РАЗКАЗИ

Петре Димовски

превод: Ваня Ангелова

СЪБУЖДАНЕТО НА УМЕНИЯТА

Овчарят седеше на високата скала на планината и наблюдаваше синевата на Охридското езеро, вперил поглед в далечината. Забеляза, че някакъв човек се изкачва по камънаците. Надвесваше се над стръмната скала и измерваше с поглед пространството, преди да подаде крака си напред и да стъпи на височината. Действията му наподобяваха пълзене, защото отпускаше ръце към земята, за да се хване за камъка и да премести безопасно тялото си. Подхлъзнеше ли се, наклонът щеше да го погуби. Но той се хващаше здраво и умело за камъните, приближавайки се до високата скала. Изглежда, че и катерачът го беше забелязал, защото двамата се поздравиха един друг и думите им потвърдиха това.
Овчарят нямаше доверие на загадъчния човек, който се стремеше да се изкачи при него. Черната роба, която го покриваше, и дървеният кръст, който подскачаше на гърдите му, го правеха необичайно чужд и непознат тук, в далечната дива планина. Но все пак го спаси от кучетата. Когато те залаяха и се нахвърлиха върху него, той стана от скалата, хвърли по тях няколко камъка и ги разпръсна. Болката от ударите ги накара силно да изквичат и да се подчинят на заповедта на овчаря.
Очите на мистериозния човек излъчваха някаква кротост, но овчарят задържаше тъмната сянка над погледа си. Той винаги е бил в своя свят: стадото, кучетата и той. Всичко друго оставаше за него съвсем чуждо и нежелано. Можеше само да наруши спокойствието му. И сега всичко му изглеждаше твърде подозрително, както и кучетата, които макар да получиха удари от стопанина си, когато се опитаха да го защитят от непознатия, все още гледаха с враждебност и от време на време ръмжаха. Но те се държаха на разстояние, готови веднага щом чуят заповедта жлъчно да нападнат и разкъсат.
„Красота!” - каза мъжът с топлия поглед, обхващайки с летежа на своя взор цялото пространство. „Красота, която трябва да се облагороди!”, добави уверено той.
Овчарят отряза един стърчащ клон, прекърши го до височината на своя ръст и започна да го кастри с ножа си, оставяйки да стърчат от него остри чатали. И странникът наклони клоните на едно дърво, което беше преплетено и с остри бодили, за да ги отсече.
„Нищо не става от него!” - каза овчарят подигравателно. „Не разпознаваш дърветата, човече! От горната част може да се изгради само ограда за стадото. Нищо друго, ако щеш ми вярвай!” И за да докаже, че е прав, както и за да накаже невежеството на другия, той реши да го убеди в своята правота. Само изсъска с език през стиснатите си зъби и кучетата със силен лай се нахвърлиха на странника, но той, сякаш усетил опасността навреме, умело се защитаваше с пръчката, която досега му служеше да се подпира при изкачването. Овчарят се усмихна кисело, почувствал в себе си гняв от това, че е изненадан и победен. Искаше още малко да поразмърда странника и се готвеше за втори опит. Но онзи го изненада. Той свали от рамената си кожената чанта, която висеше от едната му страна, извади парче хляб, преполови го на две и го подхвърли на кучетата. А те не позволиха на хляба дори да опре до земята; сграбчиха го, задържаха го между зъбите си, сведоха се над земята и започнаха да го ядат. Понякога те поглеждаха към новодошлия, който ги беше нахранил, изразявайки приятелска кротост. Овчарят се ядоса, че е бил надхитрен, и намисли да подплаши странния мъж с чаталестата сопа, а после отново да насъска кучетата срещу него, но сега той просто ги наказа с по един удар със сопата и, привлечен от любопитството, което породи в душата му непознатия, се върна при него.
Странникът вадеше от чантата си някакви непознати предмети и овчарят не можеше да разбере какво е намислил. Беше се втренчил в него с някаква глупава увереност, сякаш и той самият не знаеше какво прави. Никога досега овчарят не беше виждал човек като този странник, затова му беше напълно непознат.
Странният мъж клекна пред съсечения храст, от който се издигаше само една фиданка с покарали пъпки, и с една ръка отряза и нея. След това овчарят просто продължи да го наблюдава, изпаднал в дълбока дилема дали загадъчният човек знае какво прави. А той извади от чантата си друга фиданка, отсече парче от нея, прикрепи го към отрязания остатък в горната част, започна да го увива с кози конец и накрая го завърза. Намотаното беше покрито със смола и от него се носеше мирис на бор. После събра разтурените джунджурии в чантата си.
