УБИЙСТВА ИЗ ЗАСАДА

Владимир Полянов

Като заплашване се разправя, че в дивашки някакви племена избивали старците, когато ставали тяжест за семейството поради своята немощ. Косите настръхват, устата се изкривяват в гримаса. Гледай ти какви страшни племена имало!

У нас става нещо още по-чудовищно. Тръпне ли тревога у някого?

У нас с безсърдечна зломисъл се задушава, обезсърчава и стъпква всяка наченка на истински талант. Косите си лежат спокойни, устата се само полуусмихват.

Който се опита да вдигне тревога, може да стане и смешен. Защото старците в дивашките племена се избиват просто, а за обезсърчаване и задушаване на едно опасно дарование у нас има съвсем хитра система. наглед почти нищо не става.

Познатият критик, който ние всички знаем и му вярваме, дава своята бележка за изложбата например, и премълчава най-хубавото.

Друг наш духовен довереник съвсем внимателно ни внушава, че ако случайно хубавото ни е харесало, това се дължи на нашата неподготвеност и насочва погледа ни в друга посока.

От откриването на втората обща художествена изложба мина почти месец, за нея писаха почти всички, от които сме очаквали да сторят това, нека си припомним: с едно-две изключения, (Ст. Митов в „Литературен глас” и Н. Мавродинов в „Мир”) каза ли ни някой, че най-крупното, най-надеждното са картините на Васил Стоилов?

Точно за това не ни се каза (по системата!), защото картините на тоя едва започващ художник са действително ценното в общата изложба.

Едни го премълчаха, други го заобиколиха с мъгляви фрази, трети злобно подхвърлиха подозрения за взаимствувания. Машината е завъртяна великолепно, зрителят няма никаква склонност да воюва, ще преглътне смущението си и ще забрави.

След три седмици в паметта му ще стои внушаваното от години: най-големият е този, после е този. От десет години повтаряме имената им - зрителят ще продължи, защото е и по-лесно. А точно това е целта на хората на „системата”. След тях може да стане и потоп, но днес трябва да се знае, което е на тях удобно.

По жестокост „системата” не може и да се сравнява с избиването на старците от дивашките племена. Едните унищожават негодни останки, някои наши художествени критици убиват най-светли надежди.

Не мислете, че работата е до вкус и разбиране. Хубавото и слепият вижда. Скритите подбуди са завистта и брутален егоизъм. Хубавото затъмнява ако не критиците - техните приятели.

Случайно споменах името на Васил Стоилов, наред с него са Илия Петров, Аргирова и др., но той е най-новата жертва. Целта ми е да изтъкна „системата” и ако мога да отворя някои очи. При разкриване задкулисното на нашата критика, обаче, никой неин грях не изглежда толкова голям, както тоя към художника Стоилов.

Защото ние нямаме млади поети, нито разказвачи, жертви на егоистичната критика, така изумително надарени, както тоя млад художник.

Свършил академията едва миналата година, Стоилов рисува вече самостоятелно със знание, каквото можем да очакваме от столетник.

В първата изложба със своите „Гостенка” и „Селянин” и сега във втората изложба с „Баба”, „Българин”, „Момиче”, „Момиче” и „Калугер”, той ни поднася едно изкуство съвършено в третирането на материята - боя и образ - и дълбоко по психологична проблема.

Същевременно това изкуство е ново за нас и без образци от чужбина. То крие точно това, което Рилке в един стих определя като „омагьосана действителност”.

Да се учудваме на тайните сили на един съвършено млад човек, още разбирам, но да убиваме!

Трябва ли да молим за милост от господата?

——————————

в. „Литературен глас”, 7 октомври 1928 г.