ОРЕЛЪТ МИ ГОВОРИ

Николай Цанкарски

Над Шумнене кръжи, кръжи орел.
Той мами погледа ми към небето.
От там животът земен е поел,
оттам - родило се е битието.
Какво не мен, без думи, казваш ти,
на мен - прашинка жива от Всемира?
„Криле си нямаш, с мислите лети
и с тях Вселени нови ще намираш!
Лети - над всяка земна суета,
лети - над злоба, завист е омраза
и твой ще бъде изгревът-мечта,
успял и чудесата да опазиш!
Бленуваш ти за моите криле…
Бленувам аз - за твоя земен корен…
Как тичал бих сред цъфнало поле,
щастлив, преминал под Дъгата, морен.
С ръце прегръщаш своите деца,
а аз с какво, с какво да ги прегърна?
За тебе те са дом, звезди, слънца,
а аз при кой, при кой да се завърна?!
В очите ти трептят, блестят сълзи,
а аз дори не мога да заплача!
В душа-самотна - мъката пълзи,
а в твойта - детство на въженце скача!
Тук, някога - във тази планина
ехтеше детски плач и смях - до Бога!
По склона днес се стича тишина…
Да върна всичко, искам, но не мога!
То, моето гнездо е още там -
в скалите непристъпни на Драгойца.
А къщите? А хората? Аз знам:
живеят само - в спомени усойни!”
Над Шумнене кръжи, кръжи орел.
Аз чувам, чувам мъдростта му свята:
„Три века АЗ от Вечността съм взел…
ТИ малко взе, но… огън необятен!”