„На третата година ще ядеш зрели круши.”
Овчарят нищо не разбра от думите му и предположи, че това е някаква шега, или пък поговорка, но странникът го посрещна с ново заключение: „Дивото може да се опитоми и облагороди.”
Ядът на овчаря като че ли премина и той усети, че е завладян от тайната, която съдържаха думите на непознатия, въпреки че дивата хубост му беше достатъчна и че не чувстваше нужда от промяна. Но какво и как може да се промени. Това беше единственият въпрос, който го гъделичкаше и раздвижваше мисълта му.
Странникът взе от ръката на овчаря чаталестата сопа, за която позна, че е от дърво с широка сърцевина, а овчарят, ако не попречеше на намерението си да открие какво е намислил другия, щеше да се отвърне назад с нова ярост. Но той му я остави. И тайнственият мъж извади ножа от чантата си и започна да дялка.
Двамата седяха на зеления склон. Странникът дялкаше сопата, а овчарят наблюдаваше работата му. И овчарят можеше да издялка тояга, но сопата му се струваше по-подходяща за целта - да замахне по кучетата или овцете с нея, за да наложи властта си над тях и те да изразят своето покорство.
Овцете отидоха някъде настрани, след тях заминаха и кучетата, а когато те отново се върнаха, овчарят излезе от леката дрямка, която дълго го държеше, но той се опитваше да остане буден, за да не го изненада странникът с някое лошо намерение. Макар че не знаеше какво лошо намерение можеше да има този човек.
Мистериозният непознат измери върху сопата две разстояния между върха на палеца и показалеца, отряза двата края и започна да дълбае и да премахва сърцевината. След това той направи осем отвора от горната страна, като определяше размера на всеки един, поставяйки пръсти около сопата, после оформи и в долния край още един отвор, и по мярката се видя, че той може да го покрие с палеца си. Още дълго време работи след това, поставяйки тънко езиче на входа на отвора, опитвайки се да получи чрез духане в него мелодичния глас на свирката.
Слънцето се обърна и заслиза надолу към долината. Инструментът беше готов и по склона се разнесе мекият звук на кавал.
„Кавал!”, възкликна въодушевено овчарят, силно изненадан и несъзнателно развълнуван от случилото се. „Ти превърна чаталестата ми сопа в кавал! За такава магия не съм чувал в нито една приказка!” И умолително протегна ръка, за да го хване.
За първи път думите на овчаря изразяваха топлота и някаква кротост, която досега оставаше неизразена сред дивата природа.
„Тъй като тоягата беше твоя, твой е и кавалът!”, каза му странникът.
Овчарят го погледна приятелски, а после му каза с признание: „Първо спечели дружбата на кучетата, а сега имаш и моето приятелство!”
„Преди това ти беше най-отгоре на скалата!”, засмя се загадъчният мъж. Макар овчарят да не разбираше, той вярваше, че и тук нещо се случва.
Странникът извади от чантата си някакъв свитък, разтвори го, раздипли го, и овчарят можеше да види на него различни знаци, разнообразни орнаменти, за които нищо не знаеше. Но бързо откри, че това е някакво ново вълшебство. Мистериозният мъж, гледайки към свитъка, започна да разказва житието на някакъв светец и мъдрец, от което овчарят беше дълбоко погълнат, и, заслушан в думите на разказвача, не забеляза кога се беше върнало стадото му. Просто се изненада, когато кучетата облизаха ръката на странника и тихо се свиха в краката му.
„Никой никога не ги беше опитомявал и не ги беше учил да изпитват към някого близост, освен към стопанина си. Твоят талант ме обърква”.
„Дарбата е и в теб, но е скрита, и трябва да я пробудиш и раздвижиш. После ще се изненадаш, когато разбереш, че всичко можеш да завладееш. Това на листа е писмо, а знаците са букви, обединени в думи. Аз ще ти ги покажа, а ти ще се научиш да ги разпознаваш и да управляваш тяхната сила.”
И започна да рисува букви на камъка.
„Сега продължи ти! Така, както ги виждаш, така ги пренарисувай! Те ще ти дадат виделина през света и времето!”
Когато започна да се свечерява, двамата се разделиха. Странникът бавно започна да се спуска от върха на планината надолу, а овчарят гледаше след него, докато той не изчезна по пътеката и не се изгуби от погледа му. Овчарят наблюдаваше светлината, която времето отваряше пред него. Знаеше, че никога няма да забрави мига на тази среща и че идването на странника завинаги ще промени живота му. После той дълго свири в нощта на кавала и усещаше как планината се раззеленява и се изпълва с живот.
