КОГАТО ТЕ ИЗМИСЛЯТ, ОДИСЕЙ

Росица Маркова

КОГАТО ТЕ ИЗМИСЛЯТ, ОДИСЕЙ

на Тодор Анастасов

До вчера бях очите на Итака,
дочакала в сърцето нови кораби.
Проглеждаха във мене двата свята -
на рибите смълчани. И на хората.
Мълчането им беше прозаично,
звучеше и хазартно, и съвременно.
Мълчането им бе традиция,
така удобна за живеене.
А аз пътувам между истини,
сред брегове от отчаяния.
С надеждата, че някой пристан
ще ме приеме. Да останем
на бурята в солените платна,
до болката в проклетото очакване
отново ветровете да приспя
с нощта. До най-високата й мачта.
И ето - сред вълните тишина,
заоблена седефена премяна.
Червено, бяла риза на пират,
в зениците прибой и морска пяна.
Криле и котви. Палуби, земя,
змия, жените, майка ми наесен
във погледа с онази самота,
където всеки изгрев е отгледан.
В отломките е време за оставане.
До приливи, висящи в скъпи рамки -
в света на нарисуваните залези,
любови, пенелопи и предателства.
Светът, където ослепели гении
ще те измислят, Одисей. Че трябва
все някой луд и тъжен по рождение
да се завърне утре във Итака.


ВСИЧКИ ЧУДЕСА

Смрачава се. Очите на вълче
в очите ми с умората проглеждат.
С пет бели хляба, с риби две
минава мама по брега на детството.
Подвива остри колене до прага,
разделя тишината на вина.
На опрощение, пребито с камък.
Нощта сънува ходещ по вода.
Където в капки болката пулсира,
със приливите на сърцето многократно -
гнезда, дървета и слънца умиращи
във бъдещи пожари. И разпятия.
Вселенски бикоборци мятат плащове,
почервенели от кръвта на залеза.
До изгрев и кралете и конярите
залагат всички чудеса на зарове.
Палачите бродират нощни шапчици
за бледите си блудници луни.
До два преди разсъмване, когато
последният магьосник вече спи.
Заспиват и принцеси без пантофки.
И обеднели с още някой бал.
Посоките държат паважни лордове
на самотата с верния компас.
В тълпата има някой за убиване.
Светците утре ще застанат вляво,
докато мама с пръстите закрива
очите ми. И тръгва по водата.


ДВЕ РИЗИ

Ще изпера две ризи. До обичане.
За теб едната. Другата за мене.
Докато юда срича до невинност
монетите след тайната вечеря.
До онзи изгрев бял като причастие,
разливащ светлото си младо вино
в очите на децата и палачите,
които по следите ни ще минат.
Ще онемее Виа Долороса
когато в греховете се препънем.
На рамото си гълъби ще носи
разбойникът, прокълнат на разсъмване.
Смъртта ще бъде бърза, прозаична -
отдавна няма нужда от разпятия.
Две ризи в бяло, чисти до обичане
за всяка смърт са винаги достатъчни.


СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ РОЗИ

Красиви бяха. Но болезнено.
Умираха във края на септември.
Преди да разберат, че е премерено
кога да плачем. И кога да стреляме.
Сега е лесно. Няма ги отдавна.
Останала е сушата в очите -
да съблече смъртта от огледалото,
да се погледнем пак. Във нищото.
Измихме си ръцете от зеленото
и легнахме да спим. Безгрешни.
Но никой не предвиди времето,
когато със земята ще се срещнем.
Очи в очи - с онази пръст,
с утробата, която ражда
мъже на рамото със кръстове,
трева и жито. След пожарите.


СЛЕДИ ОТ ПРИКАЗКА

Аз мога да захвърля всеки стих
по пътя към живота и смъртта.
Нали дотук със стихове платих
тъгата, болката и радостта.

От тях не чакам ни пари, ни слава,
отдавна съм без суета и страх.
Вървя и като Палечко следи оставям -
нетраен белег, че и аз живях…

Трохи ли са това или пък камъни,
навярно знаят само птиците.
Но те на север дълго не остават -
предполетно събират се по жиците.