РАКОВА БОЛНИЦА
РАКОВА БОЛНИЦА
Остър дъх на карбол. Тежък дъх на надежда.
Дъх на болка – в клепачи и устни замряла.
Като капчици пот малки думи отцежда
съвършеното, тленното, чакащо тяло…
Подъл страх ледени тишината привидна
и пространството бяло отвред е затворено.
Тихи вази цветя. (И така е обидно,
че са бодри на вид, а с отрязани корени!)
Час на свиждане кратко. (Или час на прощаване?)
Час на думи лъжливи. (Тук лъжата е свята!)
И онез безразлични на приемане, сдаване,
като сфинксове тъжно мълчащи халати…
БАЛАДА ЗА СТАРИТЕ СЕЛЯНИ
Посели тежки, плодни дни в полето,
пожънали море от класове,
те пъплят днес, почти иконно свети,
пречистени от страст и грехове.
Бастуните им бавни бавно сричат
на улиците тихи повестта.
Тук техните потоци доизтичат,
за да шуми реката на света.
От свещ по-тънко трепка днес душата
под простото житейско битие.
И вече не пребраждат те стъклата,
когато лягат – няма за какво.
Едничката тя, църковната камбана,
с метален, втренчен поглед вън черней;
кое сърце ще издими по-рано,
кой дом най-скоро звънко ще опей…
Един след друг прозорците угасват,
един след друг… И лъхва леден мрак.
Кога ще пламне утре – в слънце ясно
иконните лица да срещна пак?..
1981
РЕКА
Като жена земята я зачена,
между скалите неми я роди
и вместо първи вик новородената
развихри бистри, гъвкави води.
Какъв живот бе то! Как тя проправи
самичка път през камъка ръбат,
как зъбите му чупи! Как стремглаво
летеше в бездните на водопад!
Тук, долу, бреговете са скосени.
Изкуствената дига обузда
клокочещите нейни млади вени,
предишната й дива свобода.
Какво се случи? Сякаш е безкрила,
на дигата от сивото сивей,
а нанос има в нея – луда сила
на зърното в душата да прелей!…
Тече реката мътно. Прашни мисли
кръжат: навред е прашна равнина.
Каква бе горе!… Нейде жабче плисне,
възседне я листо. И тишина.
1981
КЪСНО ЛЯТО
…А лятото угасва просто с дни…
И с обич, досега неосъзната,
събирах оцелелите главни
от пепелта на гаснещото лято.
В забравен слънчоглед като от стих
изгря пчела, припари юлски вятър.
Пред извор – може! – гръб висок превих –
отпих и студ, и свежест от земята.
И паяжина блесна – не разбрах
как в двете слепоочия се вплете…
До рухнало гнездо ме люшна страх.
Какво, гнездо, без птици, ме подсети?..
Догаря ръб ръждив над гърбав хълм
и заник скрит догаря полегато.
И ще ми се, каквото бих могъл,
да отнеса от тебе, късно лято:
гнездо и извор жив, и слънчоглед,
и песента на пръснатите птици,
и онзи лъч пред облачния плет,
попаднал точно в двете ми зеници…
ПУСТЕЕЩИ ЗЕМИ
Тревата, простодушно откровена,
на слънцето най-веселата вест,
тревата – жител първи на вселената,
и тя дори не им оказва чест.
Разръфани до кости от пороища,
дамгосани от бога с ялов знак,
те по са мъртви от незнайни гробища –
убиват зърно, бурен, дъжд и сняг…
Наоколо, от бъдещ плод закръглени,
нивя сънуват нови рождества.
А те – изтлелите от немощ въглени –
мълчат като антични божества…
Каква съдба – родени за покойници!
Добър човек с добро да ги засей,
оттам ще жъне пепел и усойници:
и злото знае как и де вирей…
По тях очите рухват като камъни,
къде да спрат?… И ехо в теб гърми…
…Така се сепвам, срещна ли опалени
от слънцето, пустеещи земи…
СЪРНЕ
Глупаче рижо, аз ли те уплаших?
Нали нозе в реката потопи,
нали бе ожадняло подир паша,
защо не се напи?
Какъв ловец съм аз, глупаче диво?
Добрите ми ръце ли взе за цев,
очите ли? Нима очи убиват,
убива ли сърце?
Къде изчезна, мое рижо чудо?
Сега се луташ жадно из нощта
и дълго твойта жажда ще ме буди,
защото съм баща!
Бих тръгнал, ако знаех само где си,
преминал бих оврази и бърда –
в едно ведро с луна ти бих донесъл
еленишка вода…
Върни се, ти напразно се уплаши!
А как нозе в реката потопи,
а как бе ожадняло подир паша!
Защо не се напи?
ПИСМО ДО НИКЪДЕ
На една майка, чийто син избяга
с лодка зад граница,
посвещавам!
Авторът
Пишеш ми: Печеля. Пишеш ми: Добре съм.
Пишеш ми: Живот живея тук!
Тъй да бъде, майка, но не крий адреса,
ти си ми останал, ти и никой друг.
Бързам да ти кажа: татко ти почина.
Нощем как се правеше, че спи!…
Дума зла за тебе не продума, сине,
но от мисли, мисля, се стопи.
Помниш го: пред всеки гледаше открито,
но веднъж дойде за теб властта…
Толкоз срам бе, майка!… Свел очи, залитна
и отнесе своя срам в пръстта…
Скръб и радост, знаеш, сума свят събират.
Аз изпратих татка ти сама.
Простичка жена съм, твърде не разбирам,
чума ли е влязла у дома?
Ни съседки идват сол да ми поискат,
ни познат ми носи новина.
Две мишлета храня – с тях сега съм близка.
Че каква е моята вина? –
майка си изсуква всяко живо чедо
(грижа блага, нека няма край!),
но добър човек ли, зъл злодей ли гледа,
бежанец ли? – майката не знай!
Ей оттук те късах – от сърце и тяло –
с друга кръв кръвта ми ли смени?…
Състарих се, майка, и съм погрозняла,
но КАКВАТО БЯХ, ме запомни!…
Обади ми, сине, имаш ли си булка,
то душата се руши сама…
И поне набръчкан – прибери се тука! –
да се срещнем в черната земя…