Изминаха три години, преди странникът и овчарят да се срещнат отново. Овчарят, привлечен от цвета на водата, се запъти към езерото, а странният мъж тръгна към планината, за да види плода на своето дело. Мелодичният звук на кавала определи мястото на срещата. Овчарят усвои умението да създава нюанси от звуци и да изпълва пространството с пленителна музика. Срещата беше изключително топла, приятелска. Мистериозният човек реши да изкачи планината, за да провери как стоят нещата с направения от него калем, като същевременно тайно се надяваше да срещне и овчаря и да разбере какво е отношението му към писмеността. Овчарят го повика, за да го запознае със своята издялана върху камъка работа.
„Където и да седна, рисувам букви и думи и имам нужда от твоята оценка, за да разбера дали се справям добре с тази своя дейност.”
Те стояха пред камъка, върху който овчарят беше написал своето писмо, и странникът, трогнат от пожертвувателната работа на своя другар и от изразения в нея талант, със сълзи на очи, които смекчиха сърцето му, го прегърна.
„Отсега нататък ще можеш да сътвориш повече.”
След това го повика да отидат на мястото, където се срещнаха за първи път.
Сред храстите се издигаше разклонено дърво, оформено в буйна круша. Тази година то беше дало и първия си плод. След като откъсна един плод, загадъчният човек го подаде на овчаря. Още щом отхапа от него, овчарят остана изненадан от вкуса и сочността му. „Очаквах да е кисел, а той се топи в гърлото!”
„Пустошта може да се възроди и облагороди, дете. Така светът ще стане по-хубав и по-достоен, какъвто Бог иска да го разкрие пред нас!” След това му разкри и тайната на ашладисването.
Аз просто събуждам топлотата в този човек. Останалото е негова работа и на нашия Бог, Който ни води по пътя на живота, завърши тайната си мисъл странникът, докато слизаше от планината.


ЗОРАТА НА КАРТИНАТА

Цветята, положени на гроба на Рошавия Бохем, достигаха до него по някакъв таен път и ги носеше някакъв мистериозен дух. Хората никога не бяха забелязвали някой да идва на гроба му. В дните, когато живите идваха да посетят вечните места за почивка на мъртвите; когато ти се струва, че целият град се е запътил към храма при градското гробище, а живата река непрекъснато тече и се разлива по тесните, извити пътеки през гробището, гробът на този човек винаги оставаше самотен. Никой не идваше да запали свещ за мира на душата му, и на мраморната плоча да се докоснат топлината на живота и студът на смъртта, за да се слеят в единството на света, такъв, какъвто е създаден.
Но винаги на гроба му, точно пред самия кръст, на който пишеше Рошавият Бохем (именно така - Рошавият Бохем - и никой не знаеше другото име на човека, който лежеше под мраморната плоча), се виждаше букет цветя, положен на север, с цветове и облик, непознати за този край. Те приличаха на рози, поне по формата и стъблото наподобяваха рози, но цветовете на цветята не можеха да бъдат открити сред тукашните дворове, градини и цветарски магазини. Сякаш денят и нощта се сливаха в цъфтежа им; точно така, денят и нощта - в мига, в който денят се ражда от нощта, разреждайки дебелия слой черен цвят и прониквайки през зачервената зора. Точно като малки пламъчета в нощта. Тези цветове привличаха вниманието на всеки, който минеше оттук и ги погледнеше. А не можеше да мине и да не ги погледне, защото те бяха като жарава; като отворена жарава в угаснало огнище - в черните загаснали въглени на огнището. Тези нажежени въгленчета проблясваха като отворени очи в нощта. Именно по този начин изпъкваше червения цвят сред черния, изразен в основата на листата.
Но никой не беше виждал лицето на този, който поднасяше цветята върху мраморната надгробна плоча. Нито появата на този, който ги носеше. Нито като сянка, нито като очертана форма. А цветята винаги бяха там в дните, когато живите отиваха на посещение на мъртвите. И огромния букет бе забелязван веднага от онези, на които гробовете на техните близки се намираха непосредствено до този гроб, в делничните дни, когато идваха, за да изкоренят плевелите, обрасли около гробовете, или в неделите, за да сменят водата във вазите, да запалят свещ, да докоснат образа от снимката на най-близкия и да усетят чрез присъствието си свързването с другия в сърцето си. Тогава те виждаха този голям букет, с непознати цветове от неизвестен посетител.
