ОТГЛАС
ОТГЛАС
Слънца по старите тавани като резбована мечта,
разсечена от ятагани над купчината от тела.
Прехвърча кърваво писмо - не избледняват тези букви.
Камбанен пулс или пък стон… Черешовото топче пуква!
Препуска конница, руши оковите ни ежедневни
и знамето ни пак плющи над всичките ни грижи дребни.
Възкръсваме сред този ад и уж сме рая на земята.
Пламтят у всекиго от нас пожарите на свободата.
Но времето натрупва прах и само съвестта ми вие.
Редува подвизи и страх. Потомци на какво сме ние?
НОСТАЛГИЯ
На братовчедка ми Розалия
от ливанския Триполи
Прозорецът ти към морето… Надникваш в него.
Бяла рамка крепи прозрачно огледало - стъклото с тежкия ти поглед.
Гласът ти съхне пред безкрая, но приливът окуражава:
България оттук е близо - едно море и нищо друго…
Премрежено напред сияе златисто-ален огнен залез.
Ако не беше той, по моста на синевата ще преминеш
до оня скален бряг, поръбил от изток спомен за родина.
Ако не беше този залез, разплискал разтопено злато,
остава само да прережеш връвчицата на хоризонта…
Но оправданието свършва. Топи се слънцето в олово.
Вълните своя бяг догонват. Пак под небето нищо ново.
Безбрежието те смалява. Остава твърда песъчинка - сърцето ти.
Привършва вторник - полупритворен като мида.
С носталгията - тъмен бисер си насаме, но я отместваш,
преди да спуснеш тази щора пред ослепелия прозорец.
ЖЕЛАНИЕ
Не се гради на песъчливо място.
Най-здравият темел върху скала е.
Но дъждовете със скали се борят
и вятърът на времето с тях спори,
докато рукнат сипеи надолу.
Накрая бавно в ситен прах изтляват.
Как ми се иска вместо в песъчинка,
живота си във камък да затворя,
та ако не стена, поне стъпало
за някого след мене да остане.
Ще плискат дъждовете, ще отмиват
следи от страсти. С вятър ще се сблъскам.
И нека продължи зидът нагоре -
подслон и вяра - дух срещу забрава.
