БЕЗПОКОЙСТВО

Керанка Далакманска

Из “Нарисувай ми думи” (2018)

БЕЗПОКОЙСТВО

Не се отказвай
от нито ред, от нито дума,
от чувство, от любов, обида,
от вярата,
че радостта и грижите са общи.
И не променяй
топлината на очите си,
гласът си и усмивката по съмнало.
Ръцете ти -
криле след вятър,
да стъкнат огъня от циганското лято.
Край него
нека спрат приятели:
раними, уязвими, неразбрани…
Тогава им налей червено вино,
и песен им запей,
и на ръка им гледай,
а после ги пусни да си отидат.
Не се отказвай.
Най-сладка е пелиновата жажда
с оная самодивска сила,
която по роса се ражда
и ни оплита в своята магия,
и вече няма никакво отърване.
Не се отказвай.
Не, не се отказвай.


***
Като раздърпана
от ветрове и бури
скитница
се спирам
край угаснал огън.
И няма със какво
да го запаля,
Човекът, който носеше кибрит,
го няма…
А сега
така ми трябва
огън…


***
Край брега на реката,
която е пияна от любов,
/защото иначе не можеше
да бъде/,
намерих думата
за себе си -
море съм,
но реката в мен се влива,
забързана, забавяна, красива…
душа съм -
светлина, спокойствие и сила,
бряг съм -
за приятели, коне и песни,
и мечтата за река, пияна от любов,
защото иначе не можеше
река да бъде.


***
Прогледнах извън азбуката.
Мислих извън думите.
Вървях извън пътя.
Узрях извън болката.
Обичах извън хоризонта.
Сънувах. В следващата нощ
времето
се сбъдна в мене.


ЮБИЛЕЕН АВТОПОРТРЕТ

Годините натрупват кръгове върху дървото.
Короната му се издига светла нависоко.
След всеки паднал лист - мечтата става спомен.
Приятелите пълнят чашите със думи и със вино.

Внезапният им смях лудее по стъклата,
за да утихне и да стане по-нисък от тревата.
А вятърът, достигнал височината на глухарче,
разсипва се в ръцете ми и в слънцето се вгражда

от хоризонт до хоризонт във синевата -
там дъждове се раждат от върната от облака сълза.
А мене ми е весело, защото зная
годините в кръга вятър залюлял е,

росата в есенните рози свети
и стиховете ми изкачват върховете.


***
…дъждовен следобед
изми следите от стъпки.
От вятър долавям
далечните думи
на песен…
Аз пак те откривам,
без да питам:
- Къде си?!…


ОТСТОЯВАНЕ

На Веси - сестра ми

Цяла нощ разговарях със пътя -
да вървя направо или да криволича?…

Срещнах на средата му камък и го отместих.
Имах ли право да променя състоянието му?

И с мен биха постъпили така…

По нататък - откъснах цвете -
трябваше ли от живот да го лишавам?

И с мен биха постъпили така…

Накрая се срещнах очи в очи с умираща птица -
глътка вода или зърно биха й върнали полета.

И с мен биха могли да постъпят така…

Цяла нощ разговарях със пътя
и от изгрева взех за вяра на камъка силата,
на цветето багрите и на птицата полета,
за да бъда.