Това се случи няколко дни преди Петровден, някъде през първите дни на юли; за тези, които броят внимателно, това се случи сутринта на петия ден от месеца. Хората знаеха, че всеки път, когато дойдат тук по това време, ще забележат новия букет цветя, положен върху надгробната плоча точно под кръста, с цветове, обърнати на север. Явно бе, че посетителят идва до гроба от южната страна. Още повече, че така беше поставена и дръжката на вратичката на оградата.
При пролетните посещения на гробището, както и на петия ден от месеца, в който се провеждаше големият празник Петровден, с появата на сенките при раждането на деня се очертаваше и една подвижна сянка между надгробните камъни, която се сливаше с другите, търсейки пътя към своята цел; и когато през гъстата тъмнина на изток проникваха червените лъчи на зората, за да обявят раждането на деня, оформената фигура се навеждаше над гроба на Рошавия Бохем и полагаше букет от цветя, в които се оглеждаше зората, оставайки вградена в тях при летежа на времето. Много скоро след това, още преди появата на светлината, фигурата изчезваше през гробището по пътеката, по която преди това се беше приближила до гроба.
И когато посетителите дойдеха на гробището, виждаха само букета цветя на гроба на Рошавия Бохем; точно така, на гроба на Рошавия Бохем; и се чудеха къде се отглеждат такива цветя и кой ги носи тук. Но нито на единия, нито на другия въпрос знаеха отговора. А отговорът беше единствено и само в тъмната фигура, която идваше още по мрак на гроба и си отиваше на разсъмване.
С появата на дневната светлина в центъра на града се отваряше дървена вратничка, зад която се виждаше стара ориенталска къща с разкошна фасада, запазила и досега красотата, вградена в нея от строителя. Изскърцаха още две врати, след което настъпи пълна тишина, като се чуваше само неспокойният дъх на уморен човек, докато и той замлъкнеше в покоя на безмълвието.
Къщата беше стара и голяма и очевидно се нуждаеше от много средства за грижа и поддръжка. Оградата от високи зидове изглежда беше тук още от времето на построяването на сградата, и сякаш преливаше в нея, заобикаляйки двора, в който растяха храстовидни бодливи рози по цялата площ около стените и се подпираха на техния солиден градеж. Зидовете бяха изработени от резбован сив гранит, които времето спояваше в едно неразделно цяло. Вижда се, че е изминало много време, за да изглеждат по този начин.
От къщата излезе жена, вече на години, запазила все още своята хубост, която, по всичко личеше, не се опитваше да подчертае. Изглежда, че единствената нейна грижа бяха котките зад вратата, които следяха вървежа й и се плетяха в нозете й, и розите с дебели бодливи стъбла, към които в този миг отиваше. Но тя само ги помилва с очи. Беше очевидно, че днес друга работа с тях няма.
Цветовете им бяха като току-що изгряла зора, сякаш от гъстата тъмнина на нощта излизаше горещият дъх на деня. Точно така. Това беше изключителна гледка, но, изглежда, освен възрастната жена и котките, които се оплитаха в краката й, друг нямаше кой да я види; нямаше и възможност да я види, заслонена в южната част на старата къща и високите стени, които я ограждаха.
В отворените цветове на розите беше скрита паметта на душата.

***

Мъжът влезе в къщата през малката вратничка, изглеждаща скрита и загадъчна за онези, които стояха от другата й страна. Но пред него веднага се показа прекрасната къща с двор, излъчваща простор и спокойствие. Днес той изглеждаше уморен от разходките из битолските кръчми и срещите с приятели, така че веднага се запъти към своята стая на последния етаж, намираща се точно под тавана, поздравявайки младата госпожица, която в този момент се разхождаше из двора. Той не усети никаква промяна около себе си при поздрава на младата девойка. А тя повече не го изпусна и за миг от погледа си, докато той не изкачи стълбите. Дори и когато се скри от взора й, тя продължаваше да вижда как изправеното му тяло отмерва стъпалата и как дървесината скърца в ушите й от неговото присъствие. Човекът с рошавата коса беше постоянно в ума й. И то през цялото време. Не го напускаше нито за миг. След това младата дама дълго мислеше за тяхната среща, несъзнателно откъсвайки от цветовете, растящи в цветните алеи на градината, и забелязваше колко от тях са пръснати по земята едва когато се върнеше обратно по същия път.
