ЛЕТЦИ

Христо Рудински

Вуйчо беше единственият летец от нашето градче. Само той и един инженер от наблюдателницата на планинския връх имаха мотоциклети. Докато инженерът го държеше в малката хижа на горското стопанство и слизаше с него за пощата и да натъпче раницата с провизии, вуйчо си идваше със своята машина още в петък. Мятах се на задната седалка и изпод завистливите погледи на момчетата отивахме чак в нивите до старата гара, Байковец или Стовръшка. Вуйчо ореше, сееше, вадеше картофите и за ден-две вършеше работата, която отнемаше на дядо седмица.
Сутрин в униформа и малка раничка на гърба ще запали мотора, ще ми смигне, аз бързо заемах мястото си. В края на града, където започва Стражата, си знаех: ще спре да сляза преди разклона, ще ми махне и ще се понесе към летището.
Винаги знаехме кога е в небето, щом виждахме самолет да се снишава и размахва криле над нашата къща.
- Дончо, жа паднеш, майка! - не отделяше поглед от небето баба, вдигнала края на престилката си, сякаш да го хване, ако машината полети надолу.
Един ден вуйчо се върна, но не слезе дори в центъра да се види с приятелите. Носеше голяма раница и я напълни с бельо, ризи, пуловер, бурканчета от бабиното сладко. Извади от качето сланина, поиска торбичка ябълки и шише ракия. Каза, че отлитат в София и може да остане там месец, а и повече. Щял да ни пише.
Чух дядо и мама да говорят. Над София англо-американците почнали да бомбардират. За вуйчо войната започвала.
Сутрин, по обяд и вечер всички се събирахме край радиото да слушаме новините. Една вечер съобщиха: били свалени две летящи крепости. Но загинал и наш пилот. Не зная защо вуйчо винаги казваше “авиатор”.
След поредната бомбардировка чухме и неговото име. Свалил един вражески самолет. Бил предложен за награда.
Още два пъти говореха за вуйчо по радиото. После съюзниците вече не хвърляха смъртоносния си товар и вуйчо се върна с два ордена. Но макар всички да питаха за сраженията във въздуха, отговаряше кратко: “Във въздушния бой често единият пада. Имах щастието да оцелея!”
После започна Отечествената война. Пак напълни раницата, взе си довиждане. Рядко пишеше: от Белград или унгарски градове с трудно произносими имена. После получихме плик чак от Австрия. Когато се върна, разказваше, че последните месеци не им давали да летят. Защото самолетите ни са немско производство. И руси, и англичани и американци се обърквали, веднъж надупчили с куршуми машината на един от нашите.
…Вуйчо се ожени. Бяха го преместили в летището до Пловдив. Писа, че си е купил къща и ни канеше на гости. Беше станал подполковник. Моторът му стоеше в двора, а сутрин идваше да го вземе автобусче, пълно с офицери.
Толкова исках да е в униформа, а той, облечен като всички мъже, ни води и на Марица, и на театър, и в един ресторант.
Мина време, той си дойде, остави мотора и с някакви папки тръгна да обикаля розоварната, фабриката, текстилния комбинат. Обясняваше, пишеше, раздаваше някакви брошури.
Бяха започнали да съкращават много офицери заради някаква международна спогодба. А пилотите можели да летят само до определена възраст: вече не можел да отиде в гражданската или селскостопанската авиация. Станал инспектор в окръжния технически отдел.

Завърших и попаднах в едно месечно списание - “Летец”. Вика ме веднъж главният редактор:
- Знаеш ли защо една гара са нарича майор Томпсън?
- Да, носи името на английски офицер, участвал в нашата съпротива и убит от фашистите.
- Има годишнина от рождението му. Пристигат делегация и негови близки. В групата е и английски летец, бомбардирал самия Берлин, сражавал се и на Балканите. Ще стане хубав очерк. Сега покрай неонацизма е важно да се пише за антихитлеристката коалиция. Ето ти телефона на преводачката. Самолетът каца утре в 17,30. Неотлъчно с англичанина!
Бившият военен летец Майкъл Горш беше със слабо лице, все още черна коса, малко уморени, но приветливи очи. Даде ми визитка: доктор на науките, професор по електрохимия.
Първите дни не свърших почти нищо. Вечеря от Антифашисткия съюз. Ранна закуска - и с колите към лобното място. Кратки речи от двете страни. Среща с живи негови другари по оръжие. Посещение на Рилския манастир. Предстоеше нощуване в София и сутринта - в различни посоки.
Забелязах го на масата до прозореца с изглед към Витоша. Притесних се с моя английски и не повярвах на ушите си: с някои сръбски думи, но на нелош български, той ме успокои:
- Разбирам всичко. Ако волите, говорете по бугарски.
