И ТЕМ ПОДОБНИ
Ноември е месец за сън. Вече спят костенурки, змии, самодиви, муминтролове и тем подобни. Да последвам техния пример? Свърших си работата. Да си ходя у нас? Не ми се ще откакто дъщеря ми ощастливи графството Хемпшир, като се омъжи там, а жена ми отиде да живее с един въглищар. Да. Какъв да е, щом продава въглища?
И купува чужди жени. Й хайде! Тя вече не е моя. И аз не съм аз, щом съм пазач и никой не ме обича. Пазач. Какъв да съм? Пазя неща, които едва ли някой иска да краде, но щом такава е волята на Господаря…
Впрочем, ние с него бяхме добри колеги, когато беше модно да си инженер. Сега не е. И какво му е лошото да си пазач? Ето, имам и оръжие, и свободно време. Може дори да стихоплетствам, след като прочета вестниците и реша кръстословиците.
Но да не съм луд да се страя както едно време? Сега си мъдря хайку - кратко, лесно и забавно. Спазвам само формата, точно броя срички, нали съм инженер, едва ли не. Съдържанието не ме тревожи, каквото - такова. И без това светът е по-скоро форма. Съдържанието е сбор от атоми и разни по-дребни подробности.
Е, все пак, да тръгвам. Навън - мрак. И сюжет за хайку:
Тъмни облаци
ще отнесат луната.
Крепя я с поглед.
Бива си го това занимание с хайку. Я по-добре да му тропна една ракия в кръчмето на Богинята, да оплакна очи с нещо истинско, без силиконови подправки и да проверя докъде е стигнал ремонта на моята возилка, защото:
Една богиня
държи пивница. Богът
е автомонтьор.
Да, но богът го е завял вятърът. Ще се задоволя с усмивката на Богинята и една ракия. Когато човек пие сам до вратата, вижда разни работи. И най-вече - Богинята.
Горкичката тя
длъжна е да се усмихва
на всеки клиент.
А тези клиенти говорят, говорят и като говорят…
Те казват: „Ние
ви обичаме. Също
и майките ви”.
Всякакъв народ. Ето, онзи дрипльо под фикуса -
Той крие лице
В брада до пояс, а е
красив, помня го.
Какви ли грехове има горкият фикус, та го изтезават чрез окадяване и крясъци? И въобще…
Посърналите
растения в кръчмата
безропотно мрат.
Мрат, мрат, мрат…
Е, не! Това е безумие! Екшън! Вратата се отмята, нахлуват двама в черни дрехи и качулки, въоръжени, единият застава на прага, близо до мен, другият прави три крачки и шест изстрела в тила на мъж от най-тихата компания.Изчезват за секунди към кола със запален мотор. Но в тези секунди, без риск, бих могъл да надупча и тях, и тези в колата със законно притежаваното си оръжие.
Само че не го правя. И след задълбочени размисли, пак не бих го направил. Въобще не става дума за страх и стъписване. Аз съм отличен стрелец, с отлични рефлекси. Но тая работа не е моя. Това - едно.
Второ - не обичам да убивам. И то - младите и здрави мъже на България, които сега може и да са отрепки, но някой ден, ако са живи, може и да поумнеят и да стане както пее оня Гюзелев „У разбойника лютаго совест господ пробудил”.
Наивно, а? Хич биля не е. Човек се насища на кръв. Освен това, аз не съм съдия. А тези нещастни момчета са просто палачи. Според средновековния закон, палачът е невинен. Който заповядва, той носи греха, той е престъпникът. А аз не съм съдия, подчертавам. И свидетел не искам да бъда. Изнасям се от заведението ни чул, ни видял. Да викат полицията, да свестяват Богинята, да вземат валериан, ако щат.
Тъмнината се
е разпростряла вън и
поглъща жертви.
Все пак ще трябва да си ида в къщи. Там ще си пия ракията на спокойствие и ще опитам да заспя, както правят през ноември почтените костенурки, змии, самодиви, муминтролове - и тем подобни.