Девойката беше напълно обсебена от времето и не можеше да се измъкне от него. Бе изцяло погълната от него. Не можеше да мисли за нищо друго. А човекът, когото тя нарече Рошавият Бохем, защото постоянно беше с разрошена коса и непрекъснато говореше за кръчмите и за виното, и чието истинско име забрави и не се и опитваше да узнае, изглежда, изобщо не я забелязваше. Той се връщаше в своята подтаванска стаичка, затваряше се в нея и никой не можеше повече да надникне в този негов живот. Но тази негова тайнственост сякаш я гъделичкаше и младата девойка можеше да бъде видяна как често шета пред вратата, прекалено объркана, за да може да каже защо е там, докато веднъж не се опита да надникне през ключалката и да надзърне във вътрешния свят на стаята му, да открие поне част от тайната, затворена в нея.
И тогава го забеляза, седнал на трикрако столче, да нанася с четка бои върху платното, поставено на статива, но в това сенчесто пространство поради натрупаната в ключалката светлина не можа да види нищо повече. Все пак й стана ясно защо непрекъснато изнасяше някакви, опаковани в стари вестници, дъски и се връщаше без тях. Веднъж при среща с майка й каза: „Ако продам тази, ще мога да ви платя наема.”
Момичето едва сега разбра, че е художник и че майка й не беше права, когато я предупреждаваше да не се интересува от този човек, защото него и Бог го е забравил, и че тя ще го търпи в дома си, докато почтено си плаща наема.
Но от този ден нататък младата дама проявяваше друг интерес към него и го гледаше по особен начин. Тя откриваше в него същината на един вълшебен свят, на една тайна мощ, която постепенно я поема под своето влияние. И правеше опити винаги да се озове на пътя му, да го пресрещне, но той само учтиво я поздравяваше, без дори да повдигне глава към нея, и продължаваше пътя си, скривайки се зад вратата на малката стая или зад малката врата към откритото пространство на града. Зад двете врати животът му беше тайна за нея, която тя започна да открива с надникването в стаята през тясната ключалка, с миризмата на вино и свобода, която той носеше от града със себе си. Момичето не можеше да влезе в този свят, от който и майка й я държеше надалече. Но тя започна да го композира и оформя вътре в себе си. И в него винаги беше Рошавият Бохем. Поглеждайки към центъра на светлината, тя го сграбчи през отвора на ключалката на малката стая. И сега, сътворявайки за себе си свой собствен свят, тя остана удовлетворена от него, започвайки все по-често да се отказва от излизане и срещи с приятелките й, нещо, което майка й не можеше да разбере.
Тя искаше Рошавият Бохем да я забележи, при поздрава да обменят и свои мисли, да поведат разговор и да се видят в светлината на своя собствен кръг. Но Рошавият Бохем не отстъпваше от своето установено правило и не се опитваше да разшири интереса си към нея. Напук на това момичето бе обсебено от все по-озадачаващи мисли, чувствайки как мисълта за него изпълва картината на съзнанието й и как се губи напълно в отсъстващото му присъствие.
Откривайки част от неговия свят през ключалката, тя влезе в душата му. Той беше човек, затворен в собствения си свят, търсейки свободата в душния дъх на кръчмите, забравяйки че я е оставил тук и че само тук може да я намери. Но, осъзнавайки своята отнета свобода, противно на своето някогашно мислене, когато вярваше, че е напълно свободен, в своя плен откриваше себе си, търсейки отново нея, свободата, макар да не можеше да я намери, защото навярно не знаеше къде да я търси, или я търсеше на погрешното място. Или по неправилен начин. И се сдобиваше с едно неясно чувство, изразено в нея. А девойката, колкото по-малко излизаше от своя дом, толкова по-облекчена от напрежението и болката в сърцето се чувстваше, и пространството, в което можеше да бъде с Рошавия Бохем, се разширяваше.
Въпреки това разочарованието беше голямо, когато разбра, че поставените веднъж граници остават неизменчиви, и се сърдеше на майка си, когато й правеше забележка и й даваше напътствия, че е добре да се държи далече от този човек. Който е резервирал и платил своя път.
Тя не винаги разбираше смисъла на думите на майка си, но какво значение има това, след като в живота има толкова неясни и загадъчни неща.
Майка й още спеше, когато тя, измъчвана от мислите си и будна, реши да стане от постелята. А когато се озова пред вратата му, осъзна, че е тръгнала да го търси. Не почука на вратата, за да не се пренесе звукът през преградите на другите помещения. Надяваше се, че той ще чуе шума от натиска на дръжката и ще й отвори. Не мислеше за това колко смела е постъпката й и какво иска от него. Но остана много изненадана, когато след слабия натиск надолу върху дръжката вратата свободно се отвори. Рошавият Бохем рисуваше върху платното някакъв пейзаж. Не изглеждаше изненадан от идването й. „Вратата е винаги отворена!”, каза той с глас, в който звучеше копнеж, сякаш я беше очаквал. Младата жена седна на леглото, защото в стаята друг стол нямаше, освен този, на който седеше художникът. Да, сега тайната на неговата стая се разкри напълно пред нея. Сандъчето беше претрупано с кутии с бои, четки, платна, рамки. Отвсякъде се носеше непонятен аромат на пресни бои, излъчван от картините.
„Не трябваше да идваш!”, каза художникът с думи, които звучаха съвсем различно от онова, което трябваше да съдържат, и от които се разбираше, че с нетърпение я е очаквал. Но той по всякакъв начин се опитваше да й напомни за забраната на майка й.
„Свободна съм да ходя, където си поискам!”, с тон, който искаше да прозвучи самоуверено, му отговори тя. Това със сигурност бе отговор на забраната, наложена от майка й, а не на думите, които й каза Рошавият Бохем. Нещо я накара да стане от леглото и да се озове пред платното на художника.
„Нека опитам и аз!”
Рошавият Бохем й подаде четката. Но при нейното подаване и поемане пръстите им се сплетоха, ръцете им задържаха докосването и през тях премина светлината на светкавица, завладявайки платното. След това върху него се изви лъкът на божеството, оставяйки разлетите бои върху малкото сандъче, което неочаквано придоби размерите на вселената, и те, освободени от собствените си забрани, се разтопиха в меката топлина, която бавно ги опиваше.
Когато през прозореца, обърнат на изток, от тъмнината на мрака изсветля руменината на зората, издигайки се в блестящо лъчение, носено от появата на деня, девойката забеляза невиждана дотогава гледка и с възхищение започна да я наблюдава. В светлината й видя себе си, напълно гола и освободена от всички забрани. И през цялото време не можеше да повярва, че това се е случило.
Тогава майка й я изпрати в друг град, където живееше леля й, и когато дойде есента, тя се върна, но в къщата не намери нищо друго освен майка си и тишината. Разбра, че човекът, който е живял в къщата им, е починал, и тъй като е нямало кой да го погребе и да плати разходите по опелото му, го е направила общината, за да не остане той вън от пръстта, на която принадлежи.
Девойката дълго седеше затворена в стаята си. А когато излезе от нея, влезе в стаята под тавана, в която от много време насам не беше влизал никой. В ъгъла, увита в стари вестници, намери една картина и я отви. Пред нея внезапно блесна светлината от раждащата се зора. Сред цветята лежеше голото тяло на девойка. Това беше вторият път, когато тя се видя по този начин. Душата й се изпълни с приятна топлина и чувство на тъга. Тя дълго седя пред картината, наблюдавайки раждането на деня.
После разпита из кръчмите за гроба на художника, който, предполагаше, е бил техен редовен посетител. И една следа я отведе до него. Повика майстори, за за изградят гроба му от мрамор. И за рождения му ден, който откри от един оставен в сандъчето документ, намисли да му отнесе букет цветя. Но й беше трудно да направи избор. Ето защо повика един опитен градинар, който се занимаваше с кръстосване на видовете, за да й предаде знанията си, съгласявайки се с определената от него цена. След това тя прекарваше цялото си време в опити да получи цвят от роза, в който да се отразява зората, видяна от нея два пъти. Когато най-накрая успя и видя зората за трети път в получения от нея цвят, знаеше, че ще остане вярна през целия си живот на спомена за разсъмването.


ГЕРАНЪТ

Ако водата не иска да се качи горе, ще трябва човекът да слезе при нея долу.
А беше сушава година. Пресъхнаха малките извори. За да утолят жаждата си, хората носеха вода отдалече, чак от планинските извори. И целият ден си отиваше, за да си напълнят вода. А тя им стигаше за кратко. В нагрятата фурна бързо се изпаряваше, а жадното гърло на всеки от тях отново и отново искаше да отпие голяма глътка.
И преди е имало сушави години, и Гело винаги се заричаше, че ще си изкопае геран; ще улови водната струя, и даже и когато е суша, водата ще изпълва герана, бистра и студена, за да не изпитва жажда и да не пресъхват устата му.
Тази година обаче реши да не отлага. Той запретна ръкавите на своята риза високо над лактите си, плю в дланите си, потри ръце и със силен замах вдигна дръжката на казмата и започна да копае.
