книгата. Ако някой обърне внимание на метода на нейното съставяне, то е длъжен да го забележи, а то е, според мене, че всяка мисъл е било нужно да се озаглави според темата, която в нея е разтълкувана, и че би следвало да се разположат в по-добър порядък. Но аз не мога да го направя, без да наруша общото композиране на връчения ми ръкопис: а доколкото това, че една и съща тема се споменава в няколко максими, то хората, към които аз се обърнах за съвет, прецениха, че най-правилно е да се състави Указател за онези читатели, на които ще им се поиска да прочетат подред всички размисли върху една и съща тема.”

Отбелязаният вече факт, че още приживе на автора, неговите „Максими” са преиздавани пет пъти, показва колко парливи, актуални и въздействащи са били тези критични афоризми, които съвсем не прославят човека, а разкриват достатъчно негови пороци и грешки. Може да се изтъкне и това, че Ларошфуко е работил продължително над своя ръкопис, над отделни афоризми. Променял е тяхната форма, съдържанието, постепенно е премахнал дори конкретните детайли, за да остане наистина максимално стегнатия, остроумен и находчив израз. Заслужава да се отбележи посочваното от специалистите наблюдение: дълго време се е разпространявало мнението, че максимите на Ларошфуко не са оригинални, че те са заимствани от велики мислители като Аристотел, Епиктет, Цицерон, Сенека, Монтен, Декарт, Жак Еспри и др. Не е пропуснато да се смята още, че авторът е използвал много народни пословици, като ги е обработвал и променял. Постепенно обаче авторството на именития творец се потвърждава и той става безспорна гордост на френската литература.

Ларошфуко умира на 17 март 1680 г. преди да навърши шестдесет и седем години. Сент Бьов е цитирал в своята статия едно писмо на госпожа дьо Савине, която е била свидетелка на последните му минути: „Страхувам се, че този път наистина ще загубим господин дьо Ларошфуко. Продължава да прави температура: вчера се причести; но състоянието му е достойно за възхищение; доволен е относно съвестта си; ето че това мина… Вярвайте ми, дъще, ненапразно е размишлявал целия си живот: така той се приближи до последните си мигове и те нямат нищо ново и необикновено за него.”

Интересен е и въпросът: колко са на брой максимите? Според последното научно издание те са общо 641. Някои максими е премахвал или изоставял самият автор приживе, други са останали не включени в изданията и по-късно неговите изследователи са ги добавили.

Ето последните три максими:

НАЙ-МАЛКО за здравомислещите хора би било висш израз на здравомислие умението покорно да следват разумното указание на другите.

НИЕ ВИНАГИ се боим да разкрием открито на този, който обичаме, чувствата си, особено ако сме го ухажвали тайно.

ОНЗИ, КОЙТО е имал мъжеството да признае своите прегрешения, трябва да бъде спокоен.