Търсил карта на София. С Витоша и съседните села. В хотела нямало.
От съседната будка за вестници взех, каквото искаше гостът.
Тръгнахме, а картата шумолеше в ръцете му едва ли до половината път.
Не само се обадих у нас. Докато гостът разглеждаше музеите, отнесох торта и други неща, които трудно се намираха в градчето тогава. Баба се намръщи:
- Не е трябвало. Все щяхме да намерим с какво да са отсрамим…
Когато слязохме от колата, забелязах в двора вуйчовия мотоциклет. Новия. Беше го купил преди пет-шест месеца - за стария все по-трудно се намериха резервни части.
Вече не помня как започна разговора. Стигнахме до войната. Англичанинът извади от портмонето си снимка - той в униформа пред самолет. Баба пък донесе от голямата стая фотография в рамка: вуйчо на пилотското място с едновременните авиаторски кожени шлемове, покриващи чак ушите.
- Разбрах, че сте воювали до Берлин - каза вуйчо. - Аз пък стигнах до Виена. Там имаше ваши изтребители.
Гостът попита вуйчо до какъв чин е стигнал.
- Подполковник? Аз се уволних капитан. А коя година сте роден?
- Двайсет и първа! Та ние сме връстници - вдигна чашата си англичанинът.
- Разбрах, че са ви свалили в Югославия. Навярно хитлеристи?
- Не, свалиха ме тук, в България.
Вуйчо остави чашата и го погледна смаян:
- Датата помните ли?
- Цял живот ще я помня… Връщах се от Румъния. Не бяхме успели да изпълним задачата поради атмосферните условия…
- И над софийското поле с два месершмита разменяхте любезности, докато не ви остана друга възможност, освен да скочите с парашут…
- И слава богу, че ме удари българин. Хитлеристът щеше да ме застреля при спускането.
Вуйчо беше се изправил:
- Този пилот бях аз!
В тишината напълних празните чаши.
Англичанинът пръв наруши мълчанието:
- Беше война. И вие всъщност бранихте вашата столица. По-късно четох - нито една бомба, спусната от съюзниците, не е падала над ваш военен обект.
- Вие пък най-често летяхте заради румънския петрол, който използваха хитлеристите…
Всички други на масата само слушахме. Нямаше нужда от преводачката. Двамата бойни пилоти, разгънали картата, сочеха посоките. Сега обясняваха своите действия. Като филм, който кадър по кадър се връща назад.
- А как попаднахте в Югославия? И сте се сражавали до края на войната.
- Това е друга история. Заповедта гласеше - свалят ли някого, да се придвижи там. Имахме военна мисия при маршал Тито. Уж за месеци, а останах в кралските военно-въздушни сили още няколко години. Довърших следването, което бях започнал преди войната, станах преподавател.
И двамата пиеха по малко. Вуйчо предложи да не пътуваме през нощта, а рано сутринта. По едно време - сигурно беше поне десет часа, двамата с англичанина се застягаха. Щели да ходят по думите на вуйчо в механата на Хармониката. Не зная какво се е говорило /и пило/ там, но когато кучето се обади, беше четири сутринта.
Вуйчо ни изпрати. Беше извадил снимката на месершмита от рамката. На въпросителния поглед на баба отвърна, че вкъщи имал още една. Ще я преснеме и ще я донесе.
На свой ред англичанинът му подари своята снимка. И той имал още една.
Вуйчо запали мотоциклета и ни изпрати до разклона, където някога слизах аз.
От очерка нищо не стана. Шефът се намръщи като разбра,че гостът като летец е бил свален над София. “Така му се пада!” Но поръча да напиша подробно за тържеството и все пак да спомена за члена на делегацията пилот-фронтовак, който се е сражавал с хитлеристите и е бомбардирал леговището на звяра - Берлин.

Вуйчо се обади… Имал работа в министерството, но към седем да го чакам.
Носеше бутилка уиски. “Джони уокър”. По време на Пловдивския панаир го издирил един англичанин. Дал му ей този часовник, швейцарски. Горш го носил през войната. И кашон уиски.
- А ти какво му изпрати?
- Познай!
- Твоя “Лонжин”, който не беше слизал от ръката ти и ракия от правителствената партида - от нея пихме за дипломирането ти.
- Само още нещо. Една книга. В нея има 25-30 страници за мен. Пише и как го свалих. А Майкъл чете български.
Разсърдих се, че не ми е казал за книгата. Записах името на автора - и да я купя и да пусна отзив за нея в списанието.
- Знаеш ли как е научил български? Жена му е българка.
…Самолетът му гори. Той успява да скочи. Него ден имаше вятър, а и в снега е трудно да се открие парашут. Не е бил забелязан.
Попаднал в някаква горичка. След като отворил превързочния пакет и се погрижил за раните си, пъхнал шоколад от неприкосновения запис. Движел се да се сгрее, а то студ, студ… Издържал до вечерта. Бил забелязал последната къща преди горичката - поотдалечена от другите. Един-два пъти някаква жена излизала навярно да нахрани животните и бързо се прибирала.
Заредил пистолета, мушнал го в джоба на коженото яке. Дотичал и почукал. Отворило му… момиче. Запитал може ли да влезе. И в отговор чул на родния си език:
- Заповядайте!
Мислел, че сънува. Възрастната жена казала нещо на момичето, то изтичало и се върнало с пуловер, панталон, дебели чорапи, риза и бельо.
Селянката донесла корито, разхладила в него котела вряща вода. Изкъпала го. Събудил се на легло, завит, а раните му със сменени превръзки.
- Боли ли ви? - попитал глас. Момичето. Опитал се да говори, да пита нещо. Чул същият глас да казва, че е още слаб. Да си почине, после ще говори колкото си иска.
Девойката донесла супа. Пилешка. Духала пълната лъжица и тогава я поднасяла към устата му. Сякаш цялото му тяло се сгряло.
Уж бил по-добре, а опита ли се да се изправи, чувствал болки по гърба, врата, главата и ръцете. Отпускал се. Тогава момичето присядало на леглото. Разказвало за Робин Худ, за абата от Ръфорд. Пеело познатите му от детството песнички за Били бой, за черната овца…
Изминали няколко дни. Като че малко се пооправил. Най-напред попитал за пистолета. Казала му, че е под възглавницата. Да, бил там с поставен предпазител.
- Благодаря ви. А откъде знаете да боравите с оръжие?
- В един илюстрован речник имаше частите на пистолета. До предпазителя стрелка. Сочеше кога е сложен и кога - свален.
- А вие сте научили английски така хубаво. Само някои думи произнасяте като американците.
- Защото първата ми учителка е американка.
Не му давали да излиза навън. Да не го видят съседите.
- Кейт, - казал й веднъж Майкъл - имаш ли карта на България?
- Имам. Всичките ми учебници са тук.
- Посочи ми къде сме сега. И границата с Югославия. Трябва да се прехвърля там.
- Ще ти посоча. Но няма да можеш без татко. Познава целия район. Лесовъд е.
- А вие защо сте в това село? И къде са сега родителите и сестра ти? Нали всички, цялото семейство, сте евакуирани тук заради бомбардировките?
- Майка и татко отведоха сестра ми до болницата в града, който е на десетина мили оттук. И заради лошото време не могат да се върнат. Останали там у братовчедка на майка ми. Автобус няма, бензин за колите също. Малко хора имат шейни, пък и никой не иска да пътува. Родителите ми чакат да се отпусне снегът или да разчистят пътищата, за да може да се пътува с обикновена каруца..
- А как научихте това?
- Поне телефон има. Макар и един. В кметството.
Картата била добра. Но как може да се пътува при този сняг.
Все пак Майкъл се приготвил. Начертал маршрута. Направил отсечки. Имал стотина лири - щял да ги остави на тези добри хора. Знаел, че за момента тук английските банкноти тук нямат стойност, дори трябва да се крият, но след войната - а краят и се вижда - ще ги използват.
…Изведнъж къщата се изпълнила с хора. Катя го представила:
- Лейтенант Горш. Англичанин. Наш гост от небето.
- От небето - усмихнал се той. - За изминалата седмица бил научил много български думи и изрази.
- Кога си успял? - удивила се Катя.
- Нали те слушах. И четях. - показал разговорник на сръбски, гръцки, румънски, български и турски. - Имат го всички английски пилоти, които летят над Балканите.
До падането не бил го отварял. Но тук, в къщичката до горичката, непрекъснато повтарял прочетеното и чутото.
Лесовъдът не само познавал хората от съпротивата, а бил един от тях. Прехвърлил летеца до някаква ловна хижа. Поели го трима мъже, за да го придружат до овчарска колиба. След кратък престой стигнали до база за хора от армията на Тито.
Майкъл Горш изпълнявал всякакви задачи, воювал заедно и с българи, и със сърби и с гърци. В късната есен на 1944 година се добрал до родината. И отново полетял.
- Вуйчо, а как са се оженили с Катя?
- В ония години беше сложно, но военните действат бързо. След края на войната у нас имаше съюзническа контролна комисия. Кой ще откаже да се реши въпрос, свързан с любовта между двама млади - летец и момиче, укривало го от полицията. Отвел я в Англия. Той довършил следването, тя пък станала първокурсничка. За съжаление си отишла от този свят преди пет-шест години. Имат син. Никога не е виждал българския си дядо, а също като него станал лесовъд. Научил езика добре. Горш ми писа, че пролетта и двамата ще дойдат в България.