Копаенето на Гело не продължи дълго. Удари на камък. Той направи опит да поразшири герана и да го подкопае оттук-оттам, но скалата беше огромна и той не можеше да мине през нея. Нито с казма, нито със силата на ръцете си. Той знаеше от какво има нужда, за да я победи. Няколко дупки и динамит. И камъкът ще стане на сол. Но това, което нямаше и на което не можеше да се надява, нямаше как да го има, затова се отказа от намерението си. Ден-два обикаляше насам-натам, умуваше и претърсваше дъното, сякаш водата извираше от него и се виждаше. Лягаше и долепяше ухо до земята, вслушваше се в шумовете от нейните дълбини, за да долови шепота й. Гласът й щеше да го отведе на правилното място, където със сигурност има вода. И щеше да му бъде лесно да копае.
Струваше му се, че водата под ухото му клокочи; че се движи пенливо и шумно, влизайки през него, пронизвайки ширината и простора. А той се наслаждаваше на това бълбукане, ромолене и клокочене, което беше самият му живот.
Той опита да провиси пред себе си една зелена върбова пръчка, крива и чепата, която да промени живота му. Бе готов и живота си да даде, за да намери вода.
Беше решен на всичко. Да, точно така, и живота си беше готов да даде, за да тръгне водата и да напълни кладенеца.
Нека се знае и помни кога Гело е спасил хората и добитъка от жажда и мор, от мъчителното жило на лятото, което силно се забива в гърлото му и щеше да го терзае със своите ужилвания до късна есен, а ако и тя е суха, до самата зима.
Който е бил жаден, знае цената на страданието. И това се отнася не само за Гело, но и за всички останали. Така човек остава в паметта на хората и печели тяхното уважение, запълвайки голямата празнина на своя живот. Всяко добро дело се увековечава в разказите на хората, в техните спомени и унаследява благодарността на поколенията.
Гело отново замахна с острото на лизгара и отдели парче суха земя. Шумът от извиращата водата, която течеше под краката му, отекваше невидима от дълбините по всички посоки в ушите му. Цялото пространство се изпълни с този шум. Гело беше в него, плуваше през него и не знаеше как и откъде да го улови, дали идва от дълбочините, от далечините или от самия него.
Денят беше горещ. Слънцето пробождаше простора с лъчите си, които приличаха на нажежени копия. Човешкото тяло изгаряше от зноя, пламтеше като огън в него, а потта излизаше през всяка пора, въпреки че не успяваше да се разлее. Не капваше нито капка върху сухата земя. Тя просто се промъкваше към небето през сгъстените облаци и се топеше в синевата му.
Гело все по-често надигаше бърдучето, за да изсмуче от него живота, защото и без друго неговия живот щеше да изсмуче жегата. Но бърдучето не е нито река, нито извор. Надигнеш го веднъж, дваж, и на третия път вземе, че пресъхне. „Давам пот за вода!” - викаше той след тези, които заменяха празните с пълни бърдучета. Празното бърдуче е безполезно, а пълното ти дава сила, за да продължиш да копаеш.
Дни наред Гело копаеше в земята, хвърляше изкопаната пръст в широкия насип и го ограждаше с нея. Вече беше навлязъл в твърдата земя с цял човешки бой, а тя беше стегната и не позволяваше на никого да я разцепи и да се спусне към вечните й тайни. Но Гело беше упорит. Жаждата и нуждата му даваха сили да размахва правата лопата, и той вече знаеше, тук горе и далече от целта, че ще победи и че ще я има водата. Тази именно вяра му вдъхваше енергия, за да продължава да копае с мощен замах и малко по малко да превзема твърдата целина. Добре, че е пръст, пък макар да е твърда като камък. По-лесно се дялка от камъка и лизгарът очевидно потъва в нея.
Сега вече Гело виждаше синия небесен кръг над себе си, който беше несъмнено високо. Чуваше неясни гласове, които се носеха от подаващите се горе човешки глави, които претърколиха намотаното въже, увиващо се пръстен по пръстен върху гредата, и пълното с изкопана пръст корито бавно, трудно, но сигурно се вдигаше нагоре, за да проникне през синята празнина на отвора. Той спря за миг и загледа коритото, което тромаво и с неохота се влачеше по въжето, с постоянната заплаха, че то може да се откъсне и пръстта да затрупа копача.
С ритмичен замах той отново се наведе над пръстта, заслушан в шума под нозете си, стремейки се да го достигне и да запълни с него дълбоката кухина в земята.
Дни наред вече беше долу. Седмици наред. За него времето беше целина, както и земята, която копаеше, но не успяваше да премине през нейния обсег и да види извиращата от нея вода, за да угаси с нея постоянната си жажда, която бърдуците, които му пращаха по коритото, не биха могли да утолят. По коритото му пращаха и храна долу, а спеше, когато го налегнеше умората, сгънат в изкопаната земя, слял се с аромата й и изпълнен с копнежа под себе си. Когато заспиваше, чуваше извиращата под него вода, клокочеща и бълбукаща ритмично в съня му заедно с неговото дихание.
Когато изнасяха изкопаната пръст, коритото оставаше горе, за да не се пречка в краката му и да не му пречи да копае. Геранът изглеждаше като голяма празна фуния, обърната надолу. Хората го покриваха, а тесният му пръстен бе обърнат към синевата, далечна за очите, отделена от света и времето, докато изнуреното тяло на копача се превръщаше в едно цяло с пръстта. Човекът загребва пръст от изкопа, разбива я и я смачква с дланите си. Тя е суха, твърда и в него изниква призракът на съмнението, че той никога няма да намери вода, защото на това място вода няма, и че тук долу той безполезно се труди, но и мъката е безплодна, и надеждата - напразна. Изведнъж усети, че мощта е отнета от здравото му и силно тяло. Обхвана го непосилна умора, която не му позволяваше даже да повдигне лизгара, та камо ли да замахне с него и да прониже устойчивото тяло на земята. Той не можеше да види през отвора синевата, защото върху него беше спуснат капак, който му пазеше сянка и го държеше тук, самотен и изолиран, а не можеше да направи нищо, за да се приближи към своята цел, към изхода от това място, и да види светлината, широкия простор и света, за които бе забравил, че съществуват. Целта беше тук под него, точно под краката му, но дълбоко и неприемливо скрита, и не му оставаше никаква надежда вече да продължи да я следва. А тук бяха само празнотата и той, и правата лопата, която трябваше да се забива в земята, и мирисът на суха пръст. Ако коритото беше долу, нямаше да може да устои на желанието да седне в него и да потърси спасение в отвора, но то се спускаше при него само за да събере изкопаната пръст, а такава нямаше, и то беше извън отвора. Над него беше единствено зеницата на небето.
И как да остави безплоден целия си труд и да вдигне ръце от него? Този шум, който се чуваше и сега, макар и притаен и смълчан, излизаше от някакъв голям извор, и ако той се откаже от делото си и си тръгне, ще се наложи в продължение на векове водата да се опитва да проникне в герана. Но това не беше кладенец, а дълбока яма, която го държеше в капана си на дъното и не позволяваше да се сбъдне нито едно от двете му желания.
Както човешкото тяло е неизчерпаем източник на енергия, така и земята е пълна с вода. Понякога стихва, но после отново избликва със сила и мощ.
Гело отново започна да дълбае ямата. Той се опитваше да копае по намерената от него следа. Земята беше изцедена и притисната от казмата. Тя излъчваше влага и създаваше впечатление, че скоро изворът ще бъде освободен и ще потече през кухината.
От ударите на Гело във влажната земя най-накрая се появи водата. Тя се разпръска и в тънка струя потече към дълбините на изкопания кладенец. „Още ще има!” - извика мъжът от радост, гледайки как водата извира от земята. Той замахна с мотиката и започна да дълбае отвора, за да разшири извора и да освободи неговия път.
Замахна веднъж. След това замахна втори път и видя как земята се раздвижи, как внезапно водата се надигна, покривайки изкопа и втурвайки се към празнината.
Гело се радваше и подскачаше, викаше с предизвикателен глас, готов за двубой. Силата в него се надигна, изпълвайки го целия, и не можеше да утихне.
Гело шляпаше с босите си крака в мътната вода, подскачаше, колкото можеше, виждайки как водата пропълзява след него, как се надига и той вече не може да се измъкне от нея. Ако тя продължи още малко да се надига, той няма да може да излезе.
Сега в пространството клокочеше онова, което беше затворено в него и в твърдата земя; онова, което се беше превърнало в копнеж, в желание и цел, но също така и в страшно непокорно чудовище, което стенеше и се усилваше, заплашвайки да го погълне.
Той се опитваше да се изтръгне от ненаситната му паст; крещеше към далечния отвор горе с надеждата за спасение, но така и никой не се появи, и гласът му започна да се дави в придошлите води, без да може да се измъкне от тях и извиси.
След това водата стигна до отворената му уста, втурна се в нея и я изпълни, но не за да утоли жаждата му, а за да обедини раздвоеното отвън и отвътре цяло, заличавайки всяка следа от човешкото присъствие.
Когато изчерпи силата си и достигна предела на своята мощ, водата утихна и повече не повиши нивото си.
Успокои се и изпълни